Олен Стейнхауър
Туристът (31)

25.

Майло целуна жена си отново, отиде до вратата, но се върна. Тина изглеждаше миниатюрна в огромното легло.

— Целуни Стефани от мен. Кажи й, че съм заминал в командировка.

Той осъзна колко често казваше това.

— Тя е свикнала с това.

Втурна се по външното стълбище към паркинга. Сред песента на щурците в хладната нощ чу ръмженето на два двигателя.

Просна се на земята и запълзя по тревата към паркираните коли. Фарове осветиха хотела. Минаваше десет и почиващите бяха или в близките семейни клубове или спяха, изтощени от висенето по опашки в жегата. Нищо нямаше да ги събуди.

Сгушен между субару от Тексас и мазда от Флорида, Майло чу колите да паркират и вратите им да се отворят. После чу женски глас. Познат. Надникна през страничния прозорец на субаруто и ги загледа как се движеха по тревата. Специален агент Джанет Симънс вървеше начело, следвана от трима мъже, стиснали служебни пистолети. Симънс се качи по стълбите. Джордж Орбах бе зад нея. Останалите двама останаха отпред и се разделиха, за да проверят изходите.

— Покрай Ева.

— И Адам.

— Тръгвай, Майло.

— Сега? Но аз съм с…

— Симънс идва да те прибере. Вече е наблизо. Тръгвай.

Майло погледна към хотела и видя терасата на спалнята, където Тина бе оставила лампата светната. Докато наблюдаваше, взе мобилния си телефон, извади батерията и сим картата, прибра ги в джоба си и се замисли за следващия си ход.

Прозорецът вдясно от терасата се освети. Това беше дневната. Очевидно, Симънс бе решила първо да почука, за което й бе благодарен. На тревата пред него, един от агентите отстъпи назад, за да вижда терасата по-добре и да се увери, че никой няма да скочи от нея. През прозореца Майло видя силуети — Тина, Джанет Симънс и Джордж Орбах. Зачака търпеливо, за да се увери, че не са събудили дъщеря му. Чу само песента на щурците и приглушеното мърморене на гласове. После силуетите се раздвижиха из апартамента.

Все още приклекнал, той мина предпазливо между колите и стигна до края на паркинга. Разкопча раницата си и извади телената закачалка. Изправи я, после изви малка кукичка в края и затърси по-стар модел кола. Не беше лесно — курортът бе пълен със семейства от средната класа, които сменяха колите си на всеки четири години, но най-после забеляза ръждясала тойота терсел от края на осемдесетте години. Пъхна закачалката между прозореца и вратата.

Петнадесет минути по-късно, пътуваше на югозапад по магистрала 4. Ако Джанет Симънс знаеше какво прави, щеше да изпрати хората си до близкото летище в Орландо, за да го търсят. Затова той щеше да потегли от Тампа. Все още не знаеше къде отиваше, но трябваше да изчезне от Флорида. Този щат нямаше да му даде отговори.

Майло отби от пътя и паркира до затворен ресторант. После сглоби мобилния си телефон си и го включи. В следващия миг телефонът звънна. Скрит номер. Знаеше кой го търси. Натисна бутона с червената слушалка, после, преди Симънс да звънне отново, той се обади на операторката и я помоли да го свърже с гишето на „Америкън Еърлайнс“ на международното летище в Орландо. Докато чакаше връзката, телефонът му бипна, показвайки ново обаждане. Той не му обърна внимание, а попита жената на летището кога бе следващият полет за Далас.

— Самолетът излита в шест сутринта, господине.

— Бих искал да си запазя място.

— Имате ли кредитна карта?

Майло извади портфейла си.

— Името е Майло Уийвър. Ще платя с „Мастеркард“.

Пет минути по-късно, той бе уредил резервацията си, а Симънс бе опитала още три пъти да се свърже с него. Той разглоби телефона си отново и продължи на югоизток.

Пред Полк Сити намери малък мол с няколко коли на паркинга. Нужни му бяха само две минути, за да отвори вехт форд темпо, после още две, за да избърше отпечатъците си от тойотата.

