Дийн Кунц
Сърцето ти принадлежи на мен (1)

Първа глава

Раян Пери не знае, че нещо у него не е наред. На трийсет и четири изглежда в по-добра форма, отколкото е бил на двайсет и четири. Спортният салон в собствената му къща е отлично оборудван. Личен треньор се явява там три пъти седмично.

Станал рано в тази септемврийска сряда, той дръпва пердетата, за да види лъсналото като чиния ярко небе, окъпало в синьо повърхността на морето, а то го кара да пожелае сърф и пясък по-силно от очакваната закуска.

Влиза в Интернет, за да види какви са условията за сърф, и се обажда на Саманта.

Тя вероятно вижда името му, изписано на дисплея, защото се обажда със:

— Здрасти, Жмичкин.

Нарича го понякога така, защото в оня следобед преди тринайсет месеца, когато го срещна за пръв път, той страдаше от упорито възпаление на клепачите, а то го караше непрекъснато да примигва с очи.

Понякога, след като не се е откъсвал от поредния софтуер денонощие и половина, внезапен тик в дясното око го принуждава да зареже клавиатурата и да заприлича на побъркан, който предава отчаяни сигнали за бедствие посредством морзовата азбука.

В един подобен момент в офиса му се изтъпанва Саманта, за да вземе от него интервю за Венити Феър. Отначало решава, че се опитва да я сваля — при това най-левашки.

По време на тази първа среща Раян се изкушава да я покани на ресторант, но долавя у нея някаква прекалена сериозност, която не ще й позволи промяна на отношенията им, поне докато се занимава със статията.

— Ами ако те окалям в материала? — пита го тя.

— Няма.

— Откъде знаеш?

— Първо, не го заслужавам и второ, ти си почтен човек.

— Не ме познаваш достатъчно добре, за да си сигурен.

— От начина, по който водиш интервюто, разбирам, че си интелигентна, без задни мисли, свободна от политически клишета и завист. Ако и ти криеш някаква заплаха за мен, то значи не ще бъда в безопасност никъде, освен сам, в заключено помещение.

Не се опитва да я ласкае. Просто изразява открито мнението си.

Саманта притежава изострен усет към измама и мигом долавя, че той е искрен.

Сред качествата, които привличат една умна жена към даден мъж, правдивостта може да си съперничи единствено с куража, нежността и доброто чувство за хумор. Тя приема поканата за вечеря, а изтеклите оттогава месеци са най-щастливите през целия му живот.

И сега, в тази сряда сутрин, той казва:

— Жестоки двуметрови вълни, величави като стъклени планини, а слънчевите лъчи проникват направо до костите.

— Имам срок, който трябва да спазя — жива или мъртва.

— Много си млада за подобни приказки.

— Да не те е пипнала пак безсъницата?

— Спал съм като къпано бебе. Без да се подмокрям.

— Недоспал си доста опасен върху сърфа.

— Може да съм малко безразсъден, но не и опасен.

— Напълно ненормален. Като оня път, с акулата.

— Хайде пак. Не беше нищо особено.

— Да, бе, нямаше и пет метра.

— Мръсницата отхапа огромно парче от борда ми.

— И ти какво? Реши да си го вземеш обратно?

— Нали паднах — обяснява Раян, — отивам под вълната, в мътилката, боря се за глътка въздух, а с едната ръка съм се вкопчил в скега.

Скегът, прикрепеният към дъската за сърф кил, дава възможност на сърфиста да я направлява.

Всъщност тогава Раян сграбчи вместо него гръбната перка на акулата.

— Само някой откачен камикадзе може да язди акула — отбелязва Саманта.

— Не съм я яздил, тя ме взе на стоп.

— Бедната животинка излезе на повърхността и направи опит да се отърси от тебе, а ти я натика отново надолу.

— Страх ме бе да се пусна. Така или иначе, едва я удържах двайсетина секунди.

— Безсънието прави повечето хора бавни, а тебе — суперактивен.

— Снощи съм спал като пън. Чувствам се отпочинал като мечка на пролет.

— Един път видях в цирка мечка да кара велосипед с три колела — съобщава Саманта.

— Това пък какво общо има?

— Беше по-интересно от сцената с някакъв идиот, който язди акула.

— Аз съм Мечо Пух. Отпочинал и гальовен. Ако ей сега, в този момент, на вратата ми почука някоя акула и предложи да я пояздя, отказвам най-категорично.

— Непрекъснато сънувам кошмари за теб и борбата ти с оная акула.

— Не беше борба — по-скоро танц. На същото място ли?

— Никога няма да я свърша тази книга.

— Не си изключвай компютъра нощем. Елфите ще ти я допишат. Та на същото място, значи?

