Олен Стейнхауър
Туристът (10)

4.

Когато Майло се върна в килията, Самюъл Рот седеше изправен, внезапно изпълнен с енергия сякаш бе очаквал разговора им с нетърпение.

— Здравей отново — каза той, когато вратата зад Майло се затвори.

— Кой ти показа досието ми?

— Приятел. Бивш приятел — отвърна Рот. — Добре де, най-опасният ми враг. И той определено е неприятен тип. — Човек, когото познавам?

— Дори аз не го познавам. Никога не съм го виждал. Познавам само посредника му.

— Значи е клиент?

Рот се усмихна. Пресъхналите му устни се напукаха.

— Точно така. Той ми даде някои документи за теб. Каза, че били подарък в отплата за неприятностите, които ми е причинил. Съобщи ми, че ти си човекът, който провали работата в Амстердам. Също така ме уведоми, че ти ръководиш случая ми. И точно заради това съм тук.

— Тук си — каза Майло, като пристъпи към средата на килията, — защото си пребил жена и си вярвал, че тя няма да ти отмъсти.

— Наистина ли мислиш така?

Майло не отговори — и двамата знаеха, че това е малко вероятно.

— Тук съм, защото исках да говоря с Майло Уийвър, познат навремето като Чарлз Александър. Само с теб. Ти си единственият човек в Управлението, който някога е успявал да ме спре. Заслужи уважението ми.

— В Амстердам.

— Да.

— Странно.

— Защо?

— Преди шест години в Амстердам прекалявах с амфетамините. Редовно бях дрогиран. Не разбирах и половината от това, което правех.

Рот се вторачи в него и примигна.

— Наистина ли?

— Имах желание да се самоубия. Опитах се да застана пред куршумите ти, просто за да приключа с живота.

— Хм — изсумтя Рот, като обмисли новината. — Или не съм бил толкова добър колкото си мислех, или ти си толкова добър, че можеш да ме победиш сляп и пиян. Е… положението не се променя. Сега заслужи дори още повече уважение. А това е рядко и чудесно нещо.

— Искаше да говориш с мен. Защо не вдигна телефона?

Убиецът поклати глава.

— Както знаеш, телефонните разговори не могат да потвърдят самоличността. Щяха да ме свържат с някой скапан чиновник, с когото да изгубя един час в отговаряне на въпроси. И ако той не ми затвореше, щеше да се обади на Том Грейнджър, а тогава целият отдел щеше да бъде намесен. Не. Исках да говоря само с теб.

— И все пак има по-лесни начини. И по-евтини.

— Парите вече не означават нищо — търпеливо отговори Рот. — А и беше забавно. Искаше ми се да те накарам да ме проследиш за последен път. Преследването не трябваше да е прекалено трудно, за да не ме загубиш, но не и твърде лесно, за да не позволя на ФБР или Министерството на вътрешната сигурност да ме посрещнат на летището в Далас. Не, наложи се да оставя следа извън страната, която ти да наблюдаваш. После те поведох из цялата тази огромна страна. Надявах се да стигна до Вашингтон или дори до дома ти в Бруклин, но не ми беше писано. Много неща не бяха писани. Исках да стигна по-далеч и да те накарам да се потрудиш усърдно.

— Защо?

— Ако разполагах с време — обясни Рот, — щях да съм уклончив с теб, защото е общоизвестен факт, че никой кадърен разузнавач не вярва на нищо, което му кажат. Всеки агент трябва да получи информацията с бой или да я открие сам, без разпитваният дори да осъзнае, че се е изпуснал. Но, за съжаление, не разполагам с време. Наложи се да се видим в мизерния Блекдейл, при това колкото се може по-скоро, тъй като утре вече няма да съм тук.

— Отиваш ли някъде?

Отново загадъчната усмивка.

Майло не беше готов да повярва. Разбира се, за това бе виновна гордостта му, която се противеше на идеята, че някой го е водил за носа цели три дни.

— Ами Кати Хендриксън?

— Платих й добре за изпълнението. Както и за синините й. Но не знае защо. Всъщност, не знае абсолютно нищо — отговори Рот и избухна в мъчителна кашлица.