Спря отново след Лейкланд, изтегли триста долара от банкомат с картата на Долан и напълни резервоара. От магазинчето на бензиностанцията купи цигари, подплатен плик, марки, тетрадка и черен маркер. Върна се в колата и написа в тетрадката:

Мигел и Хана, моля, изгорете бележката и пазете тези за Т и С. Изключително важно е. Никой не трябва да знае за това. Благодаря ви за доверието.

М.

Сгъна бележката и я прибра в плика, после извади трите паспорта от раницата си. Пъхна тези на Лора и Кели Долан в плика и сложи паспорта на Лайънъл в джоба си. Запечата плика и го адресира до родителите на Тина в Остин, Тексас, залепвайки повече марки от необходимото.

Минаха почти два часа, докато стигне до международното летище в Тампа. Остави колата на паркинга малко след полунощ, като грижливо избърса волана. После понесе раницата си към северния вход.

Мина през стъклените врати, грабна карта на летището и седна на пейка. На следващия етаж имаше пощенска кутия. От мястото си Майло се вторачи в мониторите, които отбелязваха полетите. Оказа се, че „международно“ е прекалено силна дума за летището в Тампа, тъй като имаха само по един полет дневно към няколко града в Канада. Не че това имаше значение — засега не възнамеряваше да напуска страната.

Да, „Делта“ можеше да го понесе към летище „Кенеди“ в Ню Йорк в 7:31 сутринта, час и половина, след като Джанет Симънс осъзнаеше, че той не бе взел самолета в Орландо. Надяваше се, че това щеше да му осигури достатъчно време.

На гишето на „Делта“ имаше трима души пред него — баща, майка и тийнейджър, които също летяха за Ню Йорк.

Внезапно усети замайване, когато си помисли, че Джанет Симънс е в апартамента в хотела и разпитва семейството му. Трябваше да остане с тях. Беше прекарал шест години, предпазвайки Тина от работата си, а само за дни целият му труд бе съсипан. Беше й разказал прекалено много за убийството на Анджела, а сега тя бе забъркана в нещо, което не разбираше. И нямаше как да го разбере, тъй като самият Майло не разбираше. Защо трябваше да бяга?

Защото бе използвана старата парола за бягство и, дори след шест години, той реагираше по стария начин. Но пък Грейнджър би използвал паролата само ако нямаше друг начин.

— Господине? — попита служителката на „Делта“. — Искате ли да летите?

 

 

Самолетът се приземи на летище „Кенеди“ малко след десет сутринта. Пилотът се извини за деветминутното закъснение. Едрата жена до Майло, която го бе притиснала към прозореца в страха си, му каза със силен южняшки акцент, че не й пука колко ще закъснеят, стига отново да стъпят на твърда земя. Той отвърна, че е съгласен с нея. Жената се казваше Шарън, а той се представи като Лайънъл. Тя го попита дали е от града и, придържайки се към легендата на Долан, той й каза, че е от Нюарк, а жена му и дъщеря му са още във Флорида. Наложило му се да се върне спешно на работа. Отговорът му май я разочарова.

Майло огледа вещите си. Във Флорида му се наложи да изхвърли закачалката, за да избегне неудобни въпроси от страна на охраната на летището, но знаеше седем други начина да отвори кола, ако се наложи. Разполагаше с паспорта и кредитните карти на Долан, но не искаше да ги използва повече от необходимото. Най-добре бе да работи с пари в брой, а в портфейла му все още имаше двеста и шестдесет долара, които нямаше да му стигнат за дълго в Ню Йорк.

Похарчи двадесет и пет долара за микробуса до града и стигна до „Гранд Сентръл“ в един часа. Излезе в сянката на небостъргача на „Метлайф“ и се отправи към хотел „Гранд Хаят“. Грабна туристическа карта и седна в огромното, украсено с огледала фоайе, близо до мраморен фонтан.

