Олен Стейнхауър
Туристът (24)

18.

По предложение на Майло, излязоха от хотела по задното стълбище и се измъкнаха през служебния вход. Айнър настоя да шофира и, докато фучаха по магистрала А1 към летище „Шарл де Гол“, Майло му предаде онова, което Анджела му бе разказала предишната вечер.

— Трябваше да ми се обадиш, Уийвър. Така се бяхме разбрали, нали?

— Мислех, че си включил поне микрофоните.

Айнър поклати глава раздразнено.

— Сключихме сделка. Аз изпълнявам обещанията си.

— Получил си разрешение от Том, нали?

Кратка пауза.

— Отначало не се съгласи, после ми се обади и каза да изпълня желанията ти. Но все пак, Уийвър, трябваше да ми се обадиш.

— Съжалявам, Джеймс.

Той продължи с разказа на Анджела за младия судански радикал, убеден, че моллата е убит от Запада.

— Значи е видял европейско лице — отбеляза Айнър. — Какво означава това?

— Означава, че Тигъра не лъжеше. Наистина е убил Салих Ахмад. И вероятно не по поръчка на президента. Ако повярваме в историята на Анджела, а аз вярвам, тогава не мисля, че тя някога е била във връзка с Хърбърт Уилямс. Предполагам, че той я е шпионирал. Може да се е притеснявал, че тя проучва самоличността му. Ако е следяла Ролф Винтенберг в Цюрих, и ако Винтенберг е бил свързан с Уилямс…

Всъщност, всичко бе възможно.

— Знам само, че Анджела започнала да събира улики и внезапно се оказва мъртва.

— Ами полковник Лиен? — попита Айнър. — Можеш да съчиняваш сложни теории, но факт е, че той се е добрал до информация, до която Анджела е имала достъп. А онзи тип, Уилямс, е бил сниман с Лиен. Не виждаш истината, Уийвър.

— Няма логика — настоя Майло. — Ако Анджела е предавала информация, защо този, който я контролира, би я убил? Това само привлича вниманието.

— За да не издаде самоличността му — отвърна Айнър, сякаш това бе повече от очевидно.

— Не — започна Майло, но нямаше с какво да продължи.

— Каквато и да е причината — каза Айнър, — убийството на Анджела служи за нещо. Просто още не знаем за какво.

Айнър беше прав и Майло го знаеше. Забеляза как ръцете на младия турист треперят на волана. Дали това бе причината да е толкова ранобуден?

— Амфетамини ли взимаш? — попита Майло.

— Какво?

— Амфетамини, кокаин, каквото и да е.

— Мислиш, че съм друсан?

— Говоря по принцип, Джеймс. Заради работата. За да можеш да продължиш напред.

— От време на време взимам по нещо. Когато имам нужда.

— Внимавай. Амфетамините ме съсипаха накрая. Бях пълна развалина.

— Ще го запомня.

— Говоря сериозно, Джеймс. Добър турист си. Не искаме да те загубим.

Айнър поклати глава объркано.

— Чудесно. Добре.

Купиха самолетния билет от красива чиновничка на „Делта“, която си бе обръснала главата, после седнаха в кафенето да чакат самолета. Тъй като не продаваха алкохол, Айнър извади от сакото си малка, покрита с кожа манерка. Остави я на масата и подкани Майло да пийне. Уискито изгори гърлото на Майло и внезапно му проясни мислите.

— Тайник — каза той.

— Какво?

— От самото начало, нещо ми струваше нередно. Ако Анджела е продавала тайни на Хърбърт Уилямс, защо тогава се е срещнала лично с него? Нещата не се правят по този начин. Виждате се веднъж, уговаряте тайник и никога вече не се срещате. Това е първото правило за шпионите.

Айнър се замисли.

— Някои се срещат лично.

— Разбира се — кимна Майло. — Ако са любовници, приятели или колеги. Но Анджела не е била любовница на този тип. А и беше прекалено умна, за да рискува да се изложи.

Двамата се загледаха в хората около тях и се замислиха. Някои лица отвърнаха на погледите им — деца, стари жени и… ето! Майло се изправи. Русата жена с подутите очи. Стоеше далеч от тях и се усмихваше разсеяно. Хубавият мъж до нея бе сериозен.

Майло се зачуди защо вечно се появяваха в заведения.

— Чакай тук — каза той и тръгна към двойката.

Усмивката на жената се стопи. Тя каза нещо на партньора си, който пъхна ръка под сакото си. Вероятно бе въоръжен.

Майло спря на няколко крачки от тях и се обърна към жената.

— Добър ли е докладът? Искаш ли план за полета ми?

Отблизо видя леките лунички по бузите й. Жената говореше английски добре, но със силен акцент и му се наложи да слуша внимателно.

— Разполагаме с достатъчно информация, господин Уийвър. Благодаря ви. Но вероятно бихте ми казал кой е приятелят ви.

Тримата се завъртяха към масата, но Айнър вече бе изчезнал.

— Какъв приятел? — попита Майло.

Жената наклони глава и му намигна. Бръкна в джоба си и извади кожен портфейл. Жълтата карта вътре я идентифицираше като офицер от СЖДН, прикрепен към ДЖСЕ, „Дирексион Женерал дьо ла Секюрите Екстериор“ — външната сигурност. Когато стигна до името й, Даян Морен, тя затвори портфейла.

— Господин Уийвър, следващия път, когато дойдете във Франция, надявам се да се свържете с нас.

Той започна да отговаря, но жената вече му бе обърнала гръб и вървеше надолу по коридора.

Майло се върна на масата разтревожен и забеляза Айнър, скрит зад семейство ортодоксални евреи. Туристът се вторачи в него с ококорени очи. Майло вдигна ръка.

— Да, знам. Откачам.

— Откъде я познаваш?

— Тя и другарчето й бяха хората, които ме следяха.

— Защо?

— Просто държат неприятностите под око.

Айнър се загледа в отдалечаващите се фигури на агентите. После се обърна към Майло.

— Чакай малко. Не знаеш коя е, нали?

— Агентка от ДЖСЕ. Даян Морел. Картата й изглеждаше истинска.

— ДЖСЕ?

Майло сложи ръка на рамото на Айнър и го настани на пластмасов стол.

— Каква е великата загадка, Джеймс?

Айнър отвори уста, затвори я и накрая каза:

— Това е Рене Берние.

— Приятелката на полковник Лиен? Авторката на романи?

— Да. Видях всичките й снимки.

Майло се надигна инстинктивно, но бе прекалено късно. Френските агенти бяха изчезнали.