Дийн Кунц
Сърцето ти принадлежи на мен (31)

Трийсет и първа глава

Раян крачи в жълто сияние, жълто скърца под стъпалата му, жълтата топлина на есенното слънце огрява цялата му кожа.

Някой го вика по име откъм жълтата далечина и макар гласът да е немощен, той май го разпознава. Не може да назове оня, който го вика, но гласът го прави щастлив.

Изглежда от доста време преминава от едно жълто в друго, без да го безпокои нито тази еднаквост, нито липсата на цел, а сетне ляга възнак върху черна банка, която се оказва твърде удобна, независимо от това, че е направена от метал. Над главата му сияе жълт балдахин, а навсякъде околовръст царува също така жълтото.

Когато вдишва за пореден път, разбира на какво мирише жълтото, а когато издишва, изпитва съжаление, че се е разделил с уханието на жълто.

Постепенно осъзнава, че някой се е изправил край него, хваща дясната му китка, измерва пулса.

Ослепително жълто слънце прерязва балдахина от жълти листа на трепетлика на хиляди места, жълто подпалва жълтото до още по-яркожълто, на чийто фон се очертава занимаващият се с него мъж, когото мигом обгръща мъглива жълта заря, а тя не позволява на Раян да различи чертите на неговото лице.

Решава, че измерващият пулса ще е онзи, който го повика откъм яркожълтата далечина, и това го изпълва с щастие, защото знае, че това същество го обича.

А по-късно, когато решава, че е редно да даде израз на своята благодарност, открива, че е онемял и тази неспособност да проговори му припомня случая, когато не съумя да отговори на Уилям Холдън върху брега на онова черно езеро.

Изведнъж мержелеещият се силует, който измерва пулса му, сякаш престава да бъде възвеличаван от зората, а започва да се крие зад нейното сияние, хитър и пресметлив, не е вече любвеобилно същество, а мрачна фигура, същата, която обикаля по брега на езерото и в чиито обятия щеше да се озове Раян, ако не бе предупреден от господин Холдън.

Палецът и двата пръста, стиснали китката му в търсене на пулс, са леденостудени, макар миг преди това изобщо да не са били такива ледени, и освен това стискат по-силно от преди, всъщност щипят, а контурите на някаква глава се спускат отгоре му през жълтата зора — лице, но не точно лице, а някакъв огромен и лаком търбух…

С полузадавен вик, сграбчил помощния парапет, Раян сяда в някакво болнично легло, в някаква сумрачна стая, чиято атмосфера е пропита от остра борова миризма на почистващ препарат.

Чаршафите миришат на белина и перилен омекотител. Хрущят и са твърди на пипане — сякаш колосани.

В осветения от лампа ъгъл някакъв облечен в бели панталони и риза мъж оставя настрана книгата, която чете, и се надига от креслото.

Лампата блести с полираната повърхност на неръждаема стомана или никелиран бронз, от който са направени стойката и абажурът й. Пластмасовата обвивка на креслото лъщи като намазана със зехтин кора на авокадо.

Всичко в тази стая изглежда като лакирано или влажно. Излъсканите бели плочки на пода, светещата от чистота синя повърхност на нощното шкафче, стените, които блещукат като покрити с мазилка от натрошени мидени черупки.

Дори сенките са някак лъчисти, все едно са пластове опушено стъкло, но Раян съзнава, че целият този блясък не е истински, а е по-скоро резултат от упойката, която са му дали.

Усеща, че е вече напълно в съзнание, разсъдъкът му е бистър, а възприятията — по-ярки от когато и да било през целия му живот, но излъчваният отвсякъде вълшебен блясък го води до извода, че все още е упоен. Сънят ще го пребори отново в мига, когато допре глава до възглавницата.

Усеща се безпомощен и застрашен.

В прозореца напира мърлявото, негостолюбиво, жълтеникаво сияние, каквото излъчва, който и да било голям град нощем.

— Кошмар ли? — обажда се мъжът медицинска сестра.

Уоли. Уоли Дънаман. От осемчленния екип на доктор Хоб. Преди време точно той обръсна гърдите и корема на Раян.

— Пресъхнало ми е гърлото — оплаква се Раян.