Бяха му нужни пет минути, за да изготви плана си. Въобще не можеше и да мисли за Авеню на Америките. Дори и да се обадеше на Грейнджър, за да си уредят среща някъде другаде, нямаше представа какво бе положението му в Управлението. Единственото, което Грейнджър му бе казал, бе: „Тръгвай!“ След риска на снощното му обаждане, Майло не искаше да го накисва в повече неприятности.

Смъкна се в метрото и си купи еднодневна карта за седем долара, после се качи на влака до Петдесет и трета улица и Музея на модерното изкуство. Подмина тълпите, които чакаха да влязат в галериите и се отправи към магазина за сувенири. Беше идвал тук преди месец с Тина и Стефани, по време на изложбата на Ван Гог. Бяха дошли заради Стефани, но с изключение на кратък коментар за избора му на цветове, тя не се въодушеви много от едноухия холандец. Но в магазина за сувенири определено се оживи. Майло също хареса магазина и разгледа с интерес странно бижу, което се надяваше да е още там. Обиколи стъклените щандове и го намери: колекция от магнитни гривни, проектирана от Терънс Келеман.

— Мога ли да ви помогна? — попита тийнейджър в рекламна тениска на музея.

— Това, моля.

Бижуто беше забележително с простотата си. Серия от около стотина никелирани пръчици, захванати една за друга благодарение на магнетизма. Майло го отвори, за да провери издръжливостта му, после го сглоби обратно. Да, можеше да свърши работа.

— Ще го взема — каза той на момчето.

— Да го опаковам ли за подарък?

— Мисля, че ще я сложа сега.

Олекнал с четиридесет и пет долара, той се отправи на юг към „Лорд и Тейлър“ на Пето авеню и Тридесет и осма улица. Замота се край входа, близо до отдела за козметика, оглеждайки охраната. Тя се състоеше от прост детектор от две колони с кабели, които водеха към стената. Нямаше кой знае какво значение, но все пак бе добре да знае.

Качи се на третия етаж, където бяха изложени мъжките дрехи. Разглежда костюмите през следващия половин час и накрая се спря на прилично скъп „Кенет Коул“. Ръкавите на сакото бяха доста дълги и скриваха новата му гривна, но иначе му прилягате великолепно. Да, костюмът бе отличен. При това, отговаряше на едно от най-важните правила в Туризма — винаги да изглеждаш като бизнесмен.

Застанал в пробната, той свали гривната и потърка крайчето й в магнетизираните алармени ленти на костюма. Знаеше, че на теория, това трябваше да свърши работа, но не бе убеден, докато след около минута, чу мекото изщракване на лентата. Свали я внимателно. След като освободи ризата, панталона и обувките, премести портфейла и ключовете си в новите дрехи.

Когато излезе от пробната, един от младите продавачи го наблюдаваше. Майло се огледа пресилено тревожно наоколо, надигна се, за да погледне над закачалките и извика:

— Джанет?

После тръгна към продавача.

— Хей, видя ли ниска жена с обица на носа?

Продавачът услужливо се втурна да му помогне.

— Може да е слязла долу в женския отдел.

— Не може да остане на едно място и за минута — изсумтя Майло и посочи стълбите. — Мога ли да изтичам долу и да й покажа костюма?

Продавачът сви рамене.

— Разбира се.

— Страхотно. Благодаря.

Майло се върна в пробната и взе раницата си.

— Можете да я оставите тук — уведоми го продавачът.

— Да не мислиш, че не гледам „Ченгета^[1]“? Ще я взема със себе си. Има ли проблем?

— Не. Просто върни костюма.

— Както казах, гледам „Ченгета“. Нямам желание да се озова на капака на полицейска кола.

Продавачът се засмя. Майло му намигна.

В три часа, облечен в новия костюм, стоеше до обществен телефон на Девето авеню, близо до гара „Пен“ и срещу бар, украсен с четирилистна детелина на име „Бларни Стоун“^[2]. Майло пъхна монета в автомата и набра номера на личния телефон на Грейнджър. След три позвънявания, чу гласа на стареца.

— Да?

Майло заговори, имитирайки южняшкия провлечен говор на Шарън:

— Да, Томас Грейнджър ли говори?

— Да.

