Дийн Кунц
Сърцето ти принадлежи на мен (38)

Трийсет и осма глава

Плакатът, провесен зад витрината на книжарницата, показва Саманта с обложката на нейната книга. Отгоре е оповестено, че между дванайсет и два часа същия ден ще подписва екземпляри от произведението си.

Раян е забелязал плаката преди няколко дни. Още тогава си казва, че не бива да отива там, и още тогава знае, че няма как да не отиде.

Носи екземпляра, който купи още в деня, когато излезе книгата. Дошъл е за нещо повече от автограф.

След последното му минаване оттук върху големия плакат е залепена лента с надпис: „БЕСТСЕЛЪР В СПИСЪКА НА «НЮ ЙОРК ТАЙМС»!“.

Нямал е представа, че книгата жъне чак такива успехи.

Залива го неочаквана вълна от различни чувства — не едно по едно, а всички вкупом. Обзет е от гордост заради нея до такава степен, че му иде да задържи за ръкава всеки минувач, та да му разкаже колко изключителна е тя и колко много заслужава този успех, но в същото време го пронизва горчива болка, защото не е бил до нея, когато е научила новината, или когато е прочела първия положителен отзив, измъчва го неясно чувство за вина, а не може да го назове, над всичко това се рее облак от нещо, което наподобява щастие повече от всичко друго, изпитано от него напоследък.

Под споменатата лента е изложено фотокопие от вестникарска страница със самата класация, излязла в неделното издание на Ню Йорк Таймс Бук Ривю. Деветото заглавие в този списък от петнайсет книги е заградено с червено. С дебютната си изява Саманта влиза в десетката.

— Мама му стара! — промълвява той. — Мама му стара! Вече се усмихва. — Мама му стара, успя проклетницата!

Раян ликува, започва да обмисля начин, най-добрия начин да се отпразнува този миг, този триумф. Но веднага се сеща, че списъкът не може вече да изненада Сам, както е изненадал него, че тя сигурно е отпразнувала този успех, както и — без съмнение — редица други.

Пристигнал е десет минути преди края на даването на автографи. През витрината съзира човешка колона, подредена пред масата, зад която седи Саманта, и е убеден, че тя ще остане там до късно, докогато има желаещи да получат нейния подпис.

Дори от това разстояние видът на Сам съумява да накара новото му сърце да покаже, че притежава изцяло качествата на старото.

Уплашен внезапно, че тя ще вдигне поглед и ще забележи неговия нос, залепен на стъклото на витрината, и че ще изглежда жалък, той се извръща настрани.

Понечва да отиде при колата в покрития паркинг на близкия мол и да почака половин час, но го е страх да не я изпусне.

Тук–там по протежение на пешеходната зона са монтирани пейки, предлагащи кратък отдих на изтощените купувачи, които присядат за миг между два поредни етапа на харчене.

От двете страни на пейката, която си избира Раян, се извисяват огромни теракотени кашпи с великолепни червени герании.

Опитва се да чете книгата на Саманта в продължение на няколко минути, но мисълта за предстоящата близка среща не му позволява да се съсредоточи. А питае прекалено високо уважение към нейния труд, дори при трети прочит — именно защото тя заслужава трети прочит, — за да й отдели нещо по-малко от пълно внимание.

Тук, по средата на калифорнийския дъждовен сезон и с перспектива за предстояща нощна буря, климатът отпуска кратък отдих от противното време. Прозрачно небе, гладко като стъкло, хвърля щедри сребърни отблясъци върху южното крайбрежие.

Раян гледа птичките, които патрулират сред подредени на открито ресторантски маси в търсене на трошици, наблюдава безбройни кучета от най-различни породи, задърпали своите поводи, готови да се зарадват на всяка нова миризма и гледка, следи с поглед количка за близнаци с две розови бебета в нея, издокарани в жълто–сини костюмчета и жълти пантофки със сини помпони на върховете.

Забравил за момент тревогите от последните две денонощия, той се радва на живота, опитва се да не мисли за това, колко още му остава от него.

