Олен Стейнхауър
Туристът (15)

9.

Ако човек искаше да посети небостъргача на ъгъла на Тридесет и първа улица и Авеню на Америките, трябваше да знае, че е следен от камери, които покриват всеки сантиметър от тротоара и улицата около сградата. А когато влезеше вътре, вече го очакваха и Глория Мартинес, намусената четиридесетгодишна рецепционистка, бе готова с пропуска му. Майло винаги подхващаше лек флирт с нея, а тя винаги го отблъскваше. Знаеше, че жена му е наполовина от испански произход и редовно му напомняше да внимава и да държи остри предмети далеч от леглото си.

Майло прие мъдрите й думи заедно с пропуска си, усмихна се на камерата и обеща на Глория „тайна ваканция в Палм Спрингс“. В отговор, тя прокара пръст по врата си.

На следващия етап, до асансьорите, стояха трима огромни бивши футболисти, наречени „портиери“. Те държаха ключовете, които осигуряваха достъп до четирите тайни етажа от деветнадесети до двадесет и втори — царството на Том Грейнджър. Днес Лорънс, висок чернокож с бръсната глава, го отведе горе. Дори след пет години ежедневна рутина, Лорънс все пак прокара металдетектора по тялото на Майло. Той избипка до хълбока му и, както всеки ден, Майло извади ключовете, телефона и монетите си.

Подминаха деветнадесетия етаж, стерилното ниво за разпити с тесни коридори и номерирани врати, където, в случай на нужда мигом забравяха за Женевската конвенция. Двадесетият бе празен, отделен за бъдещи разширения, а двадесет и първият съдържаше богата библиотека с документация от Туризма, дублираща в писмен вид тази от компютърните файлове. Най-после вратите на асансьора се отвориха на двадесет и втория етаж.

Ако посетител стигнеше случайно до отдела по Туризма, нямаше да открие нищо необичайно. Просторен открит офис, натъпкан с кабинки, където бледи туристически агенти висяха над компютрите си и се ровеха из купища информация, за да предадат докладите си на Том Грейнджър. Майло винаги бе смятал, че мястото напомня на счетоводен офис от времето на Дикенс.

Преди единадесети септември и срутването на предишния офис, отделът по Туризма бе разделен на географски принцип. Шест секции бяха посветени на шест континента. След това обаче, когато всички се вторачиха в разузнавателните агенции, Туризма бе подреден по теми. В момента имаше седем секции. Тази, в която работеше Майло, се занимаваше с тероризъм и организирана престъпност.

Всяка секция имаше девет туристически агенти и един началник и, ако не се брояха пръснатите по света туристи, персоналът, включително с директора, Том Грейнджър, наброяваше седемдесет и един човека.

Една четвърт, бе казал Грейнджър. Една четвърт от тези служители трябваше да напусне.

Старецът говореше в кабинета си с Терънс Фицхю, заместник-директора по тайните операции в Лангли, който понякога пристигаше неочаквано, за да проучи различни аспекти от некомпетентността на Грейнджър. Докато Майло чакаше пред кабинета, Хари Линч, двайсетинагодишен туристически агент от неговата секция, понесе купчина разпечатки по коридора, но спря, когато го видя.

— Как мина?

Майло примигна объркано.

— Кое как мина?

— Тенеси. Улових радио трафика късно във вторник и просто си знаех, че това е нашият човек. Отне ми известно време да го потвърдя, но имах усещане в гръбнака.

Линч усещаше много неща в гръбнака си, талант, към който Майло изпитваше подозрение.

— Гърбът ти се оказа прав, Хари. Чудесна работа.

Линч се изчерви от удоволствие и се втурна към кабинката си.

Вратата на Грейнджър се отводи и Фицхю излезе от кабинета. Видя Майло и посочи към него с големия плик, който държеше.

— Уийвър, нали?

Майло призна, че е той и му направи комплимент за добрата памет — не бяха говорили от половин година, а и разговорът им тогава бе съвсем кратък. Демонстрирайки приятелско отношение, Фицхю го потупа по рамото.

