Дийн Кунц
Сърцето ти принадлежи на мен (39)

Трийсет и девета глава

Последните пет зими са сред най-суровите в историята на Калифорния, макар че температурите, които принуждават местните да посегнат към пуловерите, могат да изглеждат идеални за излет сред природата в очите на някой жител на Мейн или Мичиган. Остават още два часа неприсъща за сезона ароматна дневна светлина в този съботен следобед и пъстри тълпи заливат пешеходното пространство на мола, повече, за да се погреят на слънце и да позяпат другите, отколкото да пазаруват.

Някога техният вид би дал нова енергия на Раян, би събудил в душата му умиление. Сега го дразнят.

Възстановителният процес след сърдечна трансплантация започва с период на пълно спокойствие и тишина. След това сам се стреми да избягва тълпите, загрижен от това, че имунопотискащите препарати, които взема, могат да подготвят почвата да пипне някоя зараза, от която после трудно ще се отърве. А накрая започва да предпочита да си стои у дома не по здравословни причини, а защото с течение на времето все повече му допада самотата.

Сегашната тълпа не се блъска и не бърза, а бавно и безцелно обикаля насам–натам из мола. И все пак тия хора му приличат на бронирани легионери, на разярен рояк пчели от непознат вид, готови ей сега да скочат върху него и да го тикнат в някой кошер, от който няма измъкване. Докато крачи през покрития паркинг, Раян се бори срещу пристъпите на клаустрофобия, защото ако им се остави, направо ще хукне презглава към изхода и откритото пространство.

Претъпкан с превозни средства, гигантският паркинг е притихнал. В края на деня всички, които са имали желание, вече са пристигнали в мола, а като се имат предвид, че им остават само още два часа за зяпане по витрините, малцина биха си тръгнали точно сега.

Докато намери своята редица и стигне до края й, където е паркирал антикварния форд, Раян не престава да мисли за изражението в погледа на Саманта. Тогава реши, че тя го съжалява, но сега, потопен в своето нещастие, започва да подозира, че става дума за нещо по-лошо от съжаление.

Съжалението е болка, изпитана пред лицето на чуждо страдание, и е примесено с желание да помогнеш. Но Саманта не е в състояние да му помогне — тя даде ясно да се разбере това. Видяното в нейните очи повече прилича на съпричастност, която може да крие също толкова нежност, колкото и съжалението, но е по същество съчувствие към изпадналия в безнадеждно положение, към оня, за когото няма спасение.

Отвън го дразни слънцето, а тук — блясъкът на автомобилните стъкла, жегата, излъчвана от паркираните возила, вонята на катран, която се надига от сгорещената асфалтова покривка. Ще му се да си е у дома, в прохладния уют на солариума.

— Здравейте — чува се зад гърба си. — Здравейте, здравейте.

Обръща се, за да съзре азиатката с букета бледорозови лилии. Тя е около трийсетгодишна, миниатюрна, поразително красива, с дълги и лъскави черни коси, не истинска азиатка, а по-скоро евроазиатка с бадемови очи.

— Вие я познавате, познавате писателката — казва непознатата на безукорен английски.

Ако й отговори едносрично, грубостта му ще бъде за сметка на Сам, затова казва възпитано:

— Да. Познавам я. Познавах я някога.

— Тя е много добра писателка. Толкова е талантлива.

— Да, несъмнено. Ще ми се и аз да бях като нея.

— Такова разбиране — казва жената, като пристъпва по-близо и сочи книгата с поглед.

— Много съжалявам — казва Раян, — но страшно бързам. Закъснявам.

— Забележителна книга, изпълнена с откровения.

— Да, така е, но аз закъснявам.

Хванала букета с две ръце, тя му го подава.

— Вземете. Аз виждам мъката между вас и нея. На вас ви трябват повече, отколкото на мен.

Смаян, той отвръща:

— О, не, не мога да ги приема.

— Моля ви, трябва — казва тя, като ги тика в гърдите му с такова упорство, че един тежък цвят се откъртва от дръжката и пада на асфалта.

Напълнил ноздрите си с драскащи тичинки и остър аромат, спрял да диша, Раян заявява:

— Не, вижте какво, там, където отивам, няма да има къде да ги натопя.

— Вземете, вземете, така трябва — не се предава жената и ако той не бе поел шумолящия целофанен конус на опаковката, тя щеше да го пусне на земята.

Макар вече приел лилиите, Раян се мъчи да й ги върне.

Усеща внезапно парване, огнена линия се стрелва откъм лявата му страна. Миг след това по-остра болка следва парването от порязване и едва сега той съзира сгъваемия нож.

Лилиите и книгата падат от ръцете на Раян, а жената казва:

— Мога да те убия, когато си поискам.

Напълно шашнат, притиснал раната с длан, Раян се препъва и се обляга на един форд експлорър.

Жената се обръща и тръгва с бърза крачка към успоредната редица коли, но и през ум не й минава да се затича.

Острието е било така наточено, че е срязало ризата, без да остави разнищени следи по плата, минало е чисто, като бръснач през лист хартия.

Обгърнал тяло с дясната си ръка — дланта лепне от кръв, той трескаво опипва раната. Пресилено би било да се определи като порязване, повече прилича на дълбока драскотина — дълга е десетина сантиметра и е твърде плитка, за да се нуждае от шевове, не е смъртоносна, просто за предупреждение, и все пак достатъчно сериозна, за да се напипват ръбове.

Вдига поглед, за да се убеди, че, толкова дребничка, жената вече е изчезнала сред колите, с някоя, от които най-вероятно ще се измъкне.