Щастлива тя изпуска въздишка на престорено негодувание.

— След половин час.

— Сложи си червените — казва той, преди да затвори.

Водата ще е топла, а извън нея ще е още по-топло. Не му трябва неопрен.

Измъква широки шорти с щамповани палми.

Колекцията му включва и един чифт с акули. Ако ги обуе, тя ще го срита по задника. Образно казано.

За след това си взема закачалка с друг кат дрехи, както и чифт мокасини.

От петте коли в гаража най-подходяща за случая му изглежда правеният по поръчка форд, модел петдесет и първа година, антрацитночерен, с жълтеникави птичи очи, изрисувани отстрани. Отзад вече е напъхан сърфът, който стърчи през единия прозорец с кила нагоре.

В края на павираната алея за автомобили, малко преди да завие наляво по улицата, той спира, за да погледне назад към къщата. Елегантни покривни скатове от обли керемиди, облицовани с варовик стени, бронзова дограма с шлифовано стъкло, чиито фаски отразяват слънчевите лъчи, сякаш са диамантени.

Прислужница в скърцаща от белота престилка отваря прозорец на втория етаж, за да проветри голямата спалня.

Един от градинарите подкастря жасминовия храст, чиито клонки пълзят по стената, около декоративната варовикова рамка на главния вход.

За по-малко от десетилетие Раян съумява да се измъкне от маломерния апартамент в Анахайм и да заживее на хълмовете на Нюпорт Коуст, високо над Тихия океан.

Саманта може да си позволи почивен ден, когато й скимне, защото е писателка и, макар да се бори ожесточено за място под слънцето, сама определя работния си график. Раян може да си позволи свободен ден, когато пожелае, тъй като е богат.

Остър ум и упорит труд са го извели от нулата до върха. Понякога му се завива свят, като поглежда от сегашното си положение към повече от скромното си потекло.

Докато излиза през бариерата на добре охранявания квартал и се спуска към пристанището на Нюпорт, където под слънцето блестят хиляди закотвени яхти, той провежда няколко делови разговора по телефона.

Само преди година е освободил поста на главен директор в „Живей за действие“ — изградената лично от него най-доходоносна социална мрежа в Интернет. Като притежател на контролния пакет акции, той продължава да е член на управителния съвет, но отказва да го оглави.

Понастоящем се занимава предимно с творчески разработки, предвиждащи и задоволяващи отрано бъдещи нужди посредством предлагани от компанията услуги. Освен това се мъчи да склони Саманта към брак.

Знае, че тя го обича, но въпреки това нещо й пречи да се омъжи за него — най-вероятно гордост.

Хвърляната от богатството му сянка е доста дебела, а тя не иска да се изгуби в нея. Макар да не го е казвала на глас, той знае, че мечтата й е да постигне успех на писателското поприще като новелист, за да встъпи в брака на равна нога, ако не в материален, то поне в професионален смисъл.

Раян е търпелив. И настойчив.

След като приключва с разговорите, той излиза от Тихоокеанската магистрала, за да се прехвърли на полуостров Балбоа, който отделя пристанището от океана. Докато приближава центъра на полуострова, Раян слуша блусове, които наистина са по-млади от правения по поръчка форд, но все пак надхвърлят собствената му възраст с четвърт век.

Паркира на засенчена от дървета улица с очарователни къщи и помъква сърфа половин пресечка по-надолу, към главния плаж на Нюпорт.

Вълните огласят околността с гръмовен ритъм.

Тя го чака „на същото място“, където за първи път сърфираха заедно, по средата между кея и входа към пристанището.

Нейният апартамент е разположен над гараж и се намира на три минути пеша оттук. Пристигнала е със сърфа, плажна хавлия и неголяма хладилна чанта.

Макар да я е помолил да си сложи червените бикини, Саманта е с жълти. Точно на това се е надявал, но ако й бе казал, като нищо щеше да навлече червени, сини или зелени.

Тя е самото съвършенство, красива като мираж, с руси коси и златисти форми, лъчиста светлина, примамлив оазис върху запаления от слънцето пясъчен склон.

— Що за сандали са това? — интересува се тя.

— Шик, нали?

— От автомобилна гума ли са правени?

— Да, но от най-скъпа.

— А шапка от гюрук на кабрио взе ли си?

— Що, не ти ли харесват?

— Ако ги спукаш тия влечки, ще ти ги сменят ли от пътна помощ?

Раян изритва сандалите от краката си и заявява:

— На мене си ми харесват.

— На колко километра ги балансираш?

Мек и парещ, пясъкът скърца под ходилата, но внезапно става твърд и студен там, където ромолящият прибой го обработва като с механичен чук.