След като пристъпът му премина, той погледна ръката си.

— Ох — изсумтя той и показа опръскана си с кръв длан на Майло. — По-бързо, отколкото се надявах.

— Какво е по-бързо?

— Смъртта ми.

Майло се вторачи в лицето на Тигъра. Искаше му се да вярва, че вижда последиците от трудното му бягство през южните щати. Зачервени очи, изтощение, суха кожа. Но жълтият цвят не се дължеше на флуоресцентната лампа.

— Диагноза? — попита той.

— СПИН.

— Разбирам.

Липсата на съчувствие не впечатли Рот.

— Говорих с лекарите от клиника „Хирсланден“ в Цюрих. Можеш да провериш, ако искаш. Под името Хамад ал Абари. Тези планински немци са умни. Имат някаква нова процедура, с която определят коефициента на нарастване на Т-клетките. Дори разбраха кога съм бил поразен от вируса. Оказа се, че било преди пет месеца. През февруари. В Милано.

— Какво правеше в Милано?

— Срещнах се със свръзката си. С посредника, когото вече ти споменах. Подвизава се под името Ян Клаузнер, но не може да говори приличен немски, нито чешки. По акцента му съдя, че вероятно е холандец. Около четирийсет и пет годишен. Червената му брада е единственото истинско нещо у него.

Майло си спомни снимката на Фабио Ланцети в Милано, седнал в кафенето на „Корсо Семпионе“ заедно с мъж с червена брада.

— Разполагаме със снимка, на която сте и двамата — каза той.

— Добро начало.

— И той ти възложи работа?

— Той ми възлага различни задачи от много години. Всъщност, първата беше преди шест години, малко след историята в Амстердам. Изненада. Тревожех се, че провалът ми там се е разчул и работата ще намалее. Но тогава се появи Ян. Работата не беше редовна — едва или две задачи годишно, но бе добре платена. Последната му поръчка беше за януари. В Хартум. Молла Салих Ахмад.

Майло се замисли. Судан. Януари.

През януари молла Салих Ахмад, популярният радикален духовник, прочут с възторжените си речи в подкрепа на Ал Кайда, бе изчезнал. Два дни по-късно, удушеният му с гарота труп бе открит в собствения му заден двор. Превърна се в международна новина за около пет минути, но бързо бе изместен от продължаващата гражданска война в западен Дарфур. В Судан обаче, новината остана на първо място и вината бе хвърлена върху президента Омар ал Башир, който рядко оставяше критиците си на свобода. Последваха демонстрации, където въоръжена полиция въдворяваше ред. Само през последния месец повече от четиридесет души бяха убити при сблъсъци с полицията.

— Кой те нае?

Енергията сякаш напусна Рот и той се вторачи разсеяно в стената; Майло не си направи труда да наруши транса му, макар да си представяше джипове, пълни с типове от Министерство на вътрешната сигурност, които се носеха по прашните пътища на Тенеси към тях.

Най-после, Рот поклати глава.

— Съжалявам. Лекарите го наричат деменция, дължаща се на СПИН. Забравям разни неща, губя следите на други. Едва мога да ходя.

Той преглътна затруднено.

— Къде бяхме?

— Молла Салих Ахмад. Кой те нае да го убиеш?

— А, да! — зарадва се Рот, доволен, че бе успял да си спомни. — Е, не знам точно. Връзката ми е Ян Клаузнер, може би холандец, с червена брада — каза той, без да осъзнае, че повтаряше предишните си думи. — Той не ми казва нищо за клиента. Просто плаща, а аз нямам нищо против. Но после се появи поръчката за Ахмад и Клаузнер ме измами с парите. Плати ми само две трети. Каза, че било, защото не съм изпълнил указанията, които бяха да жигосам трупа с някакви китайски пиктограми.

— Китайски? — учуди се Майло. — Защо пък китайски?

— Добър въпрос, но никой не ми казва нищо. Клаузнер просто попита защо не съм изпълнил задачата. Все пак, бях поръчал на металург да изработи желязото за жигосване. За съжаление, в Судан няма много експерти и това, което получих, се оказа изработено от алуминий. Можеш ли да си представиш? Когато нажежих алуминия, пиктограмите просто се стопиха.