— Лоша работа за Тигъра, но човек просто не може да предвиди тези неща, нали?

Грейнджър, застанал зад него, бе нетипично мълчалив.

— Но пък се отървахме от още един терорист — продължи Фицхю, като погали гъстата сребриста коса над ухото си. — Точка за добрите.

Майло прилежно се съгласи със спортната метафора.

— Е, какво ти предстои сега? — попита Фицхю.

— Само Париж.

— Париж? — повтори той, а Майло забеляза изписаното по лицето му притеснение. — Имаш достатъчно пари да изпратиш този човек в Париж, а, Том? — завъртя се Фицхю към Грейнджър.

— Става дума за Йейтс — уведоми го Грейнджър.

— Йейтс? — повтори Фицхю отново.

Може пък и слухът му да не бе много добър.

— Тя е една от най-старите приятелки на Майло. Това е единственият начин да си свършим работата.

— Ясно — кимна Фицхю, потупа Майло по рамото и се отдалечи, пеейки. — У-ла-ла!

— Влизай вътре — нареди Грейнджър на Майло.

Старецът се върна в ергономичния си стол, на фона на манхатънската панорама, и качи крак на бюрото си. Правеше го често, сякаш да напомни на посетителите в чий кабинет се намираха.

— Какво искаше Фицхю? — попита Майло, като се настани срещу него.

— Както ти казах, тормозят ме с бюджета, а сега ти се изпусна за Париж.

— Съжалявам.

Грейнджър махна с ръка.

— Трябва да ти кажа нещо, преди да се захванем за работа. Новата ти приятелка, Симънс, е настояла да ускорят аутопсията на Тигъра. Иска да докаже, че ти си го убил. Не си й давал повод да мисли така, нали?

— Мисля, че се проявих много добре и бях готов да й сътруднича. Откъде научи за аутопсията?

— Сал. Нашият човек в министерството.

Грейнджър не беше единственият с връзки в министерството. Майло си припомни суматохата около изявлението на президента, девет дни след рухването на близнаците, че създава нова разузнавателна агенция. Управлението, ФБР и АНС побързаха да набутат вътре колкото се може повече от собствените си служители. Сал беше бивш турист и Грейнджър редовно говореше с него чрез анонимни имейли. Самият Майло се бе възползвал от това няколко пъти.

— Както ти предположи — продължи Грейнджър, — става дума за цианкалий. Кух зъб. Според лекаря на министерството, Тигъра бездруго е разполагал с не повече от седмица живот. Но пък отпечатъците ти са навсякъде по лицето му. Искаш ли да ми обясниш?

— Нападнах го в началото на разпита.

— Защо?

— Казах ти и преди — той заговори за Тина и Стеф.

— Изпуснал си си нервите.

— Бях недоспал.

— Добре — кимна Грейнджър и посочи сивата папка на бюрото си. — Това е досието на Анджела. Действай.

Майло се надигна от стола си и взе папката, която демонстрираше новия похват на Управлението по отношение на сигурността — строго секретните документи бяха без обозначение, за да не привличат интерес.

— Нещо за швейцарската клиника? — попита той.

Грейнджър стисна устни.

— Това, което ти е казал, е вярно. Бил регистриран под името Ал Абари.

— Възложи ли на Трипълхорн да проучи историята?

— В момента разполагаме само с единадесет туристи в Европа. Елиът загина миналата седмица близо до Берн. Останалите, включително Трипълхорн, са заети.

— Елиът? Какво стана?

— Катастрофа на магистралата. Издирвахме го около седмица преди най-после да разберем, че трупът е неговият.

От съображения за сигурност, Майло не знаеше истинските имена на туристите, възрастта им, нито дори как изглеждаха. Само Грейнджър и още няколко човека, включително Фицхю, имаха достъп до подобна информация. Новината за смъртта на Елиът все още го притесняваше. Той се почеса по ухото и се замисли за човека, когото познаваше само по фалшивото му име. Колко ли беше годишен? Имаше ли деца?

