Дийн Кунц
Сърцето ти принадлежи на мен (28)

Двайсет и осма глава

През целия ден доктор Хоб посвещава почти всичкото си време на Раян, като го подлага на ред изследвания, без да настоява за нова миокардна биопсия. Благоразумно приема, че лабораторията си е свършила съвестно работата върху взетите от доктор Гупта проби.

В допълнение към вече извършеното изследва кръвта му с помощта на съвсем нова апаратура, позволяваща да бъдат проследени ключови гени, които да потвърдят наследствения характер на заболяването. И този тест е положителен.

Раян не храни илюзии, че диагнозата на доктор Гупта може да бъде отхвърлена. От Дугал Хоб очаква да го дари с надеждата, че е попаднал в ръцете на гениален лекар, който е до такава степен всеотдаен към агресивния характер на професията си, до каквато е бил самият Раян при изграждането на своята „Живей за действие“.

Доктор Хоб предписва две от досегашните лекарства на Раян, отказва се от другите две и добавя нови три.

В седем часа вечерта, отново в личния кабинет, преди да отпрати Раян обратно към Нюпорт, хирургът му дава тъничък телефон за спешни случаи. Чрез натискане само на един бутон се осъществява сателитна връзка със службата за бърза помощ.

— Носете го винаги със себе си — съветва Хоб. — Нека ви стане навик да го оставяте за зареждане всяка вечер до главата си, върху нощното шкафче. Когато ходите до тоалетната обаче, изваждайте го от зарядното и го вземайте със себе си — за всеки случай.

Дава на Раян списък на психически обусловени кризи (като онази със затрудненото дишане) и го съветва при подобен случай, без миг колебание, да натиска алармения бутон.

— Ако пък аз бъда уведомен, че е намерен подходящ донор — добавя лекарят, — незабавно ще ви съобщя с помощта на същия този телефон. Времето е основен фактор при подобни случаи. Не обичам да завися от обикновените телефони. Колкото и невероятно да изглежда, някои пациенти ги изключват и ги оставят на гласова поща. Зареден ли е този апарат, той е в постоянна готовност. При него няма бутон КРАЙ. Така че, дръжте го постоянно в изправност и го носете неизменно със себе си. Денят ще настъпи.

След два часа, в лимузината с мълчаливия и тържествен Нарака зад волана, Раян се прибира у дома.

В клиниката на доктор Хоб са го гостили с лек, купен готов обяд, но не е вечерял. Рови в хладилника и си приготвя импровизирана вечеря.

Ли и Кей Тинг не са на работа в този час и са се оттеглили в личните си покои. Какво правят — тяхна работа. Вече не ги подозира в заговор.

Или пък, ако все още ги подозира мъничко, не се притеснява от вероятността да му навредят допълнително. Взел е съдбата си в свои ръце и никой от хората в обкръжението му не знае това.

Доктор Хоб може да сметне своя нов пациент за ексцентричен и дори нещо повече, но все пак приема искането на Раян да не уведомява доктор Гупта за преминаването му под грижите на друг кардиолог.

Вече седем години той се осигурява сам, защото ненавижда застрахователните компании също толкова, колкото и държавната администрация, с техните безкрайни канцеларщини и бюрократични процедури. Един чек за 100 000 долара, подписан на името на доктор Хоб, като гаранция за всички по-нататъшни разходи по лечението му, облекчава в значителна степен протоколните изисквания на медицинската практика към подобни случаи.

Раян възнамерява да продължи с редовните посещения при доктор Гупта, но без да се съобразява с неговите съвети или да приема предписваните от него лекарства.

Макар да не подозира Гупта повече от Ли и Кей Тинг, ако кардиологът научи за доктор Хоб, ще каже на Фори Стафорд, а той или жена му Джейн ще предадат новината на Саманта.

Не се съмнява, че Фори му е приятел. Но приятелства се рушат под път и над път. Брат се обръща против брата още от дните на Кайн и Авел, а в нашите варварски времена това става дори по-често и още по-брутално.

Макар със сърцето си да е стигнал до непоклатимото убеждение, че Саманта му е вярна и не би го предала при никакви обстоятелства и макар разумът обикновено да приглася на сърцето, той много добре помни казаното от нея при последната им вечеря.

Ако ме познаваше така дълбоко, както аз тебе, можеше и да не ме обичаш.

Той я обича толкова, колкото не е обичал друга досега. Вярва й до такава степен, каквато не си е позволявал по отношение на никого. Но светът е устроен така, че онези, които обичат и се доверяват, са най-често изложени на предателство.

Човекът е толкова сложно, толкова безразсъдно същество — изключително рядко се случва да познаваш някого истински, до дъно, и въпреки това да го обичаш.

Това е може би най-честното, най-откровеното и най-любящото нещо, което му е казвал някой през целия му живот.

Но при сегашната злочестина, която толкова лесно преминава в отчаяние, Раян не е в състояние напълно да отхвърли вероятността нейните думи да се окажат хитроумен ход от сложна схема за манипулация.

Не се харесва особено много в настоящия момент. И сигурно няма да се харесва още дълго време. Но се харесва в достатъчна степен все пак, за да не губи жажда за живот.

