Дийн Кунц
Сърцето ти принадлежи на мен (56)

Петдесет и шеста глава

Дали заради загубата на кръв, или поради липса на мотивация, Раян изобщо не прави опит да се премести от разтегателното кресло, където се е свил като легнало да спи куче — придърпал колене към лицето си, отпуснал глава върху едната подлакътна облегалка.

Когато декоративната лампа избухва, пръсналите се от нея отломки събарят на пода и загасяват една от двете настолни лампи. И сега, осветена главно от свещи и немощните пламъчета на благоуханните кандилца, стаята, макар не особено силно пострадала, наподобява руина, където трептят последни отблясъци от унищожителен пожар.

Дали дълго след напускането на Вайълет, или съвсем скоро след това — Раян не може да прецени — в стаята се появява прегърбена, подскачаща фигурка, която бъбри загрижено, а сетне започва да сипе ядни ругатни. Надвесва се над него, докосва го и го побутва, а от устата й се носи на вълни достойна за свикнал да плюска каквото му падне пред очите трол воня. Фигурката отива към висок, боядисан в сапфиреносиньо, шкаф, цял изпъстрен със звезди и луни.

Докато стои надвесена отгоре му, Раян не успява да фокусира отслабеното си зрение, но сега, от разстояние, разпознава в нея баща си.

Звездният шкаф има врати в горната и чекмеджета в долната половина. Джими издърпва едно от чекмеджетата и изсипва съдържанието му на пода.

— Татко…

— Трай сега, знам какво правя.

— Обади се на 911.

С празното чекмедже в ръце той бърза назад към Раян. Отразените от очите му светлини ги правят да приличат на фенери.

— Не мога да оставя запасите си, да ги намерят долните ченгета.

Освобождава фалшивото дъно, измъква го и го захвърля настрани. Показва се десетсантиметрова метална кутия като онези, в които дребните търговци прибират оборота в края на работния ден.

— Ранен съм.

Джими бърника ключалките на кутията и мърмори:

— Ей сега… минутка само… само… минутка… — От кутията се показват пакетчета трева и хашиш. — Само да ги пусна в клозета, и веднага звъня.

— Първо позвъни, а след това ги пускай в клозета.

— Много ми се насъбра вече… твърде много. Не мога да допусна да ми се натресе и това на главата.

— Татко. Моля те, позвъни.

Докато Джими се оттегля в зловещия полумрак, като не спира да си повтаря „трябва да пусна водата отгоре им… водата да пусна…“, той наподобява зло джудже от приказките, само че напълно побъркано.

Раян прави опит да се изправи и загубва съзнание.

Събужда го вой от приближаващи сирени.

Джими се е привел над креслото и притиска някакъв парцал към главата на сина си.

— Какво правиш?

— Трябва да спра кръвотечението.

Влажният парцал вони на отпадъчна вода, но Раян няма сили да го отблъсне. Говори през него, а дрипата потрепва при всяка следваща дума:

— Татко, слушай сега…

— Те са почти тук.

— Бяха с маски.

— Кои?

— Влезли са с маски на лицата си.

— Как не.

— Не сме видели лицата им.

— Аз ги видях.

Краят на парцала влиза в устата му и той го изплюва.

— Сбъркали са… адреса…

— Мълчи и си пази силите.

— Търсели са някой си Къртис.

— Как ли пък не. Тука живеят стотина Къртиси.

— Простреляли са ме, преди да проумеят грешката. Сирените замират и Джими съобщава:

— Спряха отпред.

Раян мобилизира всичките си сили и дръпва парцала от лицето си.

— Слушай внимателно! Такава е нашата версия.

— За чий ни е версия?

Раян няма да натопи Вайълет и двамата й съучастници. Не иска и баща му да го прави.

— Загазил съм здраво, татко. Имаме нужда от фалшива версия.

— Маски, сбъркан адрес, Къртис някой си — мълви Джими.

— Ще се справиш ли?

— С тъпите ченгета ли, бе? Цял живот с това се занимавам. Миг след това в дневната влизат парамедиците.

Така силно пожелал да умре преди малко, Раян е поразен от невероятната жажда за живот, която го изпълва сега.