Дийн Кунц
Сърцето ти принадлежи на мен (44)

Четирийсет и четвърта глава

Късен неделен следобед в Лас Вегас. Небето е снижило образ, сив като на заклет комарджия, който се надига от масата за бакара, след като е профукал и последния долар.

Високите части на Мохаве са сковани от студ. Надолу по голото лице на планината, надалеч от зарязаните и отдавна забравени мини за оловна и желязна руда, далеч от разровените склонове на пиритни каньони и фелдшпатова пустош, през изсъхнали като прахан равнини, над яловите светлини на казината се понася влажен вятър, все още недостатъчно силен, за да вдигне облаци прах от паркинги и празни парцели във въздуха, или да смути покоя на гнездящи в дървесните корони плъхове, но с ясно обещание да набере мощ, докато денят губи своята.

Джордж Зейн чака пред терминала за частни полети с дванайсетцилиндров мерцедес седан. Видът му е по-могъщ и от този на колата.

Докато отваря задната врата за Раян, казва:

— Добър ден, господин Пери.

— Радвам се да ви видя отново, Джордж. Май времето се разваля.

— То не пита — отвръща здравенякът.

Вече в колата, поела от летището към магистралата, Раян проговаря:

— Знаете ли дали Баргест ще излиза довечера? Ще имаме ли възможност да го посетим?

— Право там отиваме — отвръща Джордж. — Заминал е за Рино на някакво кукувско сборище. Ще остане до сряда.

— Кукувско сборище ли?

— Така им викам. Най-умните и прозорливи представители на човешкия род се събират за обсъждане на методика, която да сведе цялата човешка популация до максимум петстотин милиона.

— Тоест, другите шест милиарда — аут? И как смятат да стане?

— Е — отвръща Зейн, — доколкото съм чел, измислили са цял куп начини да се свърши работата. Проблемът им се състои в това, да убедят в правотата си останалите от нас.

На една от пресечките няколко листа от вестник са вдигнати във въздуха от внезапен порив на вятъра, извисяват се в цялото си великолепие, пикират в широка спирала, а полетът им е величествен като на албатрос, литнал да търси осъдена на смърт овца.

— Не ли по-добре да изчакаме няколко часа, докато се стъмни? — пита Раян.

— Винаги е за предпочитане да се прониква денем, стига да е възможно — отвръща Зейн. — По-малко подозрително изглежда. С рогата напред, и без да ти пука.

Видът на квартала денем е дори още по-обикновен, отколкото през нощта: обикновени фермерски къщи, градински мебели и въжени люлки по верандите, добре поддържани дворове, баскетболни кошове над гаражни врати, тук–там — американското знаме.

Къщата на доктор Смърт изглежда обикновена, като всяка друга от тази улица, което навява на Раян мисълта за това, какво ли пък е скрито в останалите.

Когато Зейн вкарва колата в алейката за автомобили, вратата на гаража се вдига. Той влиза вътре, където преди това е оставил Кети Сиена и където сега стои тя, изправена край входа към вътрешността на къщата.

Докато гаражната врата се спуска надолу, тя отправя към Раян професионална усмивка и се ръкува с него. Забравил е прямотата на нейния поглед: гранитно сивите очи са така твърди, сякаш предизвикват целия свят да им покаже нещо, което би ги накарало да трепнат.

— Нямах представа, че толкова много сте се забавлявали миналия път.

— Е, не е чак като в Дисниленд, но има какво да се запомни.

— Покрай тоя Баргест — намесва се Джордж Зейн — на лудите може да им излезе лошо име.

В кухнята Раян съобщава, че го интересуват евентуално скритите тук някъде записки на доктор Смърт, свързани със случаите, в които е съдействал при самоубийства. Скрити под килим стълбища, фалшиви гърбове на шкафове — от такъв род неща.

Междувременно той отново ще разгледа албумите с портрети на мъртъвци.

Ако се съди по онази част на къщата, през която преминава Раян, ценителят на човешката смърт не е попълвал безценната си колекция. С облекчение установява, че кабинетът все още остава лишен от присъствието на труп.

Очевидно сам Баргест изпитва нужда от уединение на място, където няма да се намира постоянно под погледа на мъртви очи.

