Олен Стейнхауър
Туристът (39)

33.

Започна с всекидневната. Изпразни малкото бюро и огледа колекцията с филми, които отговаряха на вкуса на Анджела — „Север-северозапад“, „Чайнатаун“ и „Някои го предпочитат горещо“. Внезапно на вратата се позвъни. Майло събу обувките си и се наруга задето не бе взел пистолета, но се оказа Айнър, който му поднесе телефона си.

— За теб е.

Майло отнесе телефона във всекидневната. Първото, което Грейнджър попита, бе:

— Сам ли си?

Айнър бе влязъл в кухнята. Майло чу отварянето на хладилника.

— Да.

— Уволниха ме, Майло.

— Какво?

— Фицхю го нарича „ваканция“, но въобще не е така. Бесен е задето те предупредих за хората от министерството, както и че ти показах досието на Бенджамин Харис.

— Как е разбрал за него?

— Предполагам, че някой от чиновниците му е казал, но няма значение. Потеглям за една седмица в Ню Джърси. Писна ми от града.

Майло бе обзет от чувство за вина. Управлението бе единственото нещо, останало в живота на стария вдовец, а сега заради него, и тя бе изчезнала.

— Какво научи? — попита Грейнджър. — Айнър ми каза, че си говорил с французите.

— Слушай, Том. Дори не съм сигурен, че трябва да бягам. Може би е по-разумно да се предам.

— Стой надалеч — предупреди го Грейнджър. — Казах ти, че Симънс се видя с Фицхю. Знае, че си бил в Париж и изиска доклада за Анджела. Не й го показах, но предполагам, че Фицхю се е уплашил и й го предаде във вторник. Става дума за пропуските в записите от наблюдението, Майло. Не трябваше да караш Айнър да изключва камерите.

— Ти го одобри.

— Да, и сега ми се налага да живея с това. Кажи ми какво научи.

Майло му обясни най-важните факти. Първо, че наблюдението върху Анджела бе измама.

— Полковник Лиен никога не е изнасял лаптопа си от посолството. Даян Морел го потвърди. А това означава, че някой те лъже. Може би контактът ти от МИ6. Би трябвало да се свържеш с него.

— Невъзможно. Фицхю уведоми МИ6 за края на службата ми. Знаят, че не трябва да споделят информация с мен.

— Добре. Аз съм в тайната квартира на Анджела. Надявам се да открия някакви документи тук.

— Каквото и да научиш, няма да означава абсолютно нищо, ако не разполагаш с доказателства. Не забравяй това. Какво ще стане, ако не намериш нищо в апартамента?

— Не съм сигурен.

— Ако се озовеш в задънена улица, звънни ми в Ню Джърси. Може да успея да измисля нещо. Знаеш ли номера?

— Припомни ми го.

Майло взе лист и химикалка от бюрото и записа номера във вилата на Грейнджър.

— Още нещо — каза старецът. — Сега Фицхю отговаря за Туризма. Няма представа къде си, но ако разбере, че си с Айнър, знаеш какво ще стане.

Айнър се появи, захапал „Сникърс“, и заоглежда нарисуваните с мастило голи фигури, с които Анджела бе украсила стените.

— Мисля, че знам.

Грейнджър нямаше намерение да се осланя на гадателските способности на Майло.

— Ще се обади на Айнър и ще му нареди да те достави в службата. Жив или мъртъв. Затова ти предлагам да се отървеш от господин Айнър колкото се може по-скоро.

— Разбирам — отвърна Майло.

Айнър се отказа от разглеждането на голите тела и му се усмихна.

— Том? — каза Майло.

— Да?

— Ако Тина ти се обади, би ли намерил начин да й кажеш, че съм добре? И че ще се върна веднага щом мога?

— Разбира се. Но познаваш жена си. Никога не вярва и на една моя дума.

Майло затвори, върна телефона на Айнър и го помоли да претърси спалнята.

— Мислех, че искаш да наблюдавам улицата — отвърна той.

— Това е по-важно.

Истината бе, че искаше Айнър да е около него, в случай че Фицхю му се обади.

 

 

Накрая се оказа, че се нуждаеха само от двадесет минути. Убедена, че апартаментът на „Рю Давид д’Анжер“ е напълно скучен, Анджела просто бе пъхнала обемното досие на Тигъра в папка, закрепена към дъното на канапе, което гледаше към малкия телевизор. Купчина с около двеста документа, снимки и бележки. Бяха подредени с кламери, така че всичко ново, например Рахман Гарант, да бъде добавено към съответната част заедно със снимка и основна информация. Майло се възхити от свършената работа, събирането на телефонни записи и снимките, които Анджела бе направила лично.

Той занесе купчината документи в спалнята и намери Айнър пред отворения гардероб, където чупеше токчетата на обувките на Анджела и търсеше подходящи за скривалища кухини.

— Хайде — каза Майло. — Да изчезваме оттук.

Отнесоха документите в ресторант в Монмартър и започнаха да преглеждат информацията над агнешко печено.

— И казваш, че е свършила всичко това сама? — учуди се Айнър.

— Точно така.

— Била е по-добра отколкото си мислех.

— По-добра отколкото всеки от нас мислеше.