В два и четирийсет Саманта излиза от книжарницата в компанията на щастливо усмихната жена с червени обувки и плетена карирана рокля, с изобилие от разтърсвани кестеняви къдри, размахала екстравагантно ръце по начин, който от разстояние създава впечатление, че декламира Шекспир.

Куражът на Раян се стопява пред перспективата да заговори Саманта в присъствието на литературен агент или представител на печата. Но жестикулиращата особа изглежда е собственичка на книжарницата или поне служителка в нея, защото, след като се ръкува със Сам за сбогом и я потупва два пъти по рамото, след като имитира замах с ласо над главата, се връща обратно вътре.

Без да забелязва Раян, Сам тръгва към него и търси в чантата си нещо — може би ключовете от колата.

Облякла е черен панталон с изключително елегантна кройка и бяла риза, обточена по яката с черен кант. Стегната и пъргава, шикозно облечена, тя крачи с енергична самоувереност, която би позволила да я познае сред тълпа, дори на голямо разстояние.

Приближава я и, забравил всички предварително упражнявани встъпителни реплики, успява да промълви единствено:

— Сам…

Тя рязко вдига глава към него, а в ръката държи току-що измъкната връзка блестящи ключове.

Не са се виждали повече от десет месеца, а не са разговаряли от седем.

Раян няма представа как ще реагира тя, подготвен е за пълна с напрежение усмивка или болезнена гримаса, за няколко нетърпеливи слова и бърза раздяла.

Но ето че забелязва в погледа й нещо, от което го заболява повече, отколкото ако го бе наругала или беше изпаднала в пристъп на ярост. Може би този поглед не е изпълнен точно с печално съчувствие, но е нещо близко до него.

Благодарен е за усмивката й. Прекрасна, неописуемо прекрасна, тя не може да скрие напълно меланхоличния израз.

— Раян.

— Здрасти, Сам.

— Я виж ти. Как я караш?

— Много добре. Добре съм.

— Изглеждаш както обикновено — отбелязва тя.

— Друга песен ще запееш, ако видиш белега — отвръща той и се тупа по гърдите. Мигом разбира, че е казал не каквото трябва и добавя припряно: — Поздравления за книгата.

Тя свежда глава почти свенливо.

— До момента съм доказала само, че първата крачка е направена във вярна посока.

— Няма да е само първата. Имаш много точен усет към нещата, Сам. Работиш върху втория, нали?

— Разбира се. Да. — Свива рамене. — Знае ли човек какво му е писано…

— Бе ти не разбираш ли какво става? Девета в списъка, ей!

— Казаха, че идната седмица се вдига на седма позиция.

— Това е чудесно. Ще стигнеш върха.

Тя поклаща глава.

— Джон Гришам няма от какво да се безпокои.

Раян вдига високо томчето и заявява:

— Чел съм го два пъти и карам още веднъж. Знаех си, че ще постигнеш успех, Саманта, ама чак пък…

Докато се мъчи да открие подходящ израз, Раян разбира, че само сърфисткият жаргон е в състояние да изрази точно вълнуващите го чувства, напиращото в него възхищение.

— … такъв страхотен бегемот, истинско кълбо от гръм и мълнии.

Тя се засмива тихичко, но меланхолията си остава в ъгълчетата на устните й.

— Няма да е зле да публикуваме този отзив върху изданието с меки корици.

Много му се ще да я обгърне с ръце, но се сдържа, уплашен от вероятността да го отблъсне или да се сгърчи в обятията му.

С надеждата да получи по-малка милост, той сочи пейката с гераниите от двете страни и предлага:

— Нека поседнем за малко — искам да поговорим за това.

Очаква тя да се оправдае с предстояща отдавна насрочена среща, но Саманта казва:

— Защо не, слънцето е толкова приятно.

Сядат под ъгъл един към друг и, докато прелиства страниците на книгата, той казва:

— Ти така и не ми го показа, докато работеше върху него, и нямаше начин аз да…

— Никога не показвам написаното, докато го пиша. Ще ми се да можех. Такава самота…

— Мислех си за подтекста.

