Дийн Кунц
Сърцето ти принадлежи на мен (25)

Двайсет и пета глава

Луната остава все още лепната за източния хоризонт, но видимо напира нагоре, а старото дърво скрива повечето от осъдените на вечност звезди. Ето че настъпва часът на разговора за смъртта.

След вечеря масата остава празна, ако не се броят виното и свещите, Раян хваща лявата ръка на Саманта и промълвява:

— Всеки прекаран заедно с тебе миг е бил щастлив за мен.

— Това звучи така, сякаш следващата дума е „но“, в който случай тия копринени пантофи никак не са подходящи за предстоящата ми реакция.

Няма да й казва за своята дълбока заблуда и мотивираните от нея действия, за страха, че е отровен. Ако ще умира в рамките на година, нека Сам го запомни като по-добър, отколкото е в действителност.

И понеже отношението й към живота е същото, каквото е към сърфа — налага собствени условия, но проявява уважение към непредсказуемия нрав на океана, гледа го без страх и с разбиране — Раян разказва историята си сбито и без заобиколки. Нито се мъчи да изиграе трагедия, нито да представи нещата в светли тонове и бляскава перспектива.

Ръката й стиска неговата, сякаш в усилие да го задържи на този свят. Очите й се наливат със сълзи, проблясват, докато примигва с клепачи, и тези движения правят пламъчетата от свещите да се множат много по-бързо в очите й, отколкото в шлифованите фасетки на кристалните чаши.

Тя разбира, че за него произнасянето на тези слова е също толкова мъчително, колкото е за нея да ги слуша. Двете неща, които всеки от тях уважава у другия, са упованието в собствените сили и ясното съзнание, че животът представлява борба, която изисква оптимизъм и вяра в бъдещето.

Изпълнен с благодарност заради това, че тя не избухва в сълзи, доволен от факта, че го слуша търпеливо, вместо да изсипе куп въпроси, Раян е потресен от нейната твърдост и самоконтрол.

Силата на обзелите я чувства не може да се скрие, защото се отразява върху пулса й в стиснатата ръка, а също във вените на нежната шия. Той продължава да се учестява. Кимоното не може да скрие тръпките, които разтрисат тялото й, и даже, въпреки слабата светлина на свещите, камбаните на широките ръкави, както и всяка отпусната гънка на лъскавата коприна сякаш ги подчертават, правят ги достъпни за другия, както въздухът предава звуковите вълни на неговия говор.

Когато приключва, Сам поема два пъти дълбоко дъх, премества поглед от очите му към сплетените им ръце и пристъпва направо към основния въпрос:

— Каква е вероятността да ти присадят ново сърце?

— Четири хиляди американци имат същата нужда годишно. Срещу това стоят около две хиляди донора за същия период.

— Значи, петдесет на петдесет.

— Дори по-малко. Новото сърце трябва да е съвместимо с моята имунна система. Ако не е налице такава съвместимост, организмът отхвърля чуждия орган.

— Каква е вероятността за съвпадение?

— Кръвната ми група е най-често срещаната. Това е добре. Но съществуват и други критерии. А дори всички те да съвпаднат, сърцето ще отиде при някого, който също отговаря на условията, но е по-напред от мен в списъка на чакащите.

— Ти включен ли си вече в този списък?

— Заявен съм. Идната седмица ще ме подложат на психологически тест — всичко зависи от него.

— Защо?

— Ще се мъчат да открият заложени у мен фактори от поведенческо и със социален отзвук естество, които биха попречили на следоперативното възстановяване.

— Нещо като… алкохолизъм ли?

— Алкохолизъм, пушене, особености на характера, които биха ме направили по-непригоден да се справи с новата ситуация и с предизвикателствата от някой друг.

Саманта отделя поглед от ръцете им, отбягва неговия и се втренчва в четирите свещи, сякаш разположението на техните пламъци крие тайната на собственото им бъдеще.

— Значи се интересуват от степента на интелигентност. Един умен пациент се разглежда като по-добър вариант.

— Може би.

— Но това е в твой плюс. Какво още? Къде е скрита обнадеждаващата страна на въпроса?

— Аз съм млад и във всяко друго отношение в добро здраве. Ако имах други проблеми, например диабет, нямаше да бъда идеален кандидат.

Саманта примъква към себе си една от свещите, духва леко, за да разпали пламъка й, а сетне по-силно — за да го загаси.

— Още? Искам още обнадеждаващи сведения.

— Не ми трябва одобрение от страна на здравноосигурителната компания. Мога да си платя сам.

Докато тъничка ивица черен пушек се извива над загасената свещ, Саманта примъква друга, за да повтори операцията с първата.

Раян проговаря:

— В някои случаи възниква проблем с разстоянието. След като мозъкът на донора бъде обявен за окончателно мъртъв и хирурзите отстранят сърцето, те могат да го държат охладено във физиологичен разтвор, но не повече от шест часа.

— Тоест екипът ще търси подходящия реципиент в радиуса на времевите ограничения.

— В моя случай няма защо те да идват при мен — аз мога да отида там с лиърджета, докато те поддържат донора жив с помощта на апаратура.

Тя потапя палеца и показалеца в чашата си с вино и загася с тяхна помощ третата свещ.

— Петте години следтрансплантационен живот постепенно и сигурно се изкачват към границата на седемдесет процента от пациентите — добавя Раян.

Сам гаси последната свещ, без да овлажнява пръсти, като издава съскащ звук, сякаш усеща изгарянето, но освен това и иска да го усети.

Вратата към кухнята е затворена, а покритият със завеса прозорец не пропуска светлина към верандата.

— Ако стигна до пет години, тогава шансовете ми да изкарам още пет стават много добри. А в медицината непрекъснато настъпват такива промени, такива промени…

Макар вечерта да не е съвършено тъмна, тя би следвало да скрие Саманта. Но върху лицето й едва-едва блещука кротка печал. Сякаш солта на сълзите съдържа фосфор.

Тя блъсва стола назад, изправя се и все така с ръката му в своята, казва:

— Ела да си легнем.

Той също става.

— Просто легни до мене и ме прегърни много силно.