Дийн Кунц
Сърцето ти принадлежи на мен (55)

Петдесет и пета глава

Ужасът не е в състояние да осигури упойка срещу болката от огнестрелна рана — във всеки случай не и пълна. Не може да спира кръвотечение. Все пак раната се оказва не толкова съсипваща, колкото си е представял Раян. Тя не предизвиква свиреп пристъп на пулсираща болка, нито безгранично страдание, а по-скоро прояснява замъгления разсъдък и в същия миг го избива пот от глава до пети, макар стомахът и вътрешностите да са пронизани от ледено острие, което кара зъбите му да затракат неудържимо.

Не вика, защото няма достатъчно въздух, но жената въпреки това предупреждава:

— Да не си гъкнал, защото ако го направиш, ще те накарам да млъкнеш на секундата, а след това нещата ще добият много по-неприятен вид, отколкото е предварително замисленият.

Излизащите от него звуци са ту задавени и приглушени, ту изтънели и жалки, но в никакъв случай не са в състояние да проникнат през стените на къщата.

Вместо да се свлече на пода, той отпуска тяло в огромното кресло, стиснал в дясната си ръка меката обувка с ранения крак, защото усеща, че този слаб допир облекчава болката.

— След като загубих моята Лили, заживях с едничката мисъл да те открия.

Вайълет прави поредна обиколка на помещението със същата необикновена, бавна и внушаваща страх походка на тигрица, подобно на някаква черна птица, влетяла през отворена врата, крилат вестител на смъртоносни намерения, решила да намери тук окончателен покой.

— Трябваха ми десет месеца, за да напусна Китай. Трима от нас избягахме по време на операция. След това още два месеца, докато пристигна в тази страна и съставя план.

Мрачна вълна се надига и прехвърля хребета на всяка негова защита, за да залее яркото сияние на болката, понесла изпод страха от смъртта един друг страх, който не е познал никога и за чието съществуване дори не подозира.

— Хоб знаеше всичко — казва жената, докато мислите му се лутат в безпорядък.

Раян не измисля нищо друго да каже, освен:

— Не го е споделял с мене.

— Разбира се, че не ти е казал: „Дай да вървим в Шанхай, където заради тебе ще разпорят едно съвсем здраво момиче“.

— Но като не ми е казал, аз откъде мога да разбера? — защитава се той.

— От неговите намеци.

Тук няма какво да възрази.

Но тя не спира дотук:

— И от собствената си интуиция.

Мрачната вълна, прехвърлила стените на отколешната му защита, се оказва вълната на истината.

— От скрития смисъл на термина „международен донорски списък“, от скрития смисъл в прекалено краткия, едномесечен срок за намиране на подходящ донор, от скрития в астрономическата цена смисъл, от скрития в спешния полет до Шанхай смисъл, от смисъла, скрит в стотиците смигвания и кимвания, които няма как да не си забелязал.

Думата се отронва от устните съвсем несъзнателно:

— Подтекст.

Всяко действие има своите последствия. Тъй като винаги е бил наясно с този закон, стремил се е да живее в съгласие с правилата в бизнеса и личния живот.

Новият унищожителен страх, който не бе изпитал през всичките трийсет и пет години на своя живот, е предизвикан от съзнанието за това, че някои действия могат да имат последици отвъд пределите на земното съществуване.

Гневът й е отстъпил място на спокойната решимост да въздаде справедливост и ето че жената пристъпва с внушително и неумолимо достойнство.

— Аз съм обучена да живея и работя в Америка. Един ден щях да пристигна в тази страна и да създам нелегално ядро.

Нотка на дълбоко примирение звънва в този глас. Зелените очи са устремили поглед като в някакъв сън.

— Тайната ми мечта бе да доведа тук Лили, да приемем нова самоличност и да се превърнем в истински американки. Сега тук няма живот за мене. Нито в Китай. Нищо не ми остана.

Тя го гледа над цевта на оръжието.

През пробитата от куршума дупка в обувката се стича гъста кръв, счупената му лява китка е свита като птичи крак, глава го боли, сякаш е силно пристегната в бодлива тел, но никоя от тези болки не е в състояние да изцеди от очите му една сълза. Те са пресъхнали от съзнанието за доброволната слепота, с която се остави в ръцете на доктор Хоб, в която на практика премина целият му живот.

Говори не толкова на Вайълет, колкото на себе си:

— Оная нощ Саманта ми каза много да внимавам. Каза, че какъвто си ме познава, трябва страшно много да внимавам.

— Писателката ли? — пита Вайълет.

— Каза, че трябва просто да оставя нещата да се случат, да не се опитвам да ги управлявам, а просто да ги приема такива, каквито са.

Болката отново се оттегля напълно, също както преди малко, когато страхът успява да, потисне всяко друго чувство и усещане.

— Господи, тя е знаела на какво съм способен. Тя е знаела, а аз не. И докато аз не съм знаел, а тя е знаела… не е престанала да ме обича.

Този път страхът, също като болката, се оттича от неговото съзнание и там се загнездва едно–единствено чувство, което подчинява всички останали, завладява разсъдъка и тялото, чувство, което е ново за него, но което разпознава начаса: срам.