— Не бива да се мисли прекалено много по този въпрос. Магията бяга.

— Тази книга е като хилядолистна гръцка баница — заявява Раян.

— Наистина ли мислиш така?

— Абсолютно. Скрити внушения. Така и не можах да ги разгадая всичките.

— Да ги почувстваш, е предостатъчно.

— Забрави за баницата.

— Не е най-ласкателното сравнение.

— По-скоро е като океана. Един слой връз друг — и край нямат. В горния съзираш ято златни рибки, а под тях — планктон, а още по-надолу — медузи, и няма, и няма край. Светли лъчи проникват надолу, а откъм глъбините се надигат сенки. И там някъде, отдолу, се спотайва нещо от теб, едно загадъчно, различно ти. Искам да кажа… друга страна от тебе, черти, които така и не съм опознал.

Тя не отговаря веднага и Раян си мисли, че сигурно я е засегнал по някакъв начин, или пък приказките му са такава сухоежбина, че я е хванал срам заради него, но ето че най-накрая Саманта пита:

— Кои черти?

— Де да знам и аз кои. Още не мога да го осъзная. Но имам усещането, че когато го сторя, когато опозная онази част от тебе… най-после ще разбера защо не можеш да приемеш моето предложение.

Поглежда го така нежно, че той едва издържа.

— Сам — настоява Раян, — възможно ли е това, което чувствам? Може ли нещо в тази книга да ми посочи другото нещо, от което най-много се нуждаеш и което го няма у мен?

— Допускам, че е възможно. Има. Макар да не съм го писала, с цел да те просвещавам.

— Ясно.

— Естествено, моето присъствие там е неизбежно. Цяла съм вътре, там някъде, по-надолу от планктона.

Меланхолията в тази усмивка е по-ясно видима отпреди.

Оглежда се бегло, да види дали минувачите си дават сметка за малката драма, която се разиграва на тази пейка. Сам е вече нещо като литературна знаменитост, а той не иска да я злепоставя по какъвто и да било начин, особено с пошла улична сцена.

Тръгналите на пазар бързат край тях, потънали в себе си, доволни от живота дечица се кикотят, млади двойки отминават ръка за ръка и влюбени до уши; само един ирландски сетер поглежда двамата с подчертано внимание, доловил сякаш аромата на дълбоко нещастие, но мъжът в защитно облекло и немски ботуши го дръпва рязко за повода.

— Сам, много добре знаеш, че можеш просто да ми посочиш онова, което ми липсва.

— Мъчех се да го сторя през цялото време, докато бяхме заедно.

— Толкова ли съм задръстен? — смръщва вежди той.

Тя отговаря с болезнено прискърбие:

— Това не е нещо, което се обсъжда като лош дъх или маниер на хранене, Раян. Нито пък е такова, което можеш да култивираш от днес за утре, само защото ти е известно, че аз се нуждая от него. А най-лошо от всичко би било да го симулираш, защото мислиш, че ми трябва.

— Как да разбера тогава какво е то, каква е твоята нужда от подтекста ли?

— Да. От подтекста. В него съм разказала как съм живяла, какво съм изпитвала, кое е имало значение за мен.

— Сам, свършено е с мене.

Разкрила най-сетне болката, за която меланхоличната усмивка само загатва, тя отговаря:

— Знам това, миличък. Знам как се чувстваш и сърцето ми се къса.

Той се осмелява да протегне ръка към нея и тя я поема, а Раян не знае как да изрази своята благодарност за това.

— Сам, ако съумея да открия в книгата ти онова, от което имаш нужда, и ако успея да се превърна в него, можем ли да опитаме още един път?

Тя стисва силно ръката му, сякаш иска да я задържи завинаги. Но казва:

— Много е късно вече, Раян. Ще ми се да не беше, но…

— Има… някой друг?

— Не. Нито пък е имало. Нито един–единствен път за цялата тази година, а и сама си ми е много добре — друго не искам. Може би един ден ще се появи някой, де да знам…

— Но ти ме обичаше. Знам го със сигурност. Човек не може да спре да обича просто така, от днес за утре…

— Не съм преставала — отвръща Сам.

