Дийн Кунц
Сърцето ти принадлежи на мен (49)

Четирийсет и девета глава

В ескаладата по пътя назад Раян нито е в състояние да каже нещо, нито пък да измисли какво да бъде то. Кети запазва професионално мълчание и не пита за нищо.

Боядисано в отразените цветове на нощния град, отпуснало ниско жълто–черен свод, небето е сякаш разтопено. Също като едри частици пепел, снежни вихри се завъртат пред предното стъкло.

Хотелската стая на Кети се намира четири етажа под неговия апартамент. Докато излиза от асансьора, тя проговаря:

— Приятни сънища. — Вратите между тях се затварят.

Тъй като багажът му се състои само от една ръчна чанта, Раян няма нужда от помощта на пиколо. След като Кети го оставя сам в кабината, стомахът му се преобръща и той е убеден, че ей сега ще се устреми с нея към мазето.

Но нищо такова не се случва, асансьорът го издига до правилния етаж и той бързо намира своя апартамент.

Зад прозорците Денвър бушува в ярки светлини, сякаш Раян е донесъл тук своя град от морското дъно.

Седнал зад бюрото, той изпива лекарствата си с помощта на шише бира от минибара.

След като изгълтва последните две хапчета и пет капсули, се заема с томчето на По, като го започва от самото начало.

Открива стихотворение, озаглавено „Езерото“, и то се оказва самотното езеро от неговия сън, прекрасно в своето уединение, отвсякъде оградено с черни скали и високи борове. Когато отново стига до „Град в морето“, той го прочита два пъти наум, а сетне последните четири стиха — на глас:

… а когато сред вопли от друг някой свят

от основи там грохне загадъчни град,

сам адът, прав от своя трон,

ще го срещне със поклон.^[1]

Още по-нататък в книгата попада на стихотворение със следното заглавие: „Палат на духовете“.

Колкото и да се опитва, не е в състояние да измисли каквото и да било разумно обяснение за появата на Изми Клем в неговия живот, нито за своите сънища, вдъхновени от стихове на нейния любим поет.

Що се отнася до възможността да се впусне в пределите на лишени от логика и здрав разум светове, Раян няма никакъв опит в боравенето със суеверия. А настоящият момент не му изглежда особено подходящ и безопасен, за да започне.

Той не вярва в духове, но ако Изми е била дух натоварен със задачата да предаде определено послание, той не може да омаловажава случилото се.

Понечва да остави томчето стихове, без да го е прелистил до края, но в същия миг си спомня как затвори албума на Баргест, след като откри снимката на Тереса, и така отложи с шестнайсет месеца деня, в който откри тази на Изми.

Предпоследното стихотворение в сборника, озаглавено „Камбаните“, извиква в паметта му още нещо, казано от Изми. Чува съвета й така ясно, сякаш го е повторила ей сега, в неговия хотелски апартамент.

Ако чуеш железните камбани, ела при мене.

Поемата на По „Камбаните“ е разделена в четири части и Раян ги прочита с нарастващо безпокойство.

Първата слави веселите звънчета, украсили шейните по Коледа. Втората е посветена на хармонията в сватбения камбанен звън. Третата част прави неочакван завой към мрачни теми, говори за камбаните от пожарните кули и злощастните събития, които често пъти те вещаят.

Четвъртата част от поемата е посветена на железните камбани, които духове бият високо в черковни кули, на скритата в тяхната меланхолична мелодия заплаха.

И неволно ний тъжим:

поглед в сълзи потопим

и ридаем в скръб, че знаем:

сън навеки ще заспим!

Чул стиховете, произнесени на глас, Раян изпитва значително по-силен смут, отколкото докато ги чете, и мигом замлъква.

Необичайните ритми и рими, включените до края на поемата повторения, всички те му напомнят какофонията и хаоса на биещите камбани, които го изтръгват от обятията на съня в предшестващата трансплантацията нощ.

Той вижда, помирисва, чува всеки шум в онази стая, сякаш и в момента е там, при Уоли и прозореца, вперва взор надолу, надолу, надолу, към могъщи вълни надигащ се към него звук, а всяка повърхност наоколо лъщи, дори сенките лъщят, а тътенът от тези камбани отеква в костите, носи се заедно с кръвта, кънти и там, а миризма на ръжда, червена и възгорчива, напира и се отдръпва, напира и се отдръпва на вълни.

Най-накрая оставя книгата.

Не знае какво да мисли за всичко това. Нито пък има желание да разбере.

Знае само, че няма да заспи. Не и в това състояние.

А страшно му се иска да се унесе в сън. В лишен от съновидения, дълбок сън. Мисълта да остане буден му е противна.

И тогава прави нещо, което не би получило одобрението на доктор Хоб нито в неговия конкретен случай, нито за когото и да било другиго след трансплантация на сърце — налита върху минибара и се занитва с помощта на джин и тоник.