Той се изкашля отново, сякаш тялото му не можеше да понесе толкова много думи наведнъж.

— Липса на китайски пиктограми. Това беше извинението на Клаузнер да не ми плати остатъка от сумата.

Майло бръкна в джоба си и извади малко шише.

— Водка.

— Благодаря.

Убиецът отпи щедра глътка, която го накара да изкашля още кръв по оранжевия си гащеризон, но не пусна бутилката. Повдигна ръка, докато кашлицата му се успокои, после каза:

— По-добре ще е да ти разкажа всичко бързо, а?

— Какво казваха пиктограмите?

— Нещо от сорта: „Както бе обещано, краят“. Странно, нали?

Майло кимна.

— Можех да забравя за неплатената сума, но това щеше да е лошо за бизнеса. Ако хората разберяха, че един клиент ме е прекарал, тогава… — той избърса окървавените си устни. — Разбираш.

— Естествено.

Рот се изкашля отново.

— Както и да е, по очевидни причини смятах, че са китайците. Те инвестират милиарди в онази страна заради нефта, а и снабдяват правителството с оръжия. Биха искали да предпазят инвестициите си. Но после… После видях вестниците. Всички вярваха, че президентът е виновен. Той бе преследвал Ахмад в продължение на години. И ме хванаха дяволите. Заинтересувах се кой е възложил поръчката на Клаузнер.

Рот примигна няколко пъти и Майло се уплаши, че отново ще се отнесе на някъде, но убиецът се съвзе бързо.

— Аз съм импулсивен човек. При други хора това означава поражение, но на мен ми върши работа. Светкавичните решения са част от работата, нали?

Майло не възрази.

— Оказа се, че президентът Ал Башир бе на дипломатическо посещение в Кайро. И аз импулсивно отлетях за там. Луксозна вила със страховита охрана. Но аз съм Тигъра, нали? Успях да проникна вътре. Намерих го в спалнята му. За щастие, сам. И му зададох следния въпрос: „Омар, защо ме прекара?“ Чуй ме, Майло Уийвър. След двадесет минути дрънканици, осъзнах, че той не знае абсолютно нищо за това. Дали бе искал Ахмад да умре? Естествено. Но дали той бе поръчал убийството? За съжаление, не. Та, също като вятъра, аз изчезнах в миг.

Той отпи от водката на Майло и я задържа в устата си за няколко секунди преди да я погълне. После огледа шишето.

— Руска?

— Шведска.

— Хубава е.

Майло отново зачака търпеливо.

След още една глътка, Рот каза:

— Премислих работата и реших да потърся Ян Клаузнер. Извърших известни проучвания. Познавам доста хора, които могат да помогнат. Оказа се, че Ян Клаузнер е регистриран в Париж, но под името Хърбърт Уилямс, американец. Отидох на адреса му, който, разбира се, бе фалшив. И очевидно тогава съм допуснал грешка. Бил съм забелязан. Седмица по-късно, Ян се свърза с мен. Вече беше февруари. Помоли ме да отида в Милано, за да си прибера остатъка от парите. Господарят му осъзнал, че е направил грешка.

— И ти отиде — отбеляза Майло, заинтересуван от историята, въпреки желанието си.

— Парите са си пари. Или поне бяха — изморено се усмихна Рот. — Всичко мина гладко. Срещнахме се на четиринадесети февруари в кафене и той ми подаде пазарска чанта, пълна с евро. Освен това, като извинение, ми връчи досието на Майло Уийвър, познат като Чарлз Александър. Думите му бяха следните: „Това е врагът ти. Преследва те от пет години.“, — каза Рот и се намръщи. — Защо Ян постъпи по този начин, Майло? Защо ми даде досието ти? Имаш ли представа?

— Не. Абсолютно никаква.

Рот повдигна вежди озадачено.

