Дийн Кунц
Сърцето ти принадлежи на мен (21)

Двайсет и първа глава

В библиотеката на президентския апартамент, високо над Денвър, Раян Пери работи като побъркан над дигитализираната снимка на покойната Тереса.

Програмата за фотографски анализ го снабдява с множество възможности за увеличаване на образа, за приближаване на очната сфера, за многократно увеличаване и изясняване на подробности, отразени в тази лъскава повърхност. Някои от прийомите могат да се прилагат едновременно. А когато интересуващият го участък е увеличен до положение, при което резолюцията на образа става неразгадаема, програмата прогнозира несъществуващи пиксели, които нанася допълнително, и така възстановява чертите на увеличения образ.

Но въпреки всичко към седем и пет вечерта, когато се появява агентът на Уилсън Мот, Раян не е съумял да постигне каквото и да било по отношение на тези отразени сенки и светлини.

По-рано през деня, тъкмо преди да напусне парка, когато звъни на Мот с молба да му намери опитен и доверен флеботом^[1], той научава, че най-бързо до Денвър може да се придвижи Джордж Зейн, който още не се е завърнал от Лас Вегас в главната квартира на компанията, разположена в Лос Анджелис. Преди да подпише договор с Мот, Зейн е бил армейски медик, осигурявал е първа помощ на ранените в Ирак.

И ето, сега Раян се е проснал върху леглото в спалнята с пешкир под мишница, докато Зейн му изтегля 40 милилитра венозна кръв във фиали от по 5 милилитра.

— Искам да се изследва за всяка възможна отрова — казва Раян.

— Добре, сър.

— Не само онези, за които е известно, че водят до хипертрофия на сърдечния мускул.

— Разполагаме с лаборатория на колеги тук, в Денвър, както и с двама изтъкнати специалисти в тази област, които ще работят през цялата нощ. Интересува ли ви размерът на техния хонорар?

— Въобще не ме интересува — уверява го Раян. — Едно от най-привлекателните неща при истински големите пари е възможността, когато знаеш къде точно да търсиш — както в случая с Мот, — да получиш именно онова, което ти трябва. И когато ти трябва. Колкото и шантаво да е твоето искане, никой не си позволява да повдига вежди, а те обслужва с готовност и респект, поне докато ти е пред очите.

— Искам да се направят проби и за наркотици. Включително — не включително, ами на първо място — за халюциногени, както и за препарати, които имат като странично действие халюцинации и неадекватно възприятие.

— Добре, сър — отвръща Зейн, като оставя настрани четвъртата фиала. — Господин Мот ме инструктира най-подробно.

С двата възела нагърчена кожа на голата глава, с тези проницателни виолетово-черни очи и широки ноздри, които се разширяват още повече, сякаш надушили прясна кръв, Джордж Зейн би следвало да всява смут сред присъстващите, но всъщност общуването с него успокоява.

— Много сте добър с иглата, Джордж.

— Благодаря, сър.

— Изобщо не ме заболя. Имате добър подход към болни.

— От армията, сър.

— Не знаех, че там учат на това.

— Учи самото бойно поле, сър. Страданията, които вижда човек, учат. Желанието да бъдеш внимателен се поражда от само себе си.

— Не съм служил.

— Е, в армията или не, всички влизаме всекидневно в сражения. Още две спринцовчици, сър.

Докато Зейн измъква пълния с кръв цилиндър и нахлузва върху иглата нов, Раян проговаря:

— Сигурно ме мислите за параноик.

— Не, сър. Светът е пълен със зло и това е факт. Съобразяването на поведението ни с това обстоятелство ни прави реалисти, а не параноици.

— Идеята, че някой ме трови или упойва…

— Няма да сте първият. Противникът невинаги застава срещу нас зад дуло или с бомба в ръка. В някои случаи се оказва много по-близо. Понякога изглежда точно като нас, което го прави почти невидим, и точно тогава е най-опасен.