Тези три думички, наглед способни да го издигнат на седмото небе, карат сърцето му да се свие, защото в гласа й има такава примирена и всеобземаща мъка, такава болка, с каквито вдовицата говори за наскоро починал съпруг, за когото ще запази жива до края на дните си своята любов.

— Обичам те — казва Сам. — Но не мога да бъда влюбена в теб.

Напълно объркан, той казва:

— Но то е същото като да обичаш.

— Напротив. Има разлика.

— Не такава, че да е от значение.

— Всичко има значение, Раян. Всичко.

— Кажи ми какво съм сторил.

Тя е съкрушена.

— Не. О, не, не, не.

Реакцията изглежда абсолютно несъизмерима с неговата молба, която бе просто друг начин да попита какво е онова нещо, дето му липсва, а тя иска от него.

Тази остра реакция показва, че са се докоснали опорната точка, върху която балансират техните отношения, точката, след която те могат да станат слънчеви, или мрачни, пълни с надежда, или напълно обречени.

Когато човек пише софтуер или ръководи бизнес, той се научава да разпознава такива моменти, да се залавя здраво за тях и от тази позиция да прехвърли цялото предприятие през преградата, да го засили към успеха.

— Кажи ми, моля те — настоява Раян, — какво съм сторил?

Ръката й стисва неговата с такава сила, че го заболява, а върховете на ноктите й се забиват в кожата му почти до кръв.

— Да те обичам и да говоря за това? Право в лицето? Няма начин.

— Но нали ако ме обичаш, би искала това да отмине. Също както и аз.

— Няма отминаване в този случай.

— Ще го преодолеем — настоява той.

— Не искам да съсипвам всичко.

— Кое всичко? Какво ще остане, ако не опитаме?

— Прекараната заедно година, когато толкова много неща бяха както трябва.

— Това не може да бъде съсипано, Сам.

— О, може — и още как. Като говорим за другото.

— Но ако само се…

— Вече нищо не може да се спаси. Нищо не може да се поправи с думи. Нищо не може да бъде предотвратено.

Раян понечва да проговори.

Тя го прекъсва, преди диханието му да се излее в нов поток от молба.

— Не. Остави ме да те обичам. И да си спомням времето, когато бях влюбена в теб — искам да запазя този спомен завинаги.

Тъй като Раян е поразен от чистотата на нейните чувства, от прозрението, че го обича по-силно, отколкото може би той е в състояние да разбере, и понеже все така не проумява на каква нейна нужда не откликва, каква е допуснатата от него грешка, понечва да отговори само с две думи.

Тя отново го спира, преди да ги е произнесъл.

— Не казвай, че си загубен. Спри да повтаряш това. — Очите й блестят от мъка, гласът потреперва. — Това е точно така. Знам, че е вярно и затова не бих понесла да го чуя отново. Просто нямам сили, Жмичкин.

Тя издърпва ръката си от неговата — не гневно, а с примирено отчаяние, става, поколебава се, сякаш е възможно да промени решението си и да седне отново, но после се извръща и се отдалечава.

От страх да не хукне подире й, Раян остава седнал в ярката слънчева светлина, между гераниите, прекрасни като купен от „Тифани“ абажур, а витрините наоколо блестят радостно, водните арки на фонтаните искрят като немски кристал, плющят в басейнчетата си с отривист, ясен, режещ звук.

Тогава той забелязва младата азиатка, застанала на пет–шест метра от него, пред книжарницата. Тя май го наблюдава, изглежда ги е видяла двамата със Саманта.

Държи в ръце пет–шест стръка бледорозови лилии, щръкнали от целофанена опаковка, направена в цветарницата и стегната със синя панделка.

Притеснен от мисълта, че може да се окаже почитателка на Саманта и, заинтригувана от неговата среща с писателката да дойде и заприказва за романа, Раян става от пейката. На тази жена може само да каже, че е загубен, и никой, включително и тя, не е в състояние да му помогне.