Дийн Кунц
Сърцето ти принадлежи на мен (40)

Четирийсета глава

Раян паркира форда и се измъква от него, доволен от обстоятелството, че заварва гаража пуст. Застанал край шофьорската врата, измъква подгизналата гюдерия изпод ръкава на ризата, пуска я върху карираното платнище, простряно на седалката, и я заменя с нова.

Бързешком прави платнището на вързоп, стисва го под мишница и влиза в къщата. Стига с асансьора до най-горния етаж и спомагателното помещение край спалнята, без да срещне, когото и да било.

Оставя платнището настрани с намерението по-късно да го пъхне в чувал за боклук и да се отърве от него.

В банята промива раната със спирт. След това още един път — с йод.

Парещата болка донякъде го радва — държи мисълта ясна.

Тъй като порязването е плитко, един дебел слой антисептичен крем спира кръвотечението. След малко избърсва излишното количество крем и размазва отгоре антибиотик.

Простите действия по обработване на раната привличат мисълта му върху сегашната опасност, от една страна, а от друга, го карат да помисли за онова, което следва да очаква оттук нататък.

Покрива намазаната рана с парче марля. Залепя ивици лейкопласт напряко на разреза, с цел да събере ръбовете му, а след това укрепва краищата на тези парчета с дълги ленти успоредно на раната.

Болката е намаляла до слабо пулсиране.

Преоблича се в черни джинси от мека материя и черна блуза с отворена яка.

Тукашното барче може да се похвали с неголяма винена колекция. Отваря бутилка десетгодишно американско бордо и си налива почти до ръба чаша от скъп австрийски кристал.

Съобщава по интеркома на госпожа Амори, че днес ще си оправи леглото за нощуване самичък и че ще вечеря в апартамента. Поръчва стек и сервизната количка да бъде оставена на площадката в седем часа.

В пет без четвърт звъни на номера, оставен му от доктор Дугал Хоб. Той разчита на медицинско обслужване и през уикендите. И го получава. Оставя името и телефонния си номер, като подчертава, че е пациент след трансплантация и случаят е спешен.

Седнал зад скъпото бюро, Раян включва плазмения телевизор към конзолата с електронни игри и изключва звука, гледа как гангстери от трийсетте години пердашат без звук с картечници от смълчани, бързо движещи се черни автомобили, завиват остро край ъглите, без вой на спирачки или свистене на гуми.

Изпил около една трета от чашата, Раян вдига дясната ръка пред лицето си. Тя почти не трепери.

Сменя канала и гледа необичайно смълчан филм с Ръсел Кроу, който е капитан на безмълвно борещ се с вълните платноход в страховита, но абсолютно безшумна буря.

Единайсет минути след обаждането в клиниката на доктор Хоб лекарят звъни.

— Съжалявам, че ви безпокоя, докторе. Не става дума за здравословен проблем. Но от това той не е по-малко важен за мен и аз разчитам на помощта ви.

Загрижен, както обикновено, без какъвто и да било признак на недоволство, Хоб отговаря:

— Винаги съм насреща, Раян. Никога не се двоуми, а направо звъни. Както съм те предупредил, колкото и добре да протича възстановителният процес, проблеми от емоционален характер могат да възникнат във всеки момент.

— Де да беше толкова просто.

— Номерата на психотерапевтите, които ти дадох преди година, са все още актуални. Ако си ги загубил, мога да…

— Проблемът не е от емоционално естество, докторе. Той е… не знам как да го определя.

— Разкажи ми.

— Предпочитам да не е точно сега. Искам да узная кой бе донор на моето сърце.

— Но това ти е добре известно, Раян. Учителка, която загина от черепна травма при катастрофа.

— Да, това го знам. Беше на двайсет и шест години, днес щеше да е на двайсет и седем с перспектива да навърши двайсет и осем. Трябва ми обаче една качествена нейна снимка.