— Ами… аз съм Джери Елис от „Химическо чистене Елис“. Вчера оставихте ризите си тук. Някой загуби разписката, но знаем, че искате доставка у дома, нали?

Грейнджър замълча за миг и Майло се уплаши, че не го бе разбрал. Но след секунда, старецът каза:

— Да, точно така.

— Добре. Разполагаме с адреса ви, но не знаем в колко часа да направим доставката. Кога тази вечер трябваше да доставим ризите?

Кратка пауза.

— Шест часа. Удобно ли е?

— Няма проблем, господин Грейнджър. Ще изпълним поръчката.

Майло влезе в „Бларни Стоун“. Беше тъмно и унило място, украсено със снимки на прочути ирландци от киното, литературата и музиката. Той се настани на столче до бара срещу Боно и на два стола разстояние от слаб небръснат тип, който приличаше на редовен клиент. Барманката, застаряла червенокоса хубавица, звучеше повече от Джърси, отколкото от Дъблин.

— Какво ще пиеш?

— Водка. „Смирноф“.

— Имаме само „Абсолют“.

— Добре, тогава ще пия „Абсолют“.

Тя премери дозата, а Майло се завъртя, за да вижда добре обществения телефон на отсрещната страна на улицата. Извади цигара „Давидоф“. Барманката поднесе чашата му.

— Знаеш, че не може, нали? — каза тя.

— Какво?

— Това — посочи тя цигарата в устата му.

— А, да. Съжалявам.

През следващия половин час Майло седя упорито в бара. Времето бе достатъчно, за да научи, че никой не бе проследил обаждането му. Също така бе достатъчно за барманката да започне разговор с него, който той отхвърли. Редовният клиент се възмути от грубите му маниери. Майло се зачуди дали да не изкара яда си на пияницата, но се уплаши, че може да го убие, затова плати сметката си и излезе кротко.

Взе влака на Осемдесет и шеста улица, където намери малко френско кафене с пресен хляб и миниатюрни кафенца, сгушено сред високите кооперации. Седна на маса на тротоара, за да може да пуши.

Във вестниците нямаше нищо. Ако Симънс разполагаше с нещо неопровержимо срещу него, можеше да накара да пуснат снимката му в основните вестници, заедно с неясно обвинение в тероризъм. Но пък можеше и да не го направи. Министерството на вътрешната сигурност рядко пускаше снимки на терористи по вестниците, тъй като не искаше те да избягат и да поведат нова битка.

Без повече информация и без да знае какво бе предизвикало опита да го арестуват, бе невъзможно да предвиди следващия ход на Симънс.

Нуждаеше се от теория, която да обясни всичко, но нито едно от парченцата на мозайката не съвпадаше със следващото. Например, Тигъра. Майло можеше да повярва, че бившият турист го бе пуснал по следите на клиента, който го бе убил, за да получи възмездие. Но как този клиент бе получил достъп до досието на Майло? Тигъра му спомена само, че бе видял досието му. Но дали бе досието от Управлението или чуждо?

После идваше Анджела. Не беше продавала тайни на китайците, но някой друг го бе правил — как иначе щяха да се сдобият с бележката? Майло се замисли за китайците. Дали Гуанбу, разузнавателната служба на Народната република, знаеше, че Анджела е разследвана? И дали знаеха, че тя проучваше безценния им източник на нефт, Судан? Дали тя се бе приближила прекалено много до нещо важно, без да знае?

Мислите му препускаха лудо. Всеки би могъл да подмени приспивателните й. Французите? Вероятно бяха осъзнали, благодарение на тъпия цветарски ван на Айнър, че Анджела бе наблюдавана. Но защо? Анджела поддържаше добри отношения с френското разузнаване.

Отговорът, ако въобще намереше такъв, щеше да дойде чрез Хърбърт Уилямс, клиента на Тигъра. Човек с лице, но без самоличност, служещ на интересите на Х.

Прекалено много неизвестни. Майло дръпна ожесточено от цигарата. После извади айпода си с надеждата, че Франс Гал ще да премахне тревогите му.

Не се получи.