До двата албума, които намери на лавицата преди шестнайсет месеца, се мъдри трети. Раян посяга най-напред към него и започва да разлиства страниците прав, като почти очаква всеки миг да се натъкне на позната физиономия.

Сред единайсетте нови портрета в този албум най-старият модел е някакъв мъж, прехвърлил седемдесетте. Най-младият е представен от русокосо момче с фини черти и залепени с тиксо горни клепачи. Няма повече от седем–осем години.

Тихо подрънква стъклото на прозореца, вятър зашепва в стрехите. Нещо пърха на тавана — вероятно приютила се там птица.

Единайсет асистирания при самоубийство само за шестнайсет месеца. Този лодкар явно превозва през река Стикс към селенията на мъртвите по доста натоварено разписание.

Раян връща албума на мястото му, взема старите два и се упътва с тях към бюрото.

Понеже от вратата се насочва право към познатата лавица, той не е забелязал книгата, поставена върху това бюро. Екземпляр от романа на Саманта е обърнат с лице надолу.

Загледан в отпечатания върху обложката портрет, той се поколебава, преди да провери книгата.

Най-подир я вдига, вижда половината заглавие, отгръща я, за да види цялото, и с облекчение забелязва, че никъде не се вижда посвещение от автора. Няма и автограф.

Прелиства книгата и забелязва бележки по полетата, незначителни критики, но някои достатъчно вулгарни, за да му се догади. Прочита няколко и оставя книгата с отвращение.

Разбираемо е Спенсър Баргест да прояви достатъчно силен интерес към това произведение, за да си го купи. Има връзка с майката на Сам поне от шест години. По някакъв начин е спомогнал сестра й Тереса да си тръгне от този свят, което е или благороден акт на човешко съчувствие, или хладнокръвно убийство — зависи от гледната точка.

Гледната точка, която едничка има значение, е тази на самата Тереса, но предвид недостига на заслужаващи доверие медиуми в наши дни, надали властите ще получат материал от нея.

Раян оставя книгата и взема първия албум. Преди шестнайсет месеца никое от тези лица не му говореше нищо. Любопитно е да узнае дали отново ще бъде така, или ще попадне на нещо, което преди е убягнало от вниманието му.

Изглежда собственият му път през изминалото време е бил доста мъчителен, защото сега тези лица му правят много по-дълбоко впечатление, отколкото преди. Това пак са си портрети на мъртъвци, но при сегашния, втори поглед с особена острота проумява, че те си остават хора — дори в смъртта, всяко лице запазва своята индивидуалност.

Ако първия път е пропуснал нещо съществено в този албум, изпуска го отново — а за трети преглед няма кураж.

Вторият албум е същият, от който е отмъкнал така силно завладялата го снимка на Тереса. Седял бе на същото място, омагьосан от блясъка в нейните очи, докато не бе дошла Кети Сиена да каже, че обстановката й лази по нервите.

Раян се присъедини тогава към нея и решил, че портретът на мъртвата Тереса е магнитът, който го е привлякъл на това място, затвори албума и го върна на мястото му.

Третият прозрачен джоб си е все така празен. Вероятно Баргест не е открил липсата на Тересината снимка.

Дванайсет листа по-нататък попада на позната физиономия. Чак затваря очи от изненада.

Ако изобщо му е тук мястото, в тази психопатска сбирка, това лице с положителност би следвало да се намира в третия, полупразен все още албум, сред онези, на които Баргест е асистирал след първото посещение на Раян тук. Няма начин да принадлежи към ония, които са имали нещастието да попаднат под грижите на ненормалника преди години.

Сърцето му бие по-тежко, отколкото в мига, когато сестрата на Лили го поряза на паркинга. Раян отваря очи, за да се увери, че не се е припознал в жената от снимката.

Нали съм тук. Ще те наблюдавам. Всичко ще бъде наред.

Гладката тъмна кожа.

Не задържай дъха си, миличък.

Смарагдовозелените очи.

Чуваш го, нали, момче?

Дванайсет листа след Тереса, която е мъртва от шест години, е разположена снимката на Изми Клем — една от двете кардиологични сестри, асистирали на доктор Гупта по време на миокардната биопсия.