— Едва по-късно, в Швейцария, когато ми съобщиха времето, когато съм бил заразен, си спомних какво стана. Нали разбираш, в кафенето имаше метални столове. С алуминиева мрежа. Много красиви, но в един момент усетих убождане от стола. Ето тук — посочи той долната част на дясното си бедро. — Проби панталона ми и се заби в крака ми. Тогава смятах, че е просто дефект в изработката. Малко парченце метал. Пусна ми кръв. Клаузнер — каза той, като поклати глава, — повика келнерката и започна да й се кара. Заплаши, че ще ги съдя. Разбира се, момичето беше красиво — всички келнерки в Милано са красиви — и аз я успокоих.

— И смяташ, че така си се заразил?

Рот сви рамене с усилие.

— Как иначе? Сигурно, знаеш от досието ми, че съм целомъдрен и не употребявам дрога.

Майло се зачуди дали да отговори, но накрая призна:

— Досието ти е доста тънко.

— Аха!

Очевидно това достави удоволствие на наемния убиец.

Майло все още стоеше изправен в средата на килията. Позата му се стори неудобна, затова се настани в края на леглото, в краката на Рот.

— Кой мислиш е господаря на Клаузнер? — попита Майло.

Рот се вторачи в него замислено.

— Трудно ми е да кажа. Поръчките, които получавах от него, бяха нелогични, също като личната ти история. Винаги си задавах въпроса дали Клаузнер представлява една група или много групи. Размишлявах дълго и накрая стигнах до извода, че групата е само една.

Той замълча за миг, за да придаде ефект на думите си.

— Глобалният ислямски джихад.

Майло отвори уста, но бързо я затвори. После попита:

— Това притеснява ли те?

— Аз съм професионалист, Майло. Единственото, което ме интересува, е дали е възможно да се изпълни поръчката.

— Значи терористите ти платиха да ги отървеш от молла Салих Ахмед, един от собствените им хора? Това ли твърдиш?

Рот кимна.

— Публичните и частните убийства имат различна цел. Ти би трябвало да го знаеш. Не мислиш, че единственият похват на Ал Кайда е да натъпче хлапета с бомби и да ги изпрати при девствениците в рая, нали? Не. А работата в Судан… отначало и аз не загрях. После се вгледах внимателно. Кой печели сега? Забрави за Дарфур за момент. Говоря за столицата. Хартум. Там печелят мюсюлманските бунтовници. Получиха обществена подкрепа, каквато не бяха и сънували преди. Убийството на Ахмад бе най-чудесния подарък, който тези копелета някога са получавали, а с китайското клеймо на трупа му щеше да е още по-добре — обвинете китайските инвеститори, които подкрепят президента. Скоро там ще настъпи ислямски рай, благодарение на мен — поклати глава Рот.

Изражението на лицето му не издаваше доколко тази новина развълнува Майло. Той бе задал въпросите си кротко и спокойно, като добър следовател, сякаш никой отговор не бе по-важен от друг. Сега попита по същия начин:

— Има нещо, което не разбирам, Рот. Научил си, че преди пет месеца са те заразили със СПИН. Научил си го в швейцарска клиника. А сега си на прага на смъртта. Защо не взимаш лекарства? Можеше да си живееш спокойно в продължение на десетилетия.

Рот се вгледа в лицето му.

— Майло, досието ти за мен наистина трябва да е адски тънко — каза той, после обясни. — „Християнската наука пречиства фонтана, за да пречисти извора“.

— Кой го е казал?

— Религиозен човек ли си, Майло?

— Не.

Рот прие отговора сериозно, сякаш се чудеше чия ли пътека бе по-добра.

— Трудно нещо. Вярата ти нарежда да правиш неща, които не искаш.

— Кого цитираше?

— Мери Бейкър Еди. Аз съм последовател на учението християнска наука^[1].

— Изненадан съм — призна Майло.

— Разбира се, че си, но защо? Колко гангстери католици има? Колко мюсюлмански убийци? Колко ангели на смъртта, почитащи Тората? Моля те. Може да не съм живял според църковните норми, но определено ще умра според тях. Господ реши, че трябва да ме порази. А и защо не? Ако бях на негово място, щях да го направя още преди години. Разбира се, швейцарските лекари ме помислиха за луд. Едва ли не ме принудиха да се лекувам. Но все ме намираха да се моля навън, застанал на колене под някое дърво. Силата на молитвата не спаси тялото ми, но може да спаси душата ми.