Започвайки от момента, за който бе разказала на Майло, Анджела се бе съсредоточила върху банковите документи на Ролф Винтенберг в Цюрих. Бе използвала връзките си и бе получила достъп до три други банки в града. В две от тях имаше открити от Ролф Винтенберг сметки, които бяха затворени от Самюъл Рот. На една от страниците бе написала:

РВ — жител на Цюрих. Сам? Не. Коя компания?

Зад бележката имаше списък от двадесет страници на компаниите в Цюрих, класифицирани според дейността им. Майло нямаше представа защо точно тези компании я бяха заинтересували, нито какви критерии бе използвала. След около четири страници, Анджела бе оградила „Угритек СА“ с черен маркер. Нищо не показваше как бе стигнала точно до тази компания, но очевидно имаше причини, може би скрити в някоя от другите страници, половината от които Айнър четеше.

Името му се стори познато, но му просветна едва когато прелисти следващата страница. Тя се оказа разпечатка от уебсайта на „Угритек“, компания, която разпространяваше технологии из Африка. И тогава Майло видя снимката. Хубав мъж с вълниста коса и съблазнителна усмивка. Надписът гласеше: „Директор: Роман Угримов“.

Майло въздъхна толкова шумно, че Айнър спря да чете.

— Намери ли нещо?

— Видя ли нещо за „Угритек“ там? Компания.

Айнър поклати глава и се върна към документите си. Майло затвори очи и си припомни единадесети септември 2001 г., десет и двадесет и седем сутринта, когато тринадесетгодишната Ингрид Кол бе паднала върху паветата на Венеция. После чу думите на Угримов: „Обичах я, копеле!“

Майло не можеше да каже, че мрази много хора. Омразата бе чувство, което не се запазваше за дълго в Управлението. Благодарение на огромното количество информация, до което човек имаше достъп, ставаше лесно да видиш гледната точка на хората, извършили зловещи престъпления. Но макар да знаеше доста за случилото се, Майло никога не бе успял да си обясни убийството на Ингрид Кол.

На тринадесети септември, след като се бе уверил, че бременната жена, Тина Кроу, е вън от опасност, той се измъкна от болницата и отиде в палата на Угримов. Посещението бе абсолютно безплодно и дори не можеше да го подкрепи с агресия заради дупките в гърдите си, но бе достатъчно да го накара да презира Роман Угримов. Руснакът вярваше прекалено много в собствената си недосегаемост. Не му пукаше колко престъпления е извършил — трябваше само да напише няколко чека. В Италия полицията го разпита само веднъж за смъртта на момичето. Скоро след това официалният доклад отрази историята, която бяха избрали, или им бяха платили, да повярват: горкото момиче се бе самоубило.

— Ето я — каза Айнър.

Майло примигна към поднесения му документ.

— Какво?

— „Угритек“.

Беше копие на статия на „Льо Тан“ от четвърти ноември, 2006 г., която разказваше за суданския министър на енергетиката и дипломатическото посещение на Ауад ал Джаз в Европа и страните, които бе посетил. Той бе търсил инвеститори за нова енергийна инфраструктура, за да подмени онази, унищожена от гражданската война. Във втората колона Анджела бе очертала с химикалка срещата между директора на „Угритек“, Роман Угримов, и министъра на енергетиката, която се състояла в дома на Угримов в Женева. На срещата присъствали и „различни американски инвеститори“. Адресът не бе съобщен.

Това значи бе връзката, която Анджела бе открила. Феноменална работа. Майло споделяше подозрението на Анджела, че парите за плащанията към Тигъра бяха дошли от „Угритек“. Осъзна, че късметът бе изиграл голяма роля — ако не бе онзи ужасен ден през 2001 г., Анджела надали би погледнала втори път към „Угритек“.

Защо обаче не бе споделила това с него? Възможно ли бе да не му бе вярвала?

— И накъде ни отвежда това? — попита Айнър.

— Отвежда само мен — отговори Майло. — Вече ти отнех прекалено много време.

— А тъкмо ми стана интересно. Имаме наемни убийства в Судан, компания за технологии, която ги поръчва, и изчезнали китайски лаптопи. Какво друго може да иска един турист?

Майло смекчи аргументите си. Не искаше да показва на Айнър, че върши всичко това, за да предпази самия себе си, но нищо не можеше да го убеди. Туристът бе започнал „работа“ и възнамеряваше да я завърши.

— Та, накъде?

Майло се зачуди дали допускаше грешка. Не само в това, че бе довел Айнър, но и с целия случай. Сети се, че ако бе позволил да го арестуват в Дисниуърлд, всичко вече можеше да е приключило. Но обаждането на Грейнджър не му остави време за размисъл. А сега можеше да си седи във всекидневната, да яде спагети и да слуша разказите на Стефани.

Туристите бързо научаваха, че размишленията са лукс, който само другите хора могат да си позволят. Туризмът не оставяше време за съжаления. Всъщност, те бяха пагубни за туристите. Затова той ги прогони и каза:

— Отиваме в Женева. Имаме ли достатъчно бензин?

Айнър поклати глава.

— Чакай тук. Мисля, че е време да се сдобием с нова кола.