Дийн Кунц
Сърцето ти принадлежи на мен (16)

Шестнайсета глава

В хотела набира номера на Саманта — не от дадения му за временно ползване, а от собствения си мобифон, — защото е обещал да го направи в ония няколко реда, които е оставил върху тефтерчето до телефона в кухнята миналата нощ.

С облекчение чува гласа на телефонния секретар. Лъже, че се е наложило да замине по работа в Денвър и ще се върне във вторник.

Казва още, че я обича, и това сякаш прозвучава убедително дори в собствените му уши.

Макар да пие много рядко денем, сега си поръчва в стаята половин бутилка каберне совиньон заедно с обяда.

Възнамеряваше да посети казиното, в което Ребека Линч работи на блекджека. Ще му се да я зърне от плът и кръв.

Нямаше желание да играе на нейната маса, но сега дори мисълта да я наблюдава от разстояние му се струва неразумна. Ако е прочела статията за него във Венити Феър, значи е видяла и снимката му.

Възможно е Ребека да поддържа контакт с дъщеря си, противно на казаното от Саманта, и в такъв случай не би следвало да допусне възможността за визуален контакт, след като се предполага, че е в Денвър.

След обяда окачва на вратата табелата НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ и се опъва в цял ръст върху леглото, както си е с дрехите.

Острата пустинна светлина напира покрай ръбовете на спуснатите завеси, но в стаята е прохладно, сенчесто, сънено.

Сънува подводния град. Злокобна светлина струи в бездната, хвърля измъчени сенки върху светилища, кули, палати и каменни беседки, изваяни с украса от каменен бръшлян и цветя.

Понесен в самота из чудато осветени, но въпреки това сумрачни улици, той се усеща не толкова като плувец, колкото като дух. Бързо разбира, че следва някаква призрачна фигура, нещо или някого в бяло.

Преследваният обект се извръща и той установява, че е Изми Клем, а бялото е сестринската й униформа. Неотложен въпрос се блъска в съзнанието на Раян, но той не може да го оформи с думи. През целия сън не успява да се приближи до Изми достатъчно, та гласът му да я достигне през наводнената улица.

Когато се събужда, дневната светлина покрай завесите е отслабнала. Мебелите се надигат като някакви сиви острови в полумрака на стаята.

Дали го е събудило тихото настойчиво почукване, Раян не може да каже със сигурност, но сега го долавя съвсем ясно. Объркването, която съпътства всяко внезапно събуждане, бързо го напуска и той разбира, че звуците идват от съседното помещение.

Запалва лампа в дневната и почукването го привлича към вратата. Прилепва око към шпионката, която му разкрива целия коридор отвън, но там няма никой.

Сега Раян е напълно буден и разбира, че това чук-чук-чук се носи откъм прозореца на дневната, който гледа към прочутия модерен търговски район на Лас Вегас.

Над хоризонта окървавено слънце натиска озъбени хребети, раздува се, избухва и пръска червени лъчи по западния небосклон.

Тук, на единайсетия етаж, нищо не тревожи повърхността на стъклата на прозорците му, освен пулсиращия неон на казината, които, с падането на нощта, прибягват до примамлив блясък и притворно великолепие, за да подтикнат стадата паралии от улицата по наклона към безпаричието.

Обърнал гръб на прозореца, Раян чува почукването от друга посока. Проследява я до вратата на банята, която е оставил затворена.

Тя може да се заключи единствено отвътре, така че няма начин някой да се е затворил там и сега да търси спасение.

Раян влиза колебливо в малкото помещение, обзет от усещане за опасност, пали лампата и примигва срещу блясъка на множество отражения.

Едно ново, кънтящо звучене на почукването го навежда на мисълта, че е възможно то да идва откъм канализацията. Отваря душ-кабината и приближава ухото си до всеки от двата умивалника, но пак не може да установи нищо.

Отново в дневната, Раян решава, че звуците се носят откъм огромния плазмен телевизор, макар изобщо да не го е включвал.

Не трябва да слушаш, момче.

Внезапният здравословен срив го е направил емоционално уязвим. Започва да се тревожи за психическото си състояние.

Чуждият мобифон се обажда откъм нощното шкафче.

Раян го включва, за да чуе гласа на Джордж Зейн:

— Пътят за втората визита е открит. След половин час съм долу с колата.

Раян натиска КРАЙ, оставя телефона върху шкафчето и чака отново да чуе странния звук.

Упоритата тишина не успява да уталожи неговите неориентирани тревоги. Никого не е пускал в апартамента, но независимо от това има усещането, че вече не е сам в него.

Не се поддава на порива да претърси всеки ъгъл, всяка мебел в помещенията и взема бърз душ. Когато парата замъглява стъклената врата на кабината, той я обърсва с длан, за да вижда през нея.

Облечен и готов за вечерта, Раян не се чувства освежен, нито освободен от усещането за чуждо присъствие край себе си. Поддава се на параноята и започва да наднича в шкафове и зад мебелите.

Опитва се да отвори плъзгащата се врата към балкона — заключена е. Там няма никого, така или иначе.

В просторното фоайе поглежда отражението си в голямото огледало. Макар да е почти готов да съзре още някого редом, очакването си остава напразно.