— Докторът не позволява да поемате течности преди операцията утре заран. Но мога да ви дам мъничко лед, който да стопите в устата си.

— Добре.

Уоли маха капака на оставения върху нощното шкафче термос. С помощта на дълга лъжица, такава една лъскава, той измъква парченце лед, блестящ лед, и го пуска в устата на Раян.

След като захранва пациента с още две парченца, Уоли затваря термоса и оставя лъжицата.

Впил поглед в часовника на китката си, той измерва пулса на Раян.

В неговия жълт сън Уоли не бе нито добрият, нито лошият. Нищо в тази стая, в тази болница не би могло да послужи като повод за подобен сън.

Уоли пуска китката му и казва:

— Трябва да поспите.

Неизвестно как — Раян не може да го обясни — реалността на съня се вписва в реалността на тази стая, без да й е подчинена и без да доминира. Усеща тази основополагаща истина с мозъка на костите си, макар да не я проумява.

— Спете — подканва го Уоли.

Ако сънят е малката смърт, както е писал някога един поет, този сън ще бъде много по-близък до смъртта от всеки друг, в чиито обятия се е отпускал досега Раян. Трябва да му се противопостави.

Но ето че обронва глава върху възглавницата и не може да я повдигне отново.

Безпомощен и застрашен.

Допуснал е грешка. Не му е ясна нейната същност, но усеща тежестта й, нейния натиск.

Докато се напряга да държи очите си отворени, всички лъскави повърхности заискряват, всяка искра се превръща в сияние, всяко сияние — в ослепителен пламък.

 

 

Камбани. Камбани орисват и ето ги отново, камбани.

Бият, бият, бият, звънят, звънят, звънят, тържествен камбанен монолог изтръгва Раян от обятията на съня.

Отначало решава, че сънува, но тътенът продължава, докато той се опитва да се изправи, вкопчил ръце в предпазния парапет на леглото.

Светът отвъд прозореца продължава да е под властта на мрака, а мъжът — сестра е застанал откъм вътрешната страна на стъклото, взира се през него, гледа надолу, срещу надигащите се звукови вълни.

Тежки, огромни камбани разтърсват нощта, сякаш са си наумили да я направят на парчета — страховита заплаха крие в себе си този тътен.

Раян се обажда на няколко пъти, преди да бъде чут от Уоли Дънаман, който обръща поглед към леглото и надвиква тътена:

— Има черква от другата страна на улицата.

Когато го довеждат в тази стая, Раян също вижда сградата на благочестие отвъд. Камбанарията й се издига доста над неговия четвърти етаж.

— Не би следвало да бият камбани по това време — отбелязва Уоли. — Особено пък с такава сила. Впрочем там не свети.

Чудатите бляскави сенки потръпват ведно с камбанния звън, с неговите стенания и грохот, е този напорист, неудържим трясък.

Този затресъл прозорците, разклатил стените, накарал костите му да потреперят див трясък плаши Раян, смразява кръвта му, кара сърцето да удря като механичен чук. Това раздуто сърце си е все още негово, толкова отслабнало и толкова болно, че го е страх да не вземе да се разпадне от чудовищния звън.

Спомня си първата си мисъл след събуждането: Камбани. Камбани орисват — и ето ги отново, камбани.

Орисват какво, кога, в чие име и в какъв смисъл?

Да не беше приспивателното, което замърсява кръвта и замъглява съзнанието, сигурно би могъл да отговори поне на половината от този въпрос.

Но препаратът не само лакира всяка повърхност в тази стая, не само придава блясък на всяка сянка, но го заразява със синестезия^[1] — кара го не само да чува звука, но и да усети неговия мирис. Вонята на железен хидроксид, железен окис, да го наречем ръжда, се носи като горчив облак над леглото.

Нескончаемият гръм и трясък, камбани, камбани и още камбани избиват от съзнанието на Раян всяка представа за време и го оставят с усещането, че всеки миг ще му избият и последната капка здрав разум.

Най-накрая Уоли Дънаман успява да надвика всичко това с думите:

— Долу има полицейска кола. Я гледай — още една!

Притиснат от непоносимия кънтеж, Раян пада възнак и главата му отново допира възглавницата.