Раян е инструктирал Уилсън Мот да го снабди с приспивателно, което се дава само срещу рецепта, и да го изпрати по Зейн. Необходим му е медикамент, който не само може да се справи с широкоокото, треперещокрако, луднало от напрежение безсъние, което му дава смелост да се бори с акула, но и е в състояние да го потопи в сън, дотолкова дълбок, че да няма и помен от никакви кошмари.

След като Зейн се оттегля с кръвта, Раян си поръчва така изобилна вечеря, че само тя би следвало да подейства като барбитуратен коктейл.

След вечерята се запознава с дозировката от инструкцията за използване на препарата, взема две вместо препоръчаното от нея едно хапче и ги изпива с чаша мляко.

Вече в постелята, грабва дистанционното, за да сърфира из морето от сателитни програми, за които е абониран хотелът. По един канал за класическо кино дават някакъв филм за попаднала в затвор жена, чиято история е така величаво досадна, че май не му трябваше да пие онова приспивателно.

Заспива.

 

 

Мълчание в мрака, неясно усещане за намачкани завивки и сетне пак мрак, но наситен с покой, нарушаван единствено от сърдечните контракции и шума от кръвообращението, пълен мрак, черен като безлунна повърхност на езеро, като разперени криле на гарван, мрак и нищо друго, само той — и нищо, освен него.

А след това трептящи образи на съновидение, оградени в правоъгълник, а той самият — в непрогледна чернота.

Мъж и жена си говорят. Мъжкият глас е познат. Зареден е с музика, напрежение, взрив.

Образите подскачат, понеже Раян примигва с клепачи, а правоъгълната рамка е от това, че не става дума за сън, не е видението на жената в затвора, а онази класика, която класическият канал приема за класическа в дадения момент.

Светещите цифри на часовника отстрани показват 2:36. Спал е четири или пет часа.

Иска още, трябва му още, търси опипом дистанционното, намира го, загасява светещия правоъгълник с цветни образи, затъква гърлата на оръдията, заглушава музиката, замлъква жената, секва гласът на Уилям Холдън.

Когато дистанционното изпада от омекналата му ръка, когато сам той започва да потъва в утехата на пълната забрава, изведнъж си дава сметка за това, че филмът е същият, по време на който дойде на себе си в четвъртък призори, след ужасния пристъп през изтеклата нощ, който го подгони към кабинета на интерниста Форест Стафорд.

Събудил се сутринта в четвъртък върху пода на спалнята, свит в ембрионална поза, със залепнали клепачи и пресъхнала уста, той остава с убеждението, че този неизвестен филм на Уилям Холдън е изпълнен с някакво специално значение за него, че представлява подлежащо на дешифриране послание, предупреждение относно бъдещето.

Това усещане отшумява, когато идва напълно в съзнание и си припомня пристъпа, острата болка, пронизала го през нощта.

И ето сега, почти четири денонощия по-късно, онова усещане за предстоящо откровение отново надига снага и Раян решава, че трябва да пребори гравитацията, която го дърпа надолу, обратно в обятията на съня, трябва да стане и да включи телевизора пак, за да разбере кой е този филм, та да изцеди от неговите сцени скрития смисъл, зловещото предсказание, което се крие там.

Тежка вечеря, силно лекарство, мъчително изтощение и някаква неприсъща плахост се стоварват едновременно отгоре му, за да пропуснат и последните песъчинки съзнание през обезсилените пръсти на неговия контрол.

Проспива още десет часа и се събужда в понеделник сутринта с тежко главоболие, познато на всеки пияница след тридневен запой.

Водата под душа брули главата му, сякаш всяка капка е едро зърно от градушка. Дори приглушената светлина причинява болки в очите, всяка миризма му е неприятна.

Той преборва този истински махмурлук с помощта на няколко чаши кафе. Първото е черно, другите — със сметана, но без захар.

След това си поръчва препечени филийки. После — английски кифлички с масло. Следобедът му се прищява ванилов сладолед.

Рум сервисът доставя всичко това едно по едно, в реда на поръчките, сякаш е глезено дете, а хотелът — грижовна майка.

