Дийн Кунц
Сърцето ти принадлежи на мен (32)

Трийсет и втора глава

В деня на първата годишнина от трансплантацията Раян Пери няма намерение да празнува. Това, че е жив, е достатъчен празник.

Сутринта работи сам в гаража, извършва рутинната работа по поддръжката на лъскав форд, модел трийсет и втора година, с пет прозореца. Купил го е на търг.

След обяда, разположен в кресло с опора за краката в по-малката от двете дневни, продължава да чете първата книга на Саманта.

Стаята е направена като солариум и атмосферата в нея наподобява тази от романа. Високи прозорци разкриват пухесто небе — провиснала възглавница, натъпкана с влажна перушина от сива гъска. Сплетени дъждовни иглици дупчат тесни шалове мъгла, преди да ги накъсат на парченца набучилите ги дървеса и храсталаци.

Събраната в това помещение колекция от палми и папрати застила варовиковия под с мрежа от паякоподобни сенки. Въздухът ухае на зеленина и плодородие, по-скоро приятно, макар от време на време да се долавя противна воня, може би от разложен мъх или загнил корен, което обаче — колко странно е това — се случва само докато чете някой пасаж от книгата, който го вълнува особено неприятно.

Тя е наситила произведението с мек хумор, а сред основните теми ясно се очертава любовта, както сам той предусеща при записа на онова дълго послание в гласовата й поща от деня преди трансплантацията. Но в тъканта на повествованието се виждат сериозни нишки, нишки на печал, и цялата изплетена от нея дреха се оказва по-тъмна на цвят, отколкото са използваните за направата й материали.

Историята очарова Раян и, макар действието да е ясно и енергично, той не бърза да го следва през страниците, а се наслаждава на всяко отделно изречение. За втори път през последните четири дни посяга към книгата.

Уинстън Амори прибутва до креслото на Раян сервизна количка, върху която се мъдри кафеник от чисто сребро, подгряван отдолу от ниска свещ. Край него е оставена купичка с бадемови сладки.

— Сър, понеже не сте край масата, позволих си да допусна, че ще предпочетете голяма чаша за кафе, вместо малка.

— Великолепно, Уинстън. Благодаря ви.

След като налива чашата с кафе, прислужникът поставя една по-малка масичка между количката и креслото, а после премества чашата от количката върху нея.

Като визира собствената си съпруга, той се обажда отново:

— Пенелоп пита дали ще желаете вечерята да бъде сервирана в седем, както обикновено.

— Мъничко по-късно днес. Осем би било идеално.

— Да бъде осем, сър. — Той кимва отривисто — това е неговият съкратен вариант на поклон — и се оттегля с изправен гръб и широки рамене.

Макар Уинстън да управлява имението и да ръководи домашния персонал при изпълнение на неговите задължения с изтънчена вещина и професионализъм, Раян има усещането, че двамата с Пенелоп парадират по-малко с това, че са англичани, като се почне от изговора и маниерите и се стигне до маниакалната им привързаност към етикецията и протокола, понеже опитът ги е научил, че по такъв начин омайват наемащите ги на работа американски богаташи. Тези изпълнения понякога го дразнят, но в повечето случаи се забавлява искрено, така че в края на краищата излиза, че е по-добре да ги търпи, понеже вършат безупречно работата си, а доверието му в тях е безусловно.

Преди да се завърне у дома за по-нататъшно възстановяване след трансплантацията, той освобождава семейство Тинг заедно с помощниците им. Всеки от тях получава компенсация за две години напред, против което не се чуват никакви възражения, плюс високопарни препоръки, но без мотиви за уволненията.

Не разполага с никакви доказателства за проява на нелоялност от тяхна страна, но и с никакви факти, които да ги оневиняват. Иска да се прибере у дома, необезпокояван от каквито и да било подозрения и страхове.

Резултатите от проучванията на Уилсън Мот по отношение Уинстън и Пенелоп Амори, както и на останалите нови членове на персонала, са толкова изчерпателни, че Раян остава с впечатление, че ги познава не по-зле от себе си. Не храни никакви подозрения към тях, а те не му предоставят никакъв повод да се усъмни в абсолютната им лоялност. Годината се изтърколва при пълното отсъствие на загадъчни или неизяснени инциденти.

И сега, снабден с кафе и сладки, Раян отново се увлича в книгата на Саманта до такава степен, че загубва представа за времето. Дочел поредна глава, той вдига поглед, за да види, че полуздрачът на тази ранна зимна привечер започва да попива оная част от дневната светлина, с която дъждът и мъглата още не са успели да се справят.

Ако бе вдигнал поглед няколко минути по-късно, можеше и да не забележи застаналата в южния край на моравата фигура.

Отначало решава, че посетителят е творение на сенките издължена фигура, като на монах, пристигнал закачулен от далечен манастир.

След един по-зорък поглед расото се превръща в черен дъждобран. Качулката, отслабналата светлина и разстоянието от четиринайсет-петнайсет метра не допринасят особено за това, лицето да се превърне в нещо повече от бледо петно.

