Дийн Кунц
Сърцето ти принадлежи на мен (42)

Четирийсет и втора глава

Отново в апартамента, Раян отива в спомагателното помещение, отваря един шкаф и прехвърля окачените вертикално в редици папки, докато открие тази със снимката на Тереса Рич, задигната от албума на Спенсър Баргест в неговия кабинет.

Преди шестнайсет месеца, преди още да узнае диагнозата, поставена му от доктор Гупта, той е убеден, че в тази снимка ще открие ключа към разшифроване на загадъчните събития, случили се тогава.

В крайна сметка проведените с почти маниакална настойчивост проучвания не довеждат до нищо положително и той приема, че няма съзаклятие срещу него, няма отравяне, а просто невинни съвпадения, които му се виждат изпълнени със скрит смисъл и загадки, единствено защото е подозрителен по природа и здравословното състояние не му позволява да мисли трезво.

Може би е настъпил моментът отново да се заеме с Тереса.

Сега не разполага с осигурената му от Мот апаратура за анализ на снимков материал. Ще трябва да се задоволи със собственото си невъоръжено око.

Внезапно звънва телефонът: спешната му линия. Дисплеят не разкрива кой е абонатът. Когато вдига слушалката, жената с лилиите проговаря:

— Виж движението по разплащателната си сметка. Ще установиш, че си дарил сто хиляди долара за изследвания в областта на сърдечносъдовата хирургия. Предполагам, че едно финансово ужилване е за теб по-болезнено от порязване с нож.

Той не се хваща на въдицата и пита:

— Кои сте вие в крайна сметка?

— Не сме „ние“, а „аз“.

— Лъжеш. Разполагаш с възможности, които са по силите единствено на организация. Много широк гръб.

— Която и да съм, ти си мъртъв.

— Още не съм — отвръща Раян и затваря.

Живей за действие. Не: живей, за да те действат. Улови мига. Действай, а не противодействай. Яхни вълната, забий кила в нея, овладей я ти — не тя тебе, съществувай, за да живееш, а не заради самото съществуване. Съществуването е вход, а не изход. Да бъдеш, или да не бъдеш — не е в това въпросът.

Раян обикаля из огромната къща, пали лампите отпред и ги гаси зад гърба си, като не забелязва почти нищо в помещенията, които прекосява, задържал в съзнанието си само образи от миналото: плъзнали хлебарки, а други — смачкани в пепелници, туристически плакати от Катманду и Хартум, все места, където не е ходил, понеже татко има нужда от предназначените за пътешествия пари за всекидневни визити в едни по-екзотични места, както и от парите за наема, затова понякога му се реваншират с визити в Лас Вегас, с колата и мама и с мъжа, мъжа, изпълняващ в дадения момент ролята на оня, който нейният собствен мъж никога не може да бъде, приповдигнато настроение от устрема на изток, режеща светлина на огромна пустиня и блазнещи приказки за големи пари, системи за залагане и системи за следене на карти, мексиканска бира за из път, опипване отпред, докато ти се правиш на глух отзад, правиш се на заспал, преструваш се на умрял, на никога нероден; понякога те зарязват в колата на паркинга пред някое казино за през цялата нощ, сгушен върху задната седалка, защото ако седнеш отпред, където се виждаш, някакви непознати започват да чукат по стъклото и ти говорят сладки приказки — вампири, казваш си ти, — убеждават те да им отвориш, а после отново евтин мотел, и ти пак чакаш в колата отпред, докато мама и мъжът „си прекарват приятно“ двамката; ден или два по-късно обратно на запад, безнадеждни приказки за пари, горчиви обвинения, спиране за отмора, когато поредният й зашива шамар, а тя му отвръща, а ти се мъчиш да ги спреш, но си много малък и слаб, и тогава той й прави нещо там, на откритото, и ти трябва да се отдалечиш, да крачиш надалече по сухата, сгорещена земя, да тръгнеш към дома, защото не можеш да ги гледаш, но няма как да изминеш пеша стотиците километри, така че, когато те спрат с колата край теб, ще трябва да се качиш отзад, а те си седят отпред и се смеят, все едно нищо не е било, а после целият път назад, и няма нищо красиво в пустинята по пътя назад, Мохаве прилича на мръсен пепелник, а мама и поредният разговарят за следващия път, когато ще ударят кьоравото, защото ще усъвършенстват системата, ще се упражняват на карти и така — през целия път до вкъщи, и татко, и Катманду, и Хартум, при хлебарките и другите хлебарки, до следващия мъж на момента.

Обходил къщата два пъти, Раян се прибира в апартамента, без да си дава труд да заключва.

Убеден, че преди следващата атака ще има други мъчителни прелюдии, той не скрива нож под възглавницата.

Доктор Хоб го е предупредил да пие съвсем умерено, понеже алкохолът има свойството да ограничава абсорбирането на някои от неговите двайсет и осем препарата. Налива си трета чаша вино.

Раян седи в леглото с книгата на Саманта в ръка. Заспива, докато чете, и сънува описваните в романа събития, изживява моменти от повествованието.

Чудни сънища са тези, тъй като сам не се появява сред действащите лица и през цялото време очаква образите да затрептят като отразени върху водна повърхност, да затрептят и да се разкъсат, когато скритият до момента дух ще се надигне отдолу, откъм глъбините на подтекста, за да втренчи в него празен и безмилостен поглед.

В осем часа и четиринайсет минути го събужда телефонът — обажда се доктор Хоб. Лекарят е получил от родителите по имейла снимка на дъщерята, чието сърце тупти в гърдите на Раян.

— Както и предполагах, готови са да съобщят малкото име, но не и фамилното — казва Хоб. — А след като им обясних състоянието ти, душевните ти терзания, те се отказаха от компенсация.

— Това е… неочаквано — казва Раян. — Много благодаря.

— Те са добри хорица, Раян. Добри, почтени хора. Поради което искам да ми се закълнеш, че няма да публикуваш нищо, нито да говориш пред някого за това бедно момиче, няма да използваш в този смисъл нито снимката, нито името. Колкото и добри да са тези хора, не бих се изненадал — а и не бих ги укорил, — ако те дадат под съд заради погазване на човешките им права.

— Снимката, а също така името — те са само за мен.

— Пращам ти ги с имейл в момента.

— И, докторе… благодаря за това, че взехте моя случай толкова присърце и реагирахте така експедитивно.

Вместо да слезе в кабинета на втория етаж, Раян използва лаптопа и портативния принтер в апартамента, за да разпечата имейла на доктора.

Като се изключи малко по-различната прическа, неговият донор се оказва точно копие на жената от танца със саби.

Казва се Лили.