Работи без прекъсване с компютъра, мъчи се да увеличи петната от мъртвите очи на Тереса Рич, за да разгадае скритото в тях послание. Часове след като се е убедил, че никакво послание не съществува, той продължава да упорства.

Да не бе тази задача, сигурно би поръчал на портиера да му докарат ескаладата от хотелския гараж, за да отиде още един път в онази черквица с трепетликите. Стига да я намери. Ако стигне до оня парк, не би устоял на порива да влезе в „Света Джема“, а се притеснява, че едно второ посещение там няма да допринесе с нищо за разгадаването на тази мистерия, нито ще внесе поне мъничко яснота в нея, даже напротив — ще предизвика още по-голямо объркване.

Многото чудати неща от последните дни го озадачават още от самото начало, събуждат любопитството му. И всичко това прераства в пълно объркване, което в своето постоянство съсипва физическите и душевните му сили.

В понеделник следобед е принуден най-сетне да си признае, че нищо в очите на Тереса не е в състояние да му помогне за идентифицирането на лицата присъствали в онази стая, нито пък на другите, които заговорничат срещу здравето и живота му. За мотивите им — да не говорим.

И все пак той продължава да мисли, че нещо в тази последна нейна фотография е от особено значение. Несъмнено камерата е била в ръцете на Спенсър Баргест. Значи той именно е помогнал на Ребека Рич да сложи край на живота на Тереса.

Саманта твърди, че се е отчуждила от собствената си майка.

Тя е мъртва. За мене. Ребека е погребана в един апартамент на Лас Вегас. Тя ходи, приказва и диша, но за мен е мъртва.

Но в петък през нощта, по-малко от четирийсет и осем часа след тази декларация, тя се измъква от спалнята, в която спи Раян, за да се срещне с Баргест в сянката на онова дърво.

Спенсър Баргест е част от цялата схема, но понеже в най-добрия случай е леко смахнат, а в най-лошия — опасно луд, макар и заинтересован от здравословното състояние на Раян, не е допуснат до пряко участие. Той е убил Тереса и е възможно да участва в заговора за премахване на самия Раян, което е аргумент в подкрепа на схващането, че първоначалната му реакция по повод на тази снимка — предчувствието, че съдържа ключа към разгадаване на важна загадка — не бива да се отхвърля с лека ръка.

Ако отговорът не се крие в очите, може би е на друго място във фотографията.

Насочва вниманието си към устата, която е леко отворена. Пълните устни са разделени, сякаш дъхът на живота ги е натиснал, за да се измъкне помежду им.

Тъмното между тези устни, вътре в устната кухина, не е така равномерно от гледна точка на плътност и цвят, както изглежда на пръв поглед. Сега му се струва, че в устата на Тереса има нещо, някакъв предмет непосредствено зад зъбите, някаква неясна сянка, чиито очертания са прекалено правилни, за да бъдат на езика.

Увеличава устните, докато изпълват целия екран. Клонира пиксели, за да възстанови резолюцията на увеличения образ.

Красивата уста на тази жена сякаш крещи за помощ насреща му, но мълчанието така си остава ненарушено и тази тишина не дава никакво указание за това, какви са били последните слова, преди Баргест да я ликвидира по избрания от него начин.

Раян подхваща новата задача с такова настървение, с каквото работи и по предишната.

В осем и четирийсет, в понеделник вечер, докато си хапва сандвич със синьо сирене и корнишони, Раян нито за миг не престава да се занимава с компютъра. Обажда се Джордж Зейн с резултатите от кръвния анализ.

Специалистите хематолози и техните асистенти са провели пълни изследвания, в резултат на които не са открити никакви следи от отрови, опиати или други подозрителни химикали в четирийсетте милилитра кръв, предоставена им от Раян.

— Може да са пропуснали нещо — възразява той. — Никой не е съвършен — всеки бърка от време на време.

— Искате ли да взема нови проби и да потърся други специалисти? — пита Зейн.

— Не. Ако има нещо, то ще е твърде трудно за откриване по стандартните начини. Можете да ми източите всичката кръв и да наемете хиляда хематолози, и пак да не научим нищо за проблема.