Посетителят — натрапник сякаш звучи по-уместно — изглежда се е вторачил в огромния — от пода до тавана — прозорец, който излага на показ Раян в неговото кресло.

Щом оставя настрана книгата и се изправя, за да се приближи до прозореца, фигурата се раздвижва. Когато Раян стига до прозореца, вече няма и помен от натрапника.

Под ситния дъждец в южния край на моравата не помръдва нищо, освен виещите се като анаконди ивици мъгла.

След цяла година, протекла без ни най-малко отклонение от всекидневната рутина, Раян е готов да пренебрегне видението, като го припише на сенките и мъглата.

Но ето че фигурата се появява отново, изниква под короните на три гигантски хималайски кедъра, чиито виснали клони ги оприличават на чудати монаси, събрани за тържествена церемония. Фигурата бавно излиза напред с обърнато към солариума лице.

Отслабваща с всяка изтекла минута, дневната светлина показва дори още по-малко от чертите на странника, макар той да се е приближил с десетина крачки към къщата.

В мига, когато на Раян му хрумва, че може би не е особено разумно да остава така, изправен в цял ръст и напълно осветен, непознатият се обръща и тръгва назад през моравата. Той не пристъпя, а сякаш се плъзга, все едно е направен от мъгла, само че от по-тъмна.

Сместа от мъгла, дъждец и полумрак не след дълго прераства в нощ. Натрапникът не се появява отново.

Градинарите получават пълно заплащане за дъждовните дни, но не се явяват на работа. Възможно е все пак Хенри Сорн, техният шеф, да е наминал с цел да огледа отводнителните инсталации, понеже в миналото се е случвало някои от тях, задръстени с листа, да причинят наводняване на моравата.

Не може да е Хенри Сорн. Осанката на онази фигура, грацията, с която се придвижва в неудобната си дреха, както и нещо в позата, изправена под прозореца с вдигната към Раян глава, го убеждава, че става дума за жена.

Пенелоп Амори и помощницата й, Джордана, са единствените жени в имението. Никоя от тях няма защо да инспектира моравата и нито една от двете не би се наслаждавала на дъжда и мъглата на открито.

Имотът е заграден със стена. Бронзовата порта се затваря автоматично след всеки посетител и няма никакъв начин случайно да остане незаключена. Нито тя, нито оградата, могат да бъдат преодолени лесно.

Двете врати за пешеходци са снабдени с електронни брави, които могат да се отварят или от къщата, или посредством въвеждане на специален код от външната страна. Освен това голямата порта се отваря и с дистанционно. Само един човек, ако не смятаме самия него и персонала, е разполагал, когато и да било с дистанционно.

Изправен пред прозореца на солариума, без да вижда вече каквото и да било друго в него, освен собственото си отражение, Раян прошепва: Саманта?

След вечеря взема със себе си романа й горе с намерението да прочете някоя и друга глава в постелята, докато заспи например, макар да се съмнява, че словата й са способни да го приспят, дори на второ четене.

Както обикновено, Пенелоп е махнала вече карираната покривка на леглото и е отгърнала завивките за през нощта. Запалена е нощната лампа, както той обича.

Върху натрупаните издути възглавници се мъдри малка целофанена торбичка, вързана с червена панделка. Пенелоп никога не му оставя в леглото бонбони, а именно с тях е пълна торбичката.

Това не са традиционните ментови топчета или слепени от две части кубчета, които хотелските камериерки оставят върху възглавниците на гостите. Торбичката съдържа бели сърчица с кратки романтични послания, изписани в червено върху едната страна — стока, продавана в дните преди Деня на свети Валентин, а до него има цял месец.

Озадачен, Раян поема шумолящото пакетче в ръка. Забелязва, че всички бонбони, чиито надписи може да прочете, призовават към едно: БЪДИ МОЙ.

Доколкото може да си спомни от юношеските години, в обикновените торбички с подобни бонбони са включени по няколко послания: ОБИЧАМ ТЕ, МНОГО СИ СЛАДЪК, ЦЕЛУНИ МЕ и прочее.

За да се напълни цяло пакетче само с БЪДИ МОЙ, трябва да се купят няколко опаковки и да се изберат нужните сърчица.

Разположил се върху извитата табуретка в банята, той развързва панделката, отваря торбичката и изсипва всички сърчица върху черния гранит на плота пред огледалото. Върху падналите с надписа нагоре се повтаря все същото послание.

Едно по едно той започва да обръща останалите, за да съзре върху всяко от тях: БЪДИ МОЙ.

Вперил поглед в сърчицата — повече от сто на брой, — той решава да не опита нито едно от тях.

Връща ги в торбичката, отново усуква целофана и здраво връзва червената лентичка.

Без съмнение първата годишнина от трансплантацията е повод за този дар, но някак си не му се удава да асимилира подтекста на посланието. Не бива да отхвърля вероятността бонбоните да са дадени с абсолютно невинни подбуди и от добра воля.

Вдига поглед от настоятелните червени призиви и го отправя към огледалото. В израза на това лице не прочита нищо.