Олен Стейнхауър
Туристът (36)

30.

Айнър се настани в леглото на Анджела, а Майло — на канапето.

Сънят дойде бързо и, той се събуди късно сутринта, с усукан около потното си тяло чаршаф и стиснал ключа в юмрука си. Не помнеше кога си бе свалил панталона.

Излязоха чак по обед. Мадам Кане се появи на стълбището да ги поздрави. Майло представи приятеля си, Ричард, и възрастната жена му се усмихна тъжно, сякаш и той бе загубил сестра си.

Отново валеше. Докато тичаха към колата, Айнър заяви, че знаел най-доброто място в Париж за истинска американска закуска. Майло обаче искаше да действат.

— Двадесети район — каза той.

Айнър се замисли за момент.

— Шегуваш се! Офисът на ДЖСЕ?

— Тя работи там.

— Да. А ако нашето правителство те обвинява за убийството на Анджела, тогава французите с радост ще те предадат.

— И затова се нуждая от помощта ти. Имаш ли пистолет?

Айнър бръкна под седалката си и извади малък „Макаров“. Майло се притесни задето не го бе видял да го слага там.

— Пазя го за всеки случай — обясни туристът.

Поеха по дългия път, по булевард „Адолф Пинар“, който обикаляше града. Подкараха на изток и отбиха към булевард „Периферик“. Завиха и продължиха по друга улица докато стигнаха до булевард „Мортие“. Минаха покрай невзрачната сграда на ДЖСЕ на номер 141, после изминаха още две пресечки докато Майло видя стъклена телефонна кабина на ъгъла.

— Спри там и обърни колата — каза той.

Дъждът го просмука още преди да стигне до будката. Указателят бе откраднат, затова той набра номера на информация и поиска телефона на централния офис на ДЖСЕ.

Първо изслуша безкрайните указания. Минаха пет минути преди операторът да се обади. Майло каза:

— Мога ли да говоря с Даян Морел?

— Един момент, моля — отговори операторът и, след кратка пауза, съобщи. — Заета е в момента.

Значи Морел бе там, но говореше по друга линия.

— Ще звънна по-късно — каза Майло и затвори.

Вдигна пръст, за да направи знак на Айнър да прояви търпение, изчака една минута и набра отново. Обади се същият оператор.

Майло преправи гласа си и каза:

— В сградата има бомба, която ще избухне след десет минути.

Затвори и се втурна към колата.

— Давай!

Върнаха се обратно и спряха до кръстовището пред сградата на ДЖСЕ.

— Остави двигателя да работи — каза Майло, когато чуха воя на алармата. — Ще подкараш или напред, или назад. Ще ти кажа.

— Какво, по дяволите, направи? — попита Айнър, когато хората започнаха да излизат от сградата.

Никой не тичаше, но всички вървяха забързано.

— Шшт.

Няколко човека отвориха чадърите си, но повечето изчезнаха бързо. Тъй като бе почивен ден, в сградата надали имаше повече от двадесетина човека. Внезапно Майло ги видя. Прекосиха улицата заедно и се скриха под тентата на едно кафене.

— Напред — нареди Майло.

— Какво?

— Веднага!

Айнър подкара на първа скорост към тентата. Морел и партньорът й не бяха сами. Още няколко човека стояха под тентата, запалили цигари. Всички се вторачиха в мерцедеса. Майло спусна прозореца си и улови погледа на Морел.

— Качвай се.

Тя и партньорът й пристъпиха напред. Майло вдигна ръка.

— Само ти.

— Не отивам никъде без него — отвърна Морел.

Майло погледна Айнър, който сви рамене.

— Добре — кимна Майло. — Побързайте.

Качиха се отзад през различни врати. Още преди вратата на Морел да се затвори, Айнър подкара колата.

— Ти ли беше? — попита тя. — Имам предвид бомбата. Звучеше задъхана.

— Съжалявам. Просто искам да си поговорим.

Мъжът до нея поклати глава.

— Странен начин за започване на разговор.

Майло му се усмихна и му протегна ръка.

— Първо ми дайте телефоните си.

— Не — отказа Морел.

Майло най-после извади пистолета на Айнър.

— Моля ви най-учтиво.