Раян запраща приспивателното в тоалетната чиния, пуска водата и си поръчва кафе по телефона.

Усеща, че времето работи против него, и то не защото до срещата с доктор Самар Гупта, когато ще научи резултатите от тъканния тест, остават малко повече от осемнайсет часа.

Вечерта угасва в тъма, после настъпва полунощ, а очертанията на Тересините устни, на зъбите и нейната устна кухина са се превърнали за Раян в цяла една вселена, така привлекателна и всеобхватна, че изобщо не се сеща за леглото, а заспива на стола, пред компютъра, малко след три сутринта, без да е напреднал никак в търсенето на своята истина.

 

 

От Денвър до летище „Джон Уейн“ в окръг Ориндж, Калифорния, глезен от бордовия персонал на фирмения лиърджет, Раян поглежда час по час снимката, без помощта на компютъра, като се пита дали търсената от него следа не е скрита в косите на Тереса, в деликатната мида на обърнатото към обектива ухо, или даже в гънките на възглавницата, която се вижда подложена под бузата й.

Самолетът се приземява и се насочва към сградата на терминала по-малко от час преди насрочената среща с кардиолога.

Тъй като не иска да разкрива тайните си пред Ли Тинг, той поръчва фирмена лимузина, която да го вземе от летището и да го закара до кабинета на доктора. Изпращат му кадилак суперлимузина с възпитан шофьор, който не смята, че разговорите с пътника влизат в служебните му задължения.

В лимузината, през целия път до кабинета на доктор Гупта Раян се взира в мъртвото лице на Тереса.

Налегнало го е настроение, което никак не му е присъщо. Объркването, което го обзема в Денвър, се е засилило до такава степен, че вече не е просто объркан, а напълно дезориентиран, интелектуалните му способности са помрачени от преживяното и най-вече от неспособността да го осмисли.

Това изпитвано за първи път в живота му състояние е само по себе си достатъчно, за да срине изцяло неговото самочувствие, но той усеща и някаква мудна съпротива да се оформя вътре в него, което още повече го вбесява, тъй като никога не е допускал, че може съзнателно да се предаде в каквато и да било степен.

Себичността на родителите му, както и демонстрираното от тях безразличие към него засилват стремежа му към постижения не само по-късно, в зрелия живот, а и като дете, когато взема твърдото решение никога да не заприлича на тях.

В бизнеса разглежда всяка трудност като възможност, всеки триумф — като стъпало към по-голям. Никога не е отстъпвал, не се е предавал, не е капитулирал, дори не се е огъвал пред другиго, освен в случаите, когато е преценявал, че ще спечели повече, ако замени собственото си становище с нечие чуждо.

Ще му се да вярва, че тази вътрешна съпротива крие в себе си някаква нова сила, която ще му помогне да победи отчаянието. Само че силата представлява издръжливост, напоена с кураж, а с всяко следващо завъртане на автомобилните колела той се чувства все по-отдалечен от източниците на предишните си сили и все по-неспособен да мобилизира смелостта си.

Задава си въпроса, дали всяко от действията му през тези последни пет денонощия — цялото разследване около Ребека Рич и Баргест, както и всичко останало — не е било само отчаян опит да отклони съзнанието си от предстоящата среща с кардиолога този следобед, когато ще научи истината. Ужасен от мисълта, че ще му се наложи да приеме смъртната присъда, във връзка, с която не може да стори абсолютно нищо, той е хукнал презглава да търси врага, страховитото чудовище, срещу което е по-лесно да се опълчи.

Пристигат пред сградата с медицински кабинети, където работи и доктор Гупта, а лимузината спира на забранено за паркиране място.

Раян пъхва снимката на Тереса в кафявия плик.

Шофьорът излиза от колата и я заобикаля отзад, за да отвори на Раян.

Излязъл от релсите на здравия разум, той взема фотографията на мъртвата със себе си, но не за да я покаже на кардиолога, а за да си я държи като талисман, чиято мощ ще му помогне да направи последната стъпка надолу — от примирението към пълното отчаяние.