Нагазват в морето и той се обажда:

— Ще им туря пепел на сандалите, ако следващия път си сложиш червените бикини.

— Ти всъщност искаш тези, жълтите.

Раян скрива изненадата си от тази проницателност.

— Че защо тогава ще настоявам за червените?

— Защото само си въобразяваш, че можеш да четеш мислите ми.

— Докато за тебе съм отворена книга, така ли?

— Жмичкин, редом с твоята, психиката на Мики Маус е сравнима с тази на Достоевски.

Двамата възсядат бордовете и, легнали отгоре им по корем, гребат с ръце срещу вълните.

Извисил глас над шума от прибоя, той пита:

— Това с Мики Маус обида ли беше?

Сребърният й смях извлича от спомените на Раян образи на приказни русалки, обвеяни от тайната на водни глъбини.

Тя отвръща:

— Нищо подобно, миличък. Беше целувка в четиринайсет думи.

Раян не си прави труда да брои думите от Жмичкин до Достоевски. Саманта забелязва абсолютно всичко, нищо не убягва от вниманието й, в състояние е да възпроизведе дословно разговор, воден преди месеци.

Понякога го плаши също толкова, колкото го привлича, и това му се струва много положително. С нея няма опасност да му доскучае.

Следващите вълни идват на равни разстояния една подир друга, като товарни вагони — по пет-шест последователно. Между отделните групи настъпва относително спокойствие.

В един такъв момент двамата със Саманта заемат изходни позиции. Възсядат сърфовете и отправят погледи към първата от серията високи вълни.

Гледано от непосредствена близост, морето вече не е така спокойно и синьо, каквото му се струва от прозореца на спалнята. Сега е притъмняло като нефрит и крие неуловима заплаха. Приближаващата издутина наподобява люспестия гръб на някой левиатан, по-голям от хиляда акули, роден в дълбините, но тръгнал сега да търси храна в огрения от слънце свят.

Сам поглежда към Раян с усмивка. Слънцето надниква в очите й, за да открие там небесна синева, изумруденото зелено на морето, удоволствие от усещането за хармония с тези милиони тонове водна маса, устремени към брега под напора на бури, отдалечени на пет хиляди мили, и от привличането на Луната, виснала сега откъм тъмната страна на земното кълбо.

Сам улавя втората вълна: на колене, после на едното, изправя се с умело и прецизно движение, поема нататък. Яхва хребета на водния хълм, плъзва се надолу, под пенестата му устна.

Когато изчезва от погледа му, Раян си казва, че тази вълна е по-висока и мощна от досегашните, напълно е в състояние да се огъне и да образува тръба около Сам, но тя е достатъчно добра, за да се измъкне от нея, също като петролна струя от тръбопровод.

Раян поглежда към открито море — няма търпение да възседне следващата вълна, стъпил здраво върху борда.

Нещо става със сърцето му. Забързало малко в предвкусване на удоволствието, ритъмът му внезапно се покачва до темп, подходящ за състояние на силна уплаха, а не на приятна възбуда.

Усеща пулса в коленете, китките, гърлото, слепоочията си. Приливът на кръв в артериите сякаш се удвоява, подтикван от напора на вълната към него, под него.

Шипящият глас на вълната става някак настойчив, злокобен.

Стиснал здраво дъската, забравил намерението да се изправи и да подкара сърфа, Раян вижда как денят помътнява, как губи яркостта на своя колорит. Към хоризонта небето си остава ясно видимо, но рязко посивява.

Мастилени облаци се просват върху нефритеното море, сякаш то всеки миг ще почернее в утринната светлина, сякаш е настъпила безлунна нощ.

Дишането му е забързано и повърхностно. Самата атмосфера се променя, половината кислород е изчезнал от нея, което може би обяснява сивия цвят на небето.

Никога до този момент не се е плашил от морето. А сега го е страх.

Водата като че ли се надига съвършено съзнателно, обладана от зъл умисъл. Вкопчен в дъската, Раян се плъзва от хребета на подутината към равното пространство между две вълни.

Обзема го безумното чувство, че равното ще се превърне в ров, ровът — във водовъртеж. Изпълнен е със страх, че водната стихия ще го засмуче навътре в себе си.

Дъската се тресе и разлюлява и Раян без малко не пада от нея. Силите му го напускат. Хватката отслабва, ръцете се разтреперват като на старец.

Нещо щръква във водата. Стряска го.

Когато разбира, че тези островърхи форми не са нито плавници на акула, нито настръхнали пипала, а просто сплетено кълбо водорасли, не изпитва никакво облекчение. Ако сега се покаже отнякъде акула, Раян остава на произвола на съдбата — няма сили да бяга или да й окаже съпротива.