— Какво казва Мери Бейкър Еди за отмъщението? — попита Майло, раздразнен от внезапния пристъп на фалшив морализъм.

Предполагаше, че това се случва с наемни убийци като Тигъра, отшелници, които избягваха дори интимността на секса. Нямаха човек, с когото да споделят мислите си. Някой, който да им напомни, че думите им не бяха задължително мъдри.

— Затова си тук, нали? — попита Майло. — Искаш да отмъстя на човека, който те убива?

Рот се замисли за миг и повдигна пръст.

— „Да предположиш, че грехът, омразата, похотта, завистта, лицемерието и отмъщението имат живот, е ужасна грешка. Животът и Идеята за живота, Истината и Идеята за истината никога не разболяват хората, не ги карат да съгрешават, нито ги превръщат в простосмъртни“. — изрецитира той и смъкна ръката си. — Отмъщението няма свой собствен живот, но може би справедливостта има. Разбираш ли? Дадох ти всичко, с което разполагам за него. Не е много, но ти си умен човек. Имаш източници. Мисля, че можеш да го откриеш.

— Ами парите? — попита Майло. — Как ти ги предаваше Клаузнер? Винаги ли в пазарска чанта?

— О, не — отговори Рот, доволен от въпроса. — Обикновено ме насочваха към банка. Отивах там и опразвах дадена сметка. Банките се променяха и всяка сметка бе откривана под различно име, но аз винаги бях вписван като съсобственик. С името Рот.

Майло се вторачи в него. Като се имаха предвид всички трупове, за които Самюъл Рот носеше вина, в последното му желание имаше нещо направо абсурдно.

— Може пък той да ми е направил услуга. С убийството ти слага точка на някои от случаите, които разследвам. Може пък този Клаузнер да ми е приятел.

— Не — настоя Рот. — Аз ти помогнах. Можех да си умра в забвение в Цюрих. Определено бе по-красиво оттук. Но ти помогнах. Може би и ти ще ми помогнеш. Турист си. Можеш да го заловиш.

— Вече не съм турист.

— Това е все едно да кажеш: „Вече не съм убиец“. Можеш да си смениш името, дори работата. Можеш да станеш буржоа, да създадеш семейство, Майло. Но всъщност, нищо не се променя.

Без да осъзнава, Тигъра бе изрекъл на глас един от най-силните страхове на Майло Уийвър.

— Боли ли? — попита Майло, за да смени темата.

— Много. Ето тук — отговори Рот, като докосна гърдите си. — И тук — посочи той слабините си. — Като метал в кръвта. Запомни ли всичко, което ти казах?

— Отговори ми на един въпрос.

— Ако мога.

Това бе нещо, за което Майло се бе чудил през последните шест години, още откак бе решил да съсредоточи усилията си върху наемния убиец, пред чийто куршуми се бе изправил веднъж. Беше научил много за Тигъра, дори за първото му потвърдено убийство през ноември 1997 г. в Албания. Адриан Мурани, тридесетгодишния председател на комуна Синебалаж. Всички знаеха, че убийството на Мурани бе поръчано от управляващите неокомунисти — това бе година на множество внезапни смъртни случаи в Албания, но за Мурани бе нает убиец от чужбина. Въпреки купчините физически доказателства и показания на свидетели, събрани при следващите убийства, Майло не бе успял да отговори най-основния въпрос за този загадъчен човек.

— Кой си ти всъщност? Никога не научихме истинското ти име. Дори не знаем националността ти.

Тигъра се усмихна отново и се изчерви.

— Предполагам, че това е нещо като победа, нали?

Майло призна, че беше впечатляващо.

— Отговорът е в досието ми. Някъде в онази кула на Авеню на Америките. Виждаш ли, единствената разлика между теб и мен е, че избираме различни начини да връчим оставките си.

Майло се обърка за миг, после загря.