Настанен върху висока табуретка край по-малкия от двата кухненски плота, разположени в средата на помещението, предпочел да остави запалено единствено работното осветление отгоре, той хапва гръцко сирене от овче и козе мляко върху сусамен чипс плюс маслини, резенчета суджук и студени аспержи. Приключва с една круша и шепа шамфъстък.

Подозира, че през предстоящите седмици и месеци ще се наложи да прекара в самота по-голям брой обеди и вечери, отколкото би желал.

След като се запознава със съдържанието на етикетите върху всяко едно бурканче с предписаните от доктор Хоб лекарства, той изгълтва полагащите му се.

Горе, в спалнята, включва спешния телефон към зарядното устройство, а самото зарядно оставя върху нощното шкафче толкова близо до главата си, че би трябвало да го стигне, в каквото и състояние да изпадне. Както му е станало навик през последните няколко нощи, и сега оставя запалена нощната лампа. Наскоро, когато се събужда един път в тъмното, той има чувството, че е затворен в затрупан под земята ковчег и му остава още съвсем мъничко въздух.

Опънат в леглото, включил телевизора на канала за стари уестърни — Джон Уейн в Търсачите — Раян подлага на преоценка взетото през деня решение и остава доволен от него.

Изпълнен е от безгранично доверие към новия кардиолог, макар и той да се натъква на едно непреодолимо препятствие. Лекарят не е в състояние да обясни естеството на настойчивото тихо почукване, което се появява от време на време у Раян, макар категорично да отхвърля вероятността то да е свързано по какъвто и да било начин с мускулите или кръвообращението, повлияни от кардиомиопатията.

Хоб допуска по-скоро феноменът да е свързан с някакъв дефект в слуха — при едното или другото ухо. Раян се съгласява привидно с това предположение, но продължава да е дълбоко убеден, че звукът се заражда не в деликатните извивки на което и да било ухо, а именно вътре в гръдния му кош.

Геройствата на Джон Уейн от периода след Гражданската война не се радват дори на половината от вниманието му, понеже то е мобилизирано в очакване на онова проклето чук–чук–чук.

В края на краищата, докато филмът наближава своя край, а умората го залива на вълни и тласка към пелената на така необходимия сън, Раян си мисли, че почукването няма да се чуе отново, понеже той вече му е откликнал — отворил е широко вратата.

Сам не знае какво означава тази идея. Тя е някаква мъглява мисъл, пробила си път в един разсъдък, наполовина потопен в морето на съня.

И той заспива.

През същата нощ около него се оформя нов пейзаж и за първи път от много време насам сънят го връща към едно от местата, които не му дават покой през септември.

В началото цари само някакво усещане за дълбочина. Дива и празна, бездънна и плашеща.

След това бездната се пълни с вода, невидима в отсъствието на светлина, притихнала, без течения в нея, нито студена, нито топла, по-скоро отгатната, отколкото усетена.

Над повърхността й се носи вихър, мистичен порив, запял без мелодия, а с вятъра идва светлина, бяло лунно сияние, понесено на крилете му като ситен пясък, който посребрява всяка бръчица върху това езеро, а то самото остава черно.

Вятърът въздъхва един път и замира, а около езерото се виждат не плодородни поля, а мрачни скали, по които растат дървета като сенки, лишени от цвят.

Отново е застанал върху тези скали, също както по-рано, но нещо се е променило. Вече не е самотен гост на езерото.

На отсрещния бряг е изправена фигура. Макар че е тъмно, този друг се вижда, понеже фонът зад гърба му е още по-мрачен и фигурата се откроява върху него.

Докато Другият тръгва по скалите покрай брега на езерото, Раян разбира, че това трябва да е Саманта, макар да не вижда въобще лицето й, а от фигурата — съвсем мъничко.

Той би я извикал, както и тя би извикала него, само че това място е лишено от атмосфера, която да предаде звука.

Тръгва насреща й, но едва направил няколко стъпки по този предателски терен, някаква ръка го хваща за рамото и го спира. Даже в тъмното, той без сянка от съмнение разпознава застаналия до него Уилям Холдън.

Отдавна починалият актьор — звезда в Сабрина и Мостът на река Куай, както и в цял куп други филми, носителят на „Оскар“ за ролята си във Военнопленнически лагер 17 му казва: „Не е тя, братче.“

Раян не остава изненадан от обстоятелството, че Холдън може да говори в това безвъздушно пространство. Житейските правила за простосмъртните никога не са се отнасяли до филмовите звезди.

Чертите на това красиво лице са изкривени от страдание, също както по времето, когато започва снимките на мрежата.

— Виж какво, братче, бях станал алкохолик по едно време. Карах пиян в Европа, причиних катастрофа и убих случаен пешеходец.

Дори да имаше въздух, Раян не знае как би могъл да реагира на това ни в клин, ни в ръкав направено изявление.

Все още в далечината, другият бавно напредва към тях.

— Не бъди идиот, Дотком. Не е тя. Тръгвай с мене.

Раян следва Холдън в посока, обратна на тази, от която приближава другият. През цялата тревожна и мъчителна нощ те обикалят заедно черното езеро, също както във филмите се бяга от индиански войни или немски войници, а Раян не може да се освободи от мисълта, че е длъжен да поздрави актьора за ролята му в Булеварда на залеза, или пък да му поиска автограф, но не промълвява нито дума, а и Холдън не проговаря повече.