— Сигурен ли си, че е било катастрофа?

— Дори и да не е било инцидент, съмнявам се, че ще получим финансиране за сериозно разследване. За съжаление, това е адът, в който навлязохме.

Грейнджър забеляза съмнението по лицето на Майло и смекчи тона си.

— Не, Майло. Наистина е било катастрофа. Челен удар. Другият шофьор също загинал.

Майло най-после отвори папката. Няколко разпечатки и снимка на дебел китаец в униформа на полковник от Народоосвободителната армия.

— Англичаните го откриха — каза Грейнджър. — Всъщност „откриха“ е пресилено. Извадиха късмет. Рутинно наблюдение. МИ6 държи врага под око.

Опитът на Майло показваше, че МИ6 не разполагаше с достатъчно хора да наблюдава всеки дипломат в страната, дори някой важен като типа от снимката, полковник И Лиен, но не прекъсна шефа си.

— Пътуването му било рутинно. Полковникът взимал ферибота до Франция всеки уикенд.

— Не се възползвал от тунела?

— Страх от затворени пространства — отбелязан е в досието му. Та взимал ферибота, после шофирал до малката си вила в Бретан.

— Купена на негово име?

Грейнджър се протегна към мишката.

— Разбира се, че не — отговори той, после кликна два пъти и се вторачи в екрана. — Да. Рене Берние. Двадесет и шестгодишна, от Париж.

— Любовница.

— Тук пише, че била обещаваща писателка. Предполагам, че е използвала вилата, за да твори.

— И да се среща с полковника.

— Всеки трябва да плаща наем.

— Позволи ми да си изясня нещата — каза Майло. — Полковник Лиен взима ферибота до френската си вила. Прекарва уикенда с гаджето си. После се качва обратно на ферибота. И се просва мъртъв?

— Не. Получава инфаркт.

— И МИ6 е там, за да го му окаже първа помощ?

— Разбира се.

— И да провери багажа му?

— Какво ти става, Майло?

— Съжалявам, Том. Продължавай.

— Ами полковникът е абсолютен параноик. Не се доверява на никого в собственото си посолство и с основателни причини. Той е на шестдесет и четири години, неженен, със западаща кариера. Знае, че скоро някой ще предложи отзоваването му в Пекин, а той не желае това. Харесва Лондон и Франция.

— И защо да не ги харесва?

— Точно така. Но тъй като няма доверие на никого, държи лаптопа у себе си по всяко време. Сериозен риск. И нашите приятели от МИ6 се възползвали и копирали хард диска му.

— Хитро.

— Нали? — ухили се Грейнджър, после кликна мишката отново и принтерът му бързо разпечата страница.

— Ами полковник Лиен? Какво станало с него?

— Страхотна ирония. Отзовали го в Пекин малко след като получил инфаркт.

Майло взе страницата от принтера, тъй като Грейнджър очевидно не възнамеряваше да се надигне от стола си. Беше строго секретен меморандум от американското посолство в Париж. Писмо от посланика до Франк Барнс, шефа на дипломатическата охрана във Франция, което очертаваше новите методи за работа с китайския посланик, временно наблюдаван от тричленен екип.

— И МИ6 сподели това с нас просто от приятелски чувства?

— Те са специалните ни приятели — отвърна Грейнджър усмихнато. — Всъщност, един от моите лични специални приятели ми предаде документа.

— И специалният ти приятел смята, че Анджела е предала информацията на Лиен? МИ6 убедено ли е в това?

— Успокой се, Майло. Те просто ми предадоха писмото. Ние разгадахме останалото.

Също като Тина, Майло все още не можеше да повярва, че Анджела Йейтс, рекламното момиче на „Ние срещу тях“, бе издавала държавни тайни.

— Всичко ли е потвърдено? — попита той. — Фериботът? Инфарктът?

— Както ти казах вчера — отговори Грейнджър търпеливо, — инфарктът на полковника е отбелязан в английските вестници. Обществена тайна е.

Майло остави папката на бюрото на шефа си.

— И какви са доказателствата?

