Дийн Кунц
Сърцето ти принадлежи на мен (22)

Двайсет и втора глава

— Кардиомиопатия — отсича доктор Гупта.

Седнал е срещу Раян, но не в кабинета за прием на пациенти, а в личния, сякаш подтикван от желание да съобщи новината в не толкова клинична обстановка.

Върху лавица зад гърба му, все в сребърни рамки, са подредени снимки на близките му. Съпругата е прекрасна. Имат две дъщери и син, все хубави деца, имат и златист ретривър.

Върху същата лавица са поставени модел на ветроходна яхта и две снимки на семейство Гупта — включително кучето — правени на борда на самата яхта.

Чул диагнозата, Раян Пери е изпълнен със завист към доктора заради семейството му, заради очевидната пълнота и богатството на неговия живот, които са благословия и нещо твърде различно, много по-висше от баналното материално богатство.

— Заболяване на сърдечния мускул — продължава Самар Гупта. — То предизвиква отслабване тонуса на мускулните съкращения, което води до отслабване на цялото кръвообращение.

Раян иска да попита за причините, за възможността да е намесена отрова, за която спомена Фори Стафорд, но изчаква. Доктор Гупта говори с пределно изчистена дикция, както обикновено, но мелодиката на неговия глас сега е допълнена от съчувствие, което му придава вид на умерена тържественост.

— Кардиомиопатиите се подразделят в три основни групи — рестриктивна, дилатативна и хипертрофична.

— Моята е хипертрофична.

— Да. Аномалия на сърдечната тъкан. Нейни клетки не функционират правилно.

— Причината?

— Най-често е наследствена.

— Родителите ми нямат подобно страдание.

— Може да е някой от дядовците или прадядовците. В някои случаи липсва симптоматика — направо внезапна смърт и диагнозата е винаги „сърдечен удар“.

Дядото на Раян по бащина линия умира от сърдечен удар на четирийсет и шест години.

— Какво е лечението?

Кардиологът е видимо притеснен.

— Няма такова — казва той с глас, сякаш е лично отговорен за неспособността на неговата наука да предложи ефикасно лечение.

Раян насочва поглед към златистия ретривър от семейната снимка. Отдавна иска да си има куче. И все не му остава време да стори място за някое в живота си. Все му се струва, че има пред себе си години за сто кучета.

— В състояние сме единствено да лекуваме симптомите с диуретични средства, за да не допуснем сърдечен срив — обяснява доктор Гупта, — както и с антиаритмични — за да поддържаме равномерен пулс.

— Аз сърфирам. Начинът ми на живот е доста напрегнат. Какви ще бъдат ограниченията, по какъв начин ще се промени моят живот?

Колебанието на кардиолога принуждава Раян да отклони поглед от кучето.

— Въпросът от първостепенно значение, пред който сме изправени — отвръща Гупта, — е не доколко ограничен ще бъдете в по-нататъшния си живот, а… колко време ще продължи той.

В благите очи на лекаря Раян съзира своето бъдеще като гадател в кристално кълбо.

— Състоянието ви не е статично, Раян. Симптомите… могат да тръгнат към по-добро, но заболяването, което ги обуславя, не подлежи на овладяване. Сърдечната функция ще отслабва с течение на времето.

— Колко време?

Доктор Гупта поглежда встрани от Раян, към друга снимка на своето семейство, разположена върху бюрото.

— Мисля… не повече от година.

В сряда през нощта, сгърчен върху килима в спалнята си, Раян бе чакал смъртта всеки момент. Това очакване продължи и през следващите дни.

Така че една цяла година би трябвало да му се види като щедър подарък, но всъщност прогнозата е по-скоро психологическа гилотина, която се врязва в него, и страданието му е толкова голямо, че не намира сили да продума.

— Бих могъл да ви разкажа за постиженията в областта на стволовите клетки при възрастните — казва Гупта, — но нищо обнадеждаващо не се очертава за предстоящата година, а може би и никога не ще се очертае, а вие не сте човек, който би търсил утеха в подобни фантастични перспективи. Така че остава единствено трансплантацията.

Раян вдига поглед от плика със снимката на Тереса, който стиска с две ръце, сякаш е някаква спасителна шамандура, която го задържа върху повърхността.

— Сърдечна трансплантация?

— Ще ви запишем още сега в АДТО.

— АДТО?

— Американско депо за трансплантация на органи. Те осъществяват безпристрастно разпределение на наличните човешки органи.

— Тогава… има надежда.

— В ред случаи резултатите от подобна операция са много обнадеждаващи. Имам пациентка, която живее най-пълноценно вече петнайсет години с присадено сърце и продължава уверено нататък.

Вместо да се поуспокои от чутото, възможността да живее с присадено сърце напомпва допълнителни емоции у Раян.

Не му се иска да избухне в сълзи пред погледа на доктор Гупта и в търсене на начин да избегне тази възможност, той се връща към централната тема от последните дни:

— Възможно ли е да съм бил отровен?

Доктор Гупта смръщва вежди:

— Абсолютно не.

— Доктор Стафорд спомена такава причина като възможна при увеличаване на сърцето. Макар че и той я… отхвърли.

— Имайте предвид, че след като изследвах взетите проби, стигнах до категоричното заключение, че случаят ви е семеен.

— Какво ще рече това?

— Че заболяването е наследствено. Характеристиките на тъканите са типични за този род състояния.

— Вие сте убеден в това — казва Раян, — но… съвсем сигурно ли е?

— Няма нищо сигурно в този живот, Раян.

Успял да преглътне сълзите, Раян се усмихва немощно и казва:

— Освен смъртта и данъците.

Доктор Гупта приема усмивката с благодарност и сам се усмихва.

— И като имаме предвид, че данъчните поне дават възможност човек да се защити в съда.