Дийн Кунц
Сърцето ти принадлежи на мен (4)

Четвърта глава

Вграденият в телевизора будилник е нагласен за седем сутринта. Звукът е намален и Раян се събужда от приглушено мърморене и тиха, мелодична музика.

Светлината откъм екрана не е в състояние да се пребори напълно с мрака в спалнята. При всяка промяна на екрана, при всяко движение на действащите лица из спалнята блещукат и мержелеят всякакви отблясъци.

Раян лежи на пода в ембрионална поза, обърнал лице към телевизора. Много години след участието си в Булеварда на залеза, Уилям Холдън е потънал в задълбочен разговор с красива млада жена.

За всичките си трийсет и четири години Раян е имал махмурлук само два пъти, но сега май го е затиснал трети. Главоболие. Гуреливите клепачи лепнат. Зрението — замъглено. Устата му е пресъхнала и смъди.

Отначало не може да си припомни събитията от предната вечер, нито е в състояние да си обясни поради какви причини се търкаля по пода.

Интересна работа: загадките около сегашното му състояние събуждат у него по-слаб интерес, отколкото ставащото на екрана — възрастен мъж, млада жена, тревожни приказки за война…

Наточеното някога до блясък острие на неговия разсъдък сега е захабено, мислите му приемат безформените очертания на живачна локвичка. Дори когато зрението се прояснява, пак не е в състояние да следи действието на екрана, нито да осъзнае естеството на взаимоотношенията между действащите лица.

Въпреки това нещо го принуждава да гледа, нещо му внушава, че събуждането му пред екрана с този филм не е плод на сляпа случайност, а на съдбата. Тук е изправен пред необходимостта да разгадае някакъв знак, едно предупреждение, свързано със собственото му бъдеще, което непременно трябва да разбере, ако иска да оцелее.

Това необикновено чувство става все по-силно и по-силно, докато накрая усеща достатъчно сили, за да се изправи на колене, а след това и на крака. Приближава се до огромния екран.

Докато мъхът по врата му настръхва, сърцето забива по-бързо. Туптенето в гърдите буди спомена за далеч по-гръмовния тътен, който го събуди през нощта, и сега изведнъж си припомня с най-дребни подробности страховития пристъп.

Обръща гръб на телевизора и запалва лампа. Гледа треперещите си ръце, стисва ги в юмруци, отново ги отпуска, почти очаква да забележи някакъв признак на частична парализа, но не открива нищо такова.

В банята му черният гранит, златистият оникс и неръждаемата стомана се отразяват в цяла джунгла от огледала. Една безкрайна редица Раян Периевци се е простряла насреща му, всичките сиви, изнемощели, посърнали от ужас.

Както никога до този момент, той ясно усеща черепа под кожата си, всяка негова издатинка, вдлъбнатинка и плоско място, а зад маската на лицето се крие вечната мъртвешка глава, какъвто и израз да се опита да й придаде.

Избръснат, изкъпан и облечен, Раян открива иконома си Ли Тинг в гаража.

Това обширно подземие предлага осемнайсет места за паркиране. Таванът е висок три метра, за да позволи достъпа на камионетките с доставки или — ако му се прииска някой ден — на авто каравана.

Подът е покрит със златисти керамични блокчета също като на ония, които използват в автосалоните. Стените са облицовани с блестящи бели плочки. Лакът на форда и на останалите возила в гаража блещука под тънички светлинни лъчи.

Винаги до този момент Раян е смятал гаража си за красив и даже елегантен. Сега му прилича на мавзолей.

В разположената в ъгъла работилница Ли Тинг лъска ръчно изработен регистрационен номер за автомобил.

Той е дребен, но много силен мъж. Прилича на излята от бронз и още небоядисана статуя, а по ръцете му изпъкват дебели вени.

Половинвековният му жизнен път е белязан от невъзможността да имат деца, а всяка надежда за промяна в това отношение е попарена. Кей Тинг забременява на два пъти, но по-късно вътреутробна инфекция предизвиква нелечим стерилитет.

Първото им дете е дъщеричка. Умира двегодишна, от инфлуенца. Второто, син, също си отива без време.

Малките дечица извикват върху лицата им най-нежни усмивки, макар очите да заблестяват при спомена за страховитата загуба.

Когато Ли Тинг изключва електрическия шлайф, Раян се обажда:

— Ли, имате ли съвещание с персонала тази сутрин или пък да сте насрочили някоя среща?

Изненадан, икономът се обръща. Лицето му грейва, брадичката се вирва, а изражението му се изпълва с жизнерадостно очакване, сякаш нищо не е в състояние да го зарадва повече от възможността да свърши нещо полезно.

Раян допуска, че истината е точно такава. Всички стремежи и усилия, свързани с отглеждането на деца, сега са насочени към работата.

Като оставя настрана табелата, Ли казва:

— Добро утро, господин Пери. Нямам нищо за вършене, което да не е по силите на Кей. Какво трябва да направя?

— Надявах се да ме закараш на лекар.

Сянка на загриженост заменя усмивката на Ли.

— Нещо сериозно ли е?

— Не мисля. Малко ми се повдига. Предпочитам да не карам аз.

Повечето хора, които разполагат с пари като Раян си имат шофьор. Но той обича твърде много колите, за да отстъпва другиму удоволствието да ги кара.

Ли Тинг много добре знае, че тази внезапно появила се нужда от шофьор издава нещо по-сериозно от обикновено гадене. Мигом измъква ключ от малкия сейф и тръгва с Раян към мерцедеса 600 Ес класа.

Намек за нежност в погледа, както и сянката на дълбока загриженост показват, че за Ли шефът е нещо повече от работодател. В края на краищата, би могъл да му е баща.

Дванайсетцилиндровият мерцедес сякаш се носи върху въздушна възглавница. Почти нищо от външния шум не достига до тях. Но макар лимузината да се движи като насън, Раян знае, че тя го отнася към нов кошмар.