— Документът минал през три чифта ръце през посланика и Франк Барнс, разбира се. И през шефа на охраната в посолството. А това е Анджела Йейтс. Вече проверихме Барнс и е чист. Надявам се, че няма да поискаш обяснение от посланика.

Майло вече бе чул историята вчера в колата на Грейнджър. Но днес направо му прилоша от физическата реалност на меморандума.

— Кога видя Йейтс за последен път?

— Преди около година. Но поддържаме връзка.

— Значи все още сте в добри отношения?

Майло сви рамене и кимна.

— Добре — кимна Грейнджър. — Ти и тя някога…

— Не.

— О — разочарова се шефът му. — Е, няма значение. Искам да й дадеш това — каза той, като отвори чекмеджето си и извади черен флаш драйв от петстотин мегабайта.

— Какво има на него? — попита Майло.

— Фалшив доклад относно опасенията на китайците, свързани с нефта в Казахстан. Нещо, което те биха искали да видят.

— Не знам, Том. Може Барнс да е бил оневинен, но все още не съм убеден, че Анджела е виновна.

— Не е нужно да си убеден — отвърна Грейнджър. — Ще научиш повече от свръзката си. Повярвай ми, има доказателства.

— Но ако полковник Лиен вече го няма, тогава…

— Шпионските мрежи продължават да съществуват и след нечие отзоваване, Майло. Знаеш го. Това, което не знаем, е кой стои на върха на хранителната верига в момента.

Майло се вторачи в оплешивялото теме на Грейнджър и се замисли. Работата беше достатъчно проста и той се радваше, че му я бяха възложили. Можеше поне да се увери, че отношението към Анджела щеше да е справедливо. Но Управлението не действаше по този начин и не купуваше самолетни билети от чувство за справедливост. Замесиха го, просто защото Анджела му имаше доверие.

— Колко дълго ще отнеме всичко това? — попита той.

— А, не много — отговори Грейнджър, доволен от смяната на темата. — Отлиташ там, виждаш се с Анджела и й предаваш флаш драйва. Молиш я да го предаде на Джим Харингтън, който ще пристигне в Париж в понеделник, за да го вземе. Това ще й даде — разпери ръце той, — ако, разбира се, е тя, само два дни да го копира.

— Харингтън истински ли е?

— Той лети от Бейрут за Париж. Знае какво да прави, но не знае защо.

— Разбирам.

— Ще приключиш за нула време. После се качваш на вечерния самолет и се връщаш у дома в събота сутрин.

— Звучи добре.

— Не проявявай сарказъм.

Майло си знаеше защо е раздразнен. Не защото бе пропуснал кафето си тази сутрин, нито защото изпитваше силно желание да запали цигара. Дори не и заради скапания факт, че се готвеше да подмами добра приятелка да извърши предателство.

— Кога планираше да ми кажеш за Тигъра? — попита той.

Грейнджър го изгледа невинно.

— Какво за него?

— Че е бил един от нас. Турист.

Невинното изражение на стареца се изпари.

— Вярваш в това?

— Прекарах последните шест години в издирването му. Не мислиш ли, че тази информация можеше да ми помогне?

Грейнджър се вторачи в него за около десетина секунди, после потропа с пръсти по бюрото.

— Ще поговорим за това, когато се върнеш. Сега не разполагаме с време.

— Толкова ли е дълга историята?

— Да. Самолетът ти излита в пет, а ти трябва да напишеш обяснение за провала в Блекдейл, който да ни помогне да не изглеждаме като пълни идиоти. Включи и всичките си разписки — вече не мога да плащам за недокументирани разходи.

Майло изръмжа кратко потвърждение.

— Ще уведомя Джеймс Айнър да те чака. Той е свръзката ти в Париж.

— Айнър? — стресна се Майло. — Наистина ли мислиш, че се нуждаем от турист за това?

— Предпазливостта никога не е излишна — отговори Грейнджър. — Тръгвай. Време е за работа.

— Ами Тигъра?

— Както вече ти казах — когато се върнеш.