До този момент Раян Пери не е съзнавал, че нещо у него е сбъркано.

Сред корените на насилието се числи алчността. И той казва:

— Моята заслепена алчност уби твоята сестра.

— Защо алчност? Та ти имаш всичките пари на света.

— Алчността за живот.

Той бе жадувал това нейно сърце, което и да било здраво сърце, и бе лъгал сам себе си, крил се бе от самия себе си.

Вайълет го наблюдава над цевта на пистолета.

Сега, когато е вече прекалено късно, той осъзнава, че преди шестнайсет месеца, в самото начало на неговата житейска криза, е бил осенен от извънмерна милост, от възможността да получи прозрението, което Саманта иска от него, за да се омъжи: ясното съзнание за това, че светът и животът имат подтекст, скрит смисъл и този смисъл има своите последици. Изми Клем, жертва на съпружеска алчност, както и на извратената любов към смъртта у Спенсър Баргест, изминава много по-дълго разстояние, отколкото от Денвър до Калифорния, за да го отклони от поетия път и да го насочи към друг. В неспокойния сън тя му разкрива три лица на пъкъла, но в тях той вижда единствено енигми.

— Остават ми девет патрона — обажда се гласът на жената с лилиите. — Осем за отмъщение и един за финала.

Независимо от функциите, които изпълнява Изми в смъртта, тя му разкрива истината. А той преобръща тази истина наопаки, усуква я и връзва на възли, докато я превръща в мрежа на собствената си заблуда. Отнася се с подозрение към яркото сияние на чудото. Вижда мрачни съзаклятия там, където би следвало да съзре милост свише. За нуждите на своите логически построения бе търсил зловещи отровители, халюциногени в храната, неверни служители, цял един свят, който по необясними причини се е обърнал против него. А заговорникът през цялото време е бил един-единствен: той сам е съзаклятничил против себе си, за да не погледне в очите един свят, съставен от безброй пластове истина, един принадлежащ на вечността свят.

Вдига поглед към Вайълет и промълвява:

— В самата основа на всяко насилие винаги застава ненавистта към истината.

Живата сестра на мъртвата Лили го прострелва високо в лявата половина на тялото, точно под плешката.

Той е все още в помещението, но и не съвсем. Освободен е донякъде от болката, а тялото му е така отслабено, че повече не е в състояние да му предаде симптомите на страданието. Само че сега не си прави илюзии за това, че някой го трови умишлено.

— Изми даде един… последен шанс. Камбаните.

Поглежда Вайълет в очите с ясното съзнание, че тя има право да види как животът си отива от него.

— Какви камбани? — пита тя.

— Месеци преди трансплантацията. Изми каза, ако чуя камбани… да отида при нея. Не го сторих.

— Изми? Коя е тя?

Лишен както от физически сили, така и от необходимата за обяснение ясна мисъл, той просто отвръща:

— Моята пазителка.

— Аз ударих камбаните — заявява Вайълет.

Той не разбира.

— Навремето оставили някои черкви непокътнати. Колкото да вършат в тях дела, сквернящи истинското им предназначение.

— Железни камбани.

— В деня на смъртта й аз изпратих на Лили съобщение. Казах, че… ще бъда духом с нея. Че ще ударя камбаните като свидетелство за това.

Раян си спомня зловещия камбанен бой: бам–бам–бам–бам… Спомня си смразяващото усещане за сторена жестока грешка, която този камбанен звън осъжда.

— Съобщих й, че ще бия камбаните като обещание за справедливост — продължава Вайълет. — Да знае, когато ги чуе, че ще живее винаги в моето сърце.

Макар да се страхува от смъртта, Раян няма усещането, че му се живее особено много. Затова я успокоява:

— Няма нищо — това е справедливо.

Докато говори, тя е свела цевта на пистолета надолу. Сега я вдига отново.

Той казва:

— Изпълни обета на камбаните.

Тя го прострелва високо вдясно, точно под плешката.

Блъснат от мощта на изстрела, продупчен, усетил вонята на кръв като приказно ухание на жертвоприношение, той вижда как сенките от стаята се скупчват върху него.

Преди малко повече от час, на летището, преди Кети Сиена да се качи в колата за Лос Анджелис, тя прегръща Раян с нечовешка сила и прошепва в ухото му пет слова, които никой не му е казвал преди. И ето че сега той ги мълви на другиго, шепне ги със смирение и искреност, безкрайно благодарен, че ги намира у себе си:

— Ще се моля за тебе.

Понеже е стъпил с единия крак извън времето, Раян не е в състояние да брои точно секундите и му се струва, че Вайълет го наблюдава по цяла минута между отделните изстрели. Той иска да събере сили, за да я окуражи, но тя се извръща от него и стреля по един от плакатите.

Шест патрона са останали в пълнителя и тя ги изстрелва по мъртвите величия, по председателя Мао, по декоративната лампа, която се пръсва в сияние.

Без да удостои Раян с поглед, жената напуска помещението и го оставя да умре.