Дийн Кунц
Сърцето ти принадлежи на мен (52)

Петдесет и втора глава

Бамбуковите щори са спуснати до первазите и през тях едва забележимо прозира облачният ден, но нито в дневната, нито в свързаната с нея посредством висока арка трапезария влиза достатъчно светлина. Тя се осигурява от две настолни лампи, пуснати на малка мощност, от променливите приглушени цветове на декоративно осветително тяло, от три свещи поставени в разноцветни чашки върху лавицата на камината свещи, както и от две кандилца върху масата за кафе, в които плаващи фитили изгарят благовонни масла.

Сенки, а не светлини оформят интериора на помещението, заоблят всеки остър ръб, простират измамни драперии от кадифе по плоските повърхности и в съюз с трептящите пламъчета от свещите създават фалшивата представа, че таванът е на вълни.

Образът на жената преминава непрекъснато от бледи цветове в сенчеста маска, увенчават я ту слаби ореоли, ту трепкащи ивици тъма. Пестеливите движения биха изглеждали небрежни в очите на външен наблюдател, но определено не са такива за Раян, който долавя в тях овладяното безпокойство и смъртоносната мощ на дебнеща тигрица.

— Кой е тоя? — пита тя, посочила един плакат с дулото на пистолета.

— Кънтри Джо и Рибата — отвръща Раян.

— Никаква риба не виждам.

— Така се казва групата. Те промениха целия свят.

— Как точно са го променили?

— Нямам представа. Баща ми така разправя.

Върху лицето й отново пада светлина от лампите и сега то му напомня маска от японски театър.

— Какво вони така? — пита жената.

— Ароматни свещи и масла.

— Другото, освен тях.

— Сигурно долавяш миризма от трева.

— Марихуана?

— Да. Димът се просмуква във всичко. Затова пали тия миризливи свещи — да замаскира аромата на марихуана.

— Защо я пуши?

— Не знам. Винаги го е правил.

— Зависим ли е?

— Казват, че към това не се развива зависимост.

— Марихуаната не те ли превръща в дрипа?

— Нямам опит. Не знам. Казвам каквото съм чул от други.

— Той не прилича на парцал.

— Не, никога не е приличал.

Облечена в черни панталони, черна блуза и черно яке, тя се движи като сянка сред сенките. Оскъдните светлини разкриват присъствието й в стаята, само когато успеят да намерят китките на ръцете или лицето й. Какъвто и оттенък да има падащата върху тези части светлина, тя се отразява от тях златиста.

Раян знае, че трябва да издебне удобен момент, да се хвърли отгоре й и да отнеме оръжието. Тя доста често отклонява дулото в друга посока, видимо се разсейва от носталгичната колекция на Джими.

Раян се опасява, че е възможно тази разсеяност да е само привидна, умишлено инсценирана, за да му даде възможност сам да си изпроси куршума.

Посочва друг плакат и пита отново:

— А тия там?

— Друг състав. „Грейтфул Дед“. Те промениха света.

— Как?

— Нямам представа. Може би татко ще ти обясни.

— Знам къде живее майка ти, но още не съм я виждала.

— Тръгнала си да се разправяш не на шега — отбелязва Раян.

— И тя ли е като баща ти?

— Донякъде, но е по-различна. При нея става дума за алкохол и мъже. Особено мъже, които обичат алкохол.

— Мисля да ви убия и тримата.

Раян замълчава.

При следващия плакат пита отново:

— Тия?

— Джим Морисън и „Доорс“.

— Те промениха ли света?

— Така съм чувал.

Когато Вайълет минава откъм другата страна на креслото, Раян извива шия и се опитва да извърти тялото си, за да я вижда.

— Гледай напред — нарежда жената, като му тиква дулото в носа.

Той се подчинява.

— Ако извърнеш глава назад, ще те гръмна. Тия от плакатите — къде са сега?

— Не знам. Мнозина са вече мъртви.

— Значи светът е променил тях — заключава жената.

Почти не чува леките й стъпки. Трябва да е взела нещо в ръка, за да го види отблизо, защото се чува тихо тупване, когато го пуска върху масата.

В проточилото се мълчание Раян започва да обмисля какво да каже, с което да овладее инициативата в бъдещия разговор.

Тя проговаря от толкова близко, че усеща дъха й върху дясното си ухо:

— Казах на баща ти как ми е името. Знаеш ли как се казва сестра ми?

Разликата в интонацията между съобщението и въпросът е като при безобиден наглед, но залагащ капан полицейски разпит. Последните няколко думи са изкристализирало обвинение и всеки грешен отговор би отпушил пороя на нейния гняв.

След кратко колебание и с ясното съзнание, че това може да се окаже гибелно, Раян отвръща:

— Да. Казва се Лили.

— Откъде научи името й? Да не се досети от цветята или аз съм се изпуснала?

— Не. Питах близките, а поисках и снимка, от която разбрах, че сте еднояйчни близначки.

— Дадоха ти снимка? Близките?

— Да.

— Но близките — това съм аз.

— Предполагам, че са я изпратили родителите.

— Лъжец — заявява тя.

Удря го отстрани по главата, вероятно с дръжката на пистолета, и от ухото му шурва кръв.

Докато се опитва да стане от креслото, го настига следващ удар — право по темето, и то така бързо, че едва успява да усети силната болка в разкъсаното ухо. Пареща болка плъзва по мястото, където се съединяват челната кост и двете париетални. Инстинктивно е стиснал очи и при всеки удар сякаш съзира тези неравни съединителни линии да блещукат в мрака със стотици червеникави искрици.

В отчаян порив да се предпази, той обхваща глава с длани, така че третият удар се стоварва върху пръстите. Надава остър вик, или поне така си мисли, но дори да го е сторил, четвъртият бърз удар го секва и го праща в безсъзнание.