Той е безпомощен и застрашен, застрашен, застрашен.

Обзет от някакво накъсано на парчета настървение, което не може да съсредоточи в собствена изгода, той се лута сред разбъркани мисли, мъчи се да ги слепи една с друга, също като парченца от разбита стомна. Станала е някаква голяма беля, а той още не е в състояние да я оправи, не разбира кое точно не е наред.

Камбаните започват да бият не така агресивно, яростта им се уталожва до гняв, гневът — до раздразнение, а то се излива в едно продължително стенание, което наподобява плача на огромна тежка порта, въртяна върху ръждиви панти.

В настъпилата тишина, докато приспивателното за пореден път придърпва над него кадифения покров на забравата, Раян усеща сълзи по бузите си, опитва с език соления вкус в ъгълчетата на устните. Няма сили да вдигне ръце и да обърше лицето си и докато заспива разплакан, не владее вече разсъдъка си до такава степен, че да се засрами от тези сълзи, или поне се изненада от тях.

 

 

Малко след разсъмване, докато го карат с количка към операционната, Раян е в пълно съзнание, уплашен, но примирен с развоя на събитията, който сам е избрал.

Операционната, нейните бели фаянсови плочки, неръждаемата й стомана — всичко е окъпано в светлина.

Доктор Хоб се появява откъм съблекалнята заедно с целия си екип, като не смятаме Уоли Дънаман, който няма какво да прави по време на операцията. Освен Дугал Хоб, тук са анестезиологът и три операционни сестри, помощник-хирург плюс още двама, чиято специалност и конкретни задачи Раян не помни.

Запознал се е с тях в самолета и ги е харесал, доколкото е възможно човек да хареса някого, който се готви да го разпори и да бърника из органите му, безгрижен, все едно че са на коледна пуйка. Необходимо е да се поддържа известна дистанция в отношенията между колещия и онзи, когото предстои да заколят.

Като изключим Хоб, за Раян е невъзможно да установи кой от останалите какъв е, с тези техни бонета, маски и зелени мантии. Кой знае дали не са някои самозванци, втори състав, вместо първия, за който е платил и който е получил неговото одобрение.

Докато анестезиологът търси вена в дясната ръка на Раян и завира в нея абокат, доктор Хоб го уведомява, че сърцето на донора е успешно отстранено преди броени минути и сега го очаква, охладено във физиологичен разтвор.

В самолета Раян научава, че ще получи сърце от жена, което в първия момент го изненадва. Жената била на двайсет и шест години, учителка, получила фатална черепна травма при автомобилна катастрофа.

Сърцето й се окачествява като подходящо по размер за Раян. Критериите по отношение имунната съвместимост съвпадат, което доста увеличава шансовете всичко да мине добре не само по време на самата трансплантация, но и след нея, когато вероятността тялото да отхвърли чуждия орган е по-малка.

И все пак, за да се предотврати отхвърлянето, както и някои други усложнения, ще трябва да взема цяла торба лекарства — двайсет и осем на брой — в течение на дълъг период от време след операцията, а част от тях — докато е жив.

Екипът подготвя Раян, а доктор Хоб обяснява целта на всяка от предстоящите процедури, но той не желае да го заглавикват по този начин. Няма вече връщане назад. Мечтаното сърце е извадено, донорът — окончателно мъртъв, а към бъдещето му води една–единствена пътека.

Затваря очи, изключва тихичките разговори наоколо и вика в съзнанието си образа на Саманта Рич. През цялото юношество и в зрелите си години не е спирал да се домогва до съвършенството, за да го открие само веднъж — в нея.

Надява се то да включва и безусловната способност да прощава, макар да е ясно, че още отсега трябва да се замисли върху встъпителните слова при първия им телефонен разговор, когато ще бъде достатъчно силен и с достатъчно ясен разсъдък, за да говори с нея.

Докато затваря очи, Раян я вижда на плажа: руси коси и златни форми, трептяща светлина, мамещ оазис върху широк, изгорял от слънце пясъчен склон.

Изкуственият сън го завладява и той се понася из него като в море, а настъпилият мрак е по-тъмен от обикновената тъма.