— Бил си турист!

— Братя по оръжие — широко се ухили Тигъра. — По-късно ще ти се иска да си ми задал още един въпрос. Знаеш ли кой?

Майло, все още зашеметен от новината за миналото на Рот в Управлението, нямаше представа за какъв въпрос ставаше дума: После се сети, тъй като въпросът беше съвсем прост.

— Защо Тигъра?

— Точно така! Но истината е разочароваща. Нямам представа. Някой го използва някъде за първи път. Може би журналист, не знам. Предполагам, че след Чакала имаха нужда от друго животно — той сви рамене и се намръщи от болка. — Предполагам, би трябвало да съм доволен, че не избраха лешояд или таралеж. Но преди да попиташ, не, не съм получил прякора си от песента на тъпото шоу „Сървайвър“.

Въпреки всичко, Майло се усмихна.

— А сега ми позволи аз да те попитам нещо — каза Рот. — Какво мислиш за Черната книга?

— Каква книга?

— Престани да се преструваш, моля те.

В света на Туризма, Черната книга бе най-близкото нещо до Светия Граал. Тайното ръководство за оцеляване. Носеха се слухове, че пенсиониран турист бил скрил двадесет и един екземпляра от нея на различни места по света. Историите за Черната книга бяха стари като самия Туризъм.

— Измислица — отговори Майло.

— Съгласен съм — потвърди Рот. — Когато започнах свободната си практика, мислех, че Черната книга може да се окаже полезна, затова прекарах няколко години в издирването й. Но тя е плод на нечие свръхактивно въображение. Може би шефовете от Лангли са пуснали слуха отначало, или пък някой отегчен турист. Но е добра идея.

— Така ли мислиш?

— Разбира се. Нещо стабилно в объркания ни свят. Библия за живота.

— За твой късмет, ти се радваш на истинската библия.

Рот кимна, а когато заговори отново, тонът му бе напълно искрен.

— Моля те. Ние с теб сме врагове, разбирам го. Но повярвай ми, човекът, който ми причини това, е много по-лош и опасен от мен. Поне ще го потърсиш, нали?

— Добре — кимна Майло, без да е сигурен колко дълго щеше да спази обещанието си.

— Чудесно.

Самюъл Рот се наведе и потупа коляното на Майло, после се облегна на стената. Внезапно стисна зъби и нещо изхрущя в устата му. Майло усети аромата на горчиви бадеми. Беше се натъквал на този мирис няколко пъти, при хора, които бяха напълно посветени на каузата си или ужасно уплашени. Трудният начин за измъкване. Или пък лесният. Зависеше от философията ти.

Зачервените очи на наемния убиец се изцъклиха и Майло видя отражението си в тях. Рот се сгърчи няколко пъти и Майло го хвана, за да не падне от леглото. Главата му се отметна назад, а устните му се покриха с бяла пяна. Майло държеше труп.

Той го положи на леглото, избърса ръце в панталона си и се отдръпна към вратата. Бяха изминали години откак се бе изправял срещу смъртта, но дори и тогава, когато му се случваше по-често, никога не бе свикнал с нея. Внезапната тежест. Бързото охлаждане. Течностите, които изтичаха от тялото. Оранжевият гащеризон на Рот потъмня на слабините. Бързата загуба на съзнание и на всичко, което този човек, независимо дали добър или лош, бе преживял. Нямаше значение, че само преди минути бе искал да се подиграе на фалшивото смирение на Тигъра. Важното бе, че в бетонната килия внезапно бе престанал да съществува цял един свят. Светкавично и пред очите му. Това бе смъртта.

Майло излезе от шока си, когато вратата зад него се раздруса. Той отстъпи настрани и шериф Уилкокс влезе вътре и каза:

— Слушай, дойдоха едни хора, които…

Шерифът замълча и се закова на място.

— Господи — промърмори той и лицето му доби ужасен вид. — Какво, по дяволите, му направи?

— Той сам си го направи. Цианкалий.

— Но… но защо?

Майло поклати глава и тръгна към вратата, като се чудеше какво ли би казала Мери Бейкър Еди за самоубийството.