Дийн Кунц
Сърцето ти принадлежи на мен (46)

Четирийсет и шеста глава

Джон Зейн кара мерцедеса по обратния път към летището, а Кети Сиена бди от мястото до него, докато Раян се е отпуснал отзад и бавно прехвърля трите снимки — на Тереса, Лили, Изми, — всяка от тях представлява половината от двойка близнаци, всяка от тях е оставила жива сестра.

Според Саманта добрият разказ се нуждае от сериозна основа. Тя се изгражда по различни начини. После идва ред на положителните и отрицателните черти на образите, на противоречието между намерение и действия, на авторовата житейска философия, поднесена иносказателно, на привички и маниери, на контрасти и противоречия, на привично и чудато, на гледни точки и свойства на изказа. Материята на живите образи, на ароматите, които лъхат от страниците, на отразените в съзнанието техни звуци, на метафорите и хумора. Тя е в състояние да назове десетки източници на литературна основа. Раян дори не може да ги запомни всичките.

На техния фон започват да се открояват водещи линии. Част от тях имат отношение към интригата — те могат да се сравнят с осовите линии на магистрала, с проточилите се по краищата й мантинели, които не позволяват на мисълта да губи време из разклонения и безсмислени интермедии по пътя към крайната цел. Други линии очертават основната тема, която дава на повествованието смисъл, отчасти както правилата за изграждане на един сонет му придават значение, отчасти както истината за човешката мъка в един блус оправдава неговото изпълнение.

Най-трудни за разбиране, най-интригуващи и в повечето случаи най-плашещи са онези, които произтичат от подтекста, не от повърхностната история, а от смисъла, който тя крие. Колкото по-малко мисли човек за всички тези линии, толкова по-близки ги усеща и по-добре ги разбира, тъй като те са характеристики на първичната истина, част от която съвременният начин на мислене отказва да възприеме на съзнателно равнище.

Докато разглежда снимките на трите мъртви жени и мисли за живите им сестри, Раян започва да подозира, че тази доминанта на близначки, макар да изглежда като ключ към интригата, произтича най-вече от подтекста, така че колкото по-упорито се хваща за нея, толкова повече се отдалечава от прозрението, към което се стреми.

Жълтият вятър разклаща като махала провесените над кръстовищата светофари, кърши мъртви клони от палмите, подгонва трънаци от незастроени места по оживени улици, блъска колите, съска пред прозорците и въобще прави всичко възможно да демонстрира безгранична мощ и да накара всеки езичник да хвърли върху крилете му кошници току-що набрани цветя като жертвоприношение, за да измоли собственото си спасение пред лицето на непредсказуеми опасности, скрити в сърцето на настъпващата буря.

Прибира снимките в плика и проговаря:

— Оттук излитам за Денвър. Не знам дали наистина ще имам нужда от вас там, но в по-далечна перспектива е възможно да възникне проблем от вашата компетенция. Бих се чувствал много по-уютно в компанията на човек, който има разрешително.

— И двамата сме лицензирани за работа в Колорадо — отвръща Зейн, — а Кети по нищо не ми отстъпва в боравенето с оръжие. Даже бих казал, че стреля по-точно от мене.

— Залагам двайсет срещу едно за това — обажда се Кети.

— Готова ли сте да дойдете в Колорадо, Кети? — пита Раян.

— Имам само една смяна бельо в чантата.

— Няма да ви трябва повече — утре се прибираме в Калифорния.

Всъщност петдесет и осем годишната Измена Мун, описвана като пълен сладур, надали би представлявала заплаха за физическата сигурност на Раян.

Той се нуждае по-скоро от компания, отколкото от закрила. Цяла година е прекарал в самота и този фактор е взел своята дан.

Специално Денвър не е най-подходящото за него място, където да остане в самота. При първото пътуване там мислите му са доста объркани, каквито са и сега, а си тръгва изпаднал в състояние, близко до отчаянието.

Освен това, още щом вижда Кети в гаража на Спенсър Баргест, в съзнанието му се загнездва мисълта, че трябва да я пита нещо. Непременно трябва. Въпросът е от първостепенно значение. Само дето не знае какъв е точно. Усеща го полуоформен някъде в по-дълбоките пластове на съзнанието си. Може пък да изплува, докато стигнат до Денвър.

Четирийсет минути след излитането от Лас Вегас, високо над Юта, високо над бурята и на път към Колорадо, Раян моли за извинение и се затваря в тоалетната.

Отпуска се на колене и повръща в чинията. Стомахът му започва да се бунтува, докато очакват излитането, а след това нещата се влошават.

Сетне изплаква два пъти устата и измива ръцете си. Остава поразен от бледността на пръстите, побелели като кости.

Като поглежда лицето си в огледалото, установява, че то е дори по-бледо от пръстите на ръцете му — устните са напълно лишени от цвят.

Поглежда се неохотно в очите и неизвестно поради каква причина се сеща за Алвън Клем и удобната стълба, за удобния бетон, за копринения шал и удобния инфаркт.

Коленете му омекват и той присяда върху тоалетната чиния. Допира ги, с надеждата едното да даде сила на другото.

Не си дава сметка за това, че става и започва отново да си мие ръцете — усеща се, едва когато вече ги търка със сапун.

Отново е седнал върху тоалетната, когато някакво почукване кара сърцето му да подскочи, преди да е осъзнал, че този път ръката от другата страна на вратата си е напълно истинска.

— Да не ви е зле? — обажда се Кети Сиена.

— Съжалявам — отвръща той, — наистина съжалявам.

— Лошо ли ви е?

— Призля ми от височината — обяснява той.

— Да ви помогна с нещо?

— Минутка само. Дайте ми една минута.

Тя се маха от вратата.

Посочената от него диагноза е неправилна — гади му се от страх. Страх го е от онова, което може би ще открие в Денвър, в дома на Измена Мун и някогашен дом на Изми.