Изненадата го кара да онемее. Хрумва му да извика за помощ, но успява да изстиска от себе си само жалко съскане.

В опитите да открие някого, когото да призове за съдействие, Раян оглежда паркираните автомобили. В далечината две коли пъплят по главната алея, от която се разклоняват отделните редове за паркиране. Забелязва трима пешеходци, но и те са твърде далеч.

Жената с ножа изчезва сред автомобилите, сякаш разтопена в блясъка на стъклата им, в жегата, излъчвана от нагорещения асфалт.

Раян си възвръща гласа, но само, колкото да изпсува сдържано при мисълта, че може да се превърне в център на вниманието точно тук и точно при тези обстоятелства. Във всеки случай, нея вече я няма, изчезнала е яко дим.

Без да иска стъпква няколко лилии, когато с чистата си ръка понечва да си прибере изпуснатата книга.

При форда от трийсет и втора година от челото му покапва пот върху задния капак, когато започва да рови в джоба на панталоните си за ключовете. Избилата пот няма нищо общо с горещината на деня.

В багажника държи кутия с инструменти. Там има също платнище, няколко чисти гюдерии, руло хартиени кърпи и бутилки с вода.

Запушва раната с една от гюдериите, увива я около ръката, а самата ръка притиска към тялото, за да задържи импровизирания тампон на място.

След като измива омазаната ръка с вода за пиене, разгръща наполовина платнището и го замята върху шофьорското място.

Минава някакъв шевролет, но Раян не махва на водача — иска само час по-скоро да се махне от това място и да се прибере у дома.

Спомня си гласа на жената: Мога да те убия, когато си поискам.

Както се е настървила при вида на пуснатата кръв, току-виж взела да се върне и си довърши работата.

Старинният форд е оборудван с V-образен двигател 427 конски сили, конструиран предимно за монтиране в състезателни автомобили. Към него е свързана автоматична скоростна кутия от Форд С-6 с хидромуфа.

Като излиза от паркинга, Раян се изкушава да погледне на улиците като на писта за гранпри, но решава да се придържа към ограниченията на скоростта — никак не му се ходи в полицейски участък точно в този момент.

Колата няма много общо с класическия си вариант — почти всяко нещо по нея е пипнато — има и хендсфрий. Мобилният звъни, а Раян отговаря по навик, независимо от състоянието, в което се намира.

— Ало.

Жената, която го поряза, пита:

— Боли ли много?

— Какво искаш?

— Абе ти никога ли не слушаш?

— Какво искаш?

— Да ти го нарисувам ли?

— Коя си ти?

— Аз съм гласът на лилиите.

Той казва раздразнен:

— Говори като хората.

— Не се трудят, нито предат.^[1]

— Като хората, казах, не като някое куку. Ли там ли е? А Кей?

— Семейство Тинг ли? — Тя се засмива тихичко. — Сериозно ли мислиш, че имат нещо общо?

— Но ги познаваш, нали? Познаваш ги, значи.

— Знам всичко за и около тебе, знам кого уволняваш и кого използваш.

— Обезщетих ги щедро. Отнесох се добре с тях.

— Мислиш, че семейство Тинг е замесено, понеже очите ми са дръпнати като техните, така ли? Те нямат нищо общо.

— Тогава ти ми кажи кое има нещо общо.

— Сам знаеш, и то много добре.

— Ако знаех, не би могла да се приближиш дотолкова, че да ме удариш.

Червената светлина го принуждава да спре. Колата се полюлява, а раната под прогизналата от кръв гюдерия пулсира в такт с двигателя.

— Бе ти да не си идиот? — интересува се жената.

— Имам право да знам.

— Имаш право да умреш — гласи отговорът.

Тутакси се сеща за Спенсър Баргест и колекцията от препарирани трупове в Лас Вегас. Но той така и не установява никаква връзка между доктор Смърт и което и да било от нещата, които са му се случили преди шестнайсет месеца.

— Не съм идиот. Разбирам, че искаш нещо. Всеки иска нещо. Имам пари, много пари. Мога да ти дам каквото пожелаеш.

— Ако не си идиот — казва жената, — значи си абсурдно невеж. В най-добрия случай — абсурдно невеж.

— Кажи какво искаш — настоява Раян.

— Сърцето ти принадлежи на мен. Искам си го.

Безумието на това заявление лишава Раян от дар слово.

— Сърцето ти. Сърцето ти принадлежи на мен — повтаря жената и се разплаква.

Докато слуша риданията й, Раян си казва, че здравият разум не ще го отърве от нея, че е побъркана и обзета от мания, която той не е в състояние да проумее.

— Сърцето ти принадлежи на мен.

— Добре — казва Раян благо, с желание да я успокои.

— Мое си е, мое. Това е моето сърце, моето скъпоценно сърце и аз си го искам.

Тя прекъсва.

Зад гърба му се чува клаксон. Светофарът е светнал зелено.

Вместо да натисне газта, Раян свърва към бордюра и паркира.

Като използва предоставената му от апарата опция, прави опит да се свърже отново с хлипащата жена. В отговор чува електронен глас, който го съветва или да въведе номер, или да затвори.

Издебва пролука в движението и се шмугва обратно в колоната.

Небето е високо и прозрачно, като обърната кристална купа, но прогнозата съобщава за очакван дъжд в неделя, който ще продължи поне до следващия ден. Когато купата е пълна и прелива, тя ще дойде. В мрак и дъжд, закачулена, ще се появи също като призрак и никаква брава не ще я спре.