Дийн Кунц
Сърцето ти принадлежи на мен (30)

Трийсета глава

Куфарът е готов от седмици. В 5:45 влиза с него в асансьора и го мъкне през смълчаните огромни помещения на партера към парадния вход.

Това е къщата на неговите мечти. Обмислял е задълбочено дизайна и реализацията на всеки детайл поотделно. Но той не се сбогува с нея, нито губи време за последен поглед на възхита — в крайна сметка къщите нямат никакво значение.

В този ранен час не се вижда нито прислуга, нито някой от градинарите. В сумрака — вестител на близката зора, градината и нейната околност тънат в тишина, смущавана само от бухане на бухал и тихия ромон от двигателя на линейката пред къщата.

Доктор Хоб е поръчал кола, тип ван, и е съобщил на охраната личната парола на Раян, за да пуснат линейката в оградения квартал.

Един от парамедиците чака край отворената врата. Много държи лично да вкара вътре куфара на пациента.

След като го натиква отзад, той помага на Раян да се качи и пита:

— Искате ли да седна при вас, или предпочитате да отида отпред, при колегата?

— По-добре ще се чувствам сам — отвръща Раян. — Не мисля, че ме заплашва непосредствена беда.

Опъва се върху носилката и остава в това положение чак до летището.

Около себе си вижда кутиите на различни прибори, торбата на апарат за обдишване, респиратор, две кислородни бутилки и разни други приспособления — все напомнящи за това, че неговият свят ще бъде вкаран за известно време в параметрите на болничното всекидневие.

Не след дълго доктор Хоб ще разреже гръдната му кост, ще отвори гръдния кош, ще отстрани болното сърце, докато една машина ще поддържа кръвообращението му, и ще пришие на неговото място сърцето на непознат благодетел.

Вместо да се засили, страхът му при тази представа намалява. Толкова дълго време се е чувствал напълно безсилен, оставен на произвола на съдбата. А сега поне може нещо да се направи. Не сме родени на този свят, за да чакаме. Нашата орис е действието.

Шофьорът включва няколко разноцветни примигващи светлини на покрива, за да му освобождават пътя. В този час магистралите би следвало да са почти пусти, така че необходимостта от сирена навярно отпада.

Като шофьор, Раян изпитва слабост към високата скорост, но като пътник никога не се е движил толкова бързо — особено пък в легнало положение. Харесва му силното плющене на гумите, защото напомня за сърфа, харесва му свистенето на въздуха, което предизвиква линейката, докато го разцепва на две в ранната утрин, свистене, което не прилича нито на демоничен вой, нито на предупредителна сирена, а по-скоро на люлчина песен.

Вече са близо до летището, когато се сеща, че не се е обадил нито на майка си, нито на баща си. А почти му се иска да го бе сторил.

Така и не им казва за диагнозата си. Да го прави така прибързано сега би било неприятно, особено в този ранен час, когато майката ще бъде на вълна ВСЕ ЩЕ ИЗМИСЛИШ НЕЩО ШАНТАВО, а бащата на — ГОЛЯМ ГЛУПАК СИ, ЩЕ ЗНАЕШ, и никой от двамата няма да има желание, нито възможност да проговори нормално с него.

Но както и да е, те не са в състояние да дадат нищо от онова, което му трябва, а имат изобилие от неща, които той не желае.

Ако нещо се случи, завещанието му е достатъчно щедро, що се отнася до тях двамата. Ще имат възможност гордо да се носят по вълните на житейския океан до края на дните си, като задоволяват в пълна мяра още по-лакоми прищевки в сравнение с досегашните.

Не ги мрази. Никога не са го обичали, но и никога не са му посягали. Макар да са имунизирани срещу любов, никой не ги е ваксинирал срещу склонност към физическо насилие, така че поне сдържаността им в това отношение заслужава признание. Онова, което са си причинили сами, е много по-лошо от стореното на него самия.

Ако иска да губи време за сбогувания, би получил значително по-малко удовлетворение от родителите си, отколкото ако се бе забавил за миг, за да каже сбогом на къщата си.

Целта им на този етап е летището на Лонг Бийч. Уреждането на спешен полет със самолет на медицинската служба от гражданското летище би било свързано с много разправии и губене на време.

В светлината на ранната утрин медицинската машина се извисява над пистата в сектора за частни самолети значително по-внушителна от фирмения реактивен самолет, с който Раян възнамеряваше първоначално да излети. Доктор Хоб предпочита да използва специализиран самолет, който може да приеме на борда си целия му екип плюс групата близки и приятели на пациента. В случая групата на Раян се състои от образа на Саманта, който носи в съзнанието си, и той му е напълно достатъчен.

Специализираната машина разполага с разнообразна апаратура, която може да се окаже полезна по време на полета, и осигурява всичко необходимо за болни в безпомощно състояние, както и за такива, които имат нужда от специални грижи.

Три други линейки, докарали доктор Хоб и членовете на неговия екип от различни краища на Лос Анджелис, са се подредили в една линия край самолета. В момента се товарят последните чанти, куфари и друг багаж.

Докато един от парамедиците подава куфара на Раян на стюарда от медицинската машина, той се обръща на изток, наслаждава се за миг на колоритното пиршество в розово, тюркоазно и нежно жълто, което си устройва изгревът.

Сетне се качва в самолета, за да полети към новото си рождение или към своята смърт.