За миг доктор Хоб остава така смълчан, както е корабът на Ръсел Кроу в притихналите буреносни вълни, заблъскали с такава сила, че онемелите моряци са принудени да се привържат с въжета към палубата, за да не ги завлече морето.

След това хирургът проговаря:

— Раян, най-добрият в твоя списък е Сидни…

— Не ми трябва терапевт, доктор Хоб, а снимка.

— Ама, виж…

— Снимка, а също така име, доктор Хоб, много ви моля. Страшно е важно.

— Раян, някои семейства предпочитат реципиентите на органи, взети от починали близки, да знаят кой им е дарил нов живот.

— Ето, това искам.

— Но много други семейства желаят те — както и донорът — да останат анонимни. Не им трябват благодарности, а мъката им е чисто личен проблем.

— Разбирам, докторе. И най-вероятно бих подкрепил подобна позиция… В повечето случаи. Но сега ситуацията е по-особена.

— Да, но при всички положения, не е разумно да…

— Обстоятелствата ме притискат по начин, който не допуска алтернативи. Наистина. Просто няма друга възможност.

— Раян, аз съм хирургът, който изряза нейното сърце и го присади на теб, но дори аз не съм осведомен за нейната самоличност — даже името не знам. Такава е волята на близките й.

— Все някой от системата знае името и може да открие най-близките роднини. Искам да ги помоля да преосмислят нещата.

— Възможно е тайната на името да е включена като неотменимо условие в декларацията за съгласие, подписана от донора. В този случай близките се чувстват морално задължени да уважат волята на покойната.

Раян поема дълбоко въздух.

— Не искам да бъда груб, докторе, но като включим разходите по транспортиране и всичко останало, досега съм похарчил милион и шестстотин хиляди, а до края на живота си ще се нуждая от скъпо медицинско обслужване.

— Раян, цялата работа е крайно шантава — направо не мога да те позная.

— Не, не, почакайте. Искам да ме разберете правилно. Всеки цент от тази сума си заслужава да бъде похарчен, никой разход не е бил раздут. Жив съм, в края на краищата. Искам обаче да видим нещата в перспектива. Независимо от всички разходи и липсата на медицинска застраховка, аз все пак съм готов да заплатя половин милион на близките срещу нейното име и снимката й.

— Господи — въздъхва Хоб.

— Това може да ги засегне — продължава Раян. — Както мисля, че засяга и вас. Може да ме пратят по дяволите. Или пък вие. Но тук не става дума за това, че съм някакво разглезено богаташче, което си въобразява, че може да купи всичко на този свят. Просто съм… поставен в безизходица. Ще бъда дълбоко благодарен на всеки, който ми помогне, който прояви достатъчно милост и почтеност, за да го направи.

Дугал Хоб, подмятаният от бурята платноход и Раян потъват в продължително мълчание, сякаш хирургът разрязва в ума си създалото се положение, за да го изучи отвътре.

Най-накрая проговаря:

— Може би ще се опитам да ти помогна, Раян. Но не мога да го направя с вързани очи. Трябва да науча поне нещичко във връзка с твоя проблем…

Раян търси обяснение, което може и да не се приеме като задоволително от страна на хирурга, но което ще го накара да предпочете каузата му пред абсолютния приоритет на близките по въпросите, свързани с трансплантацията.

— Да го назовем криза на духа, докторе. Тя загива, аз живея, макар определено по-добрият човек от двама ни да е тя. Познавам се достатъчно добре, за да не питая съмнения по въпроса. Това не ми дава мира. Не мога да спя. Изчерпан съм до краен предел. Имам нужда от… възможност да й отдам дължимото.

След поредната мъчителна тишина докторът проговаря:

— Нямаш предвид да я почетеш по начин, който да стане обществено достояние, нали?

— Не, сър. В никакъв случай. Медиите така и не разбраха за трансплантацията. Не мисля, че здравословното ми състояние е известно на външни лица.

— Имаш предвид да я почетеш като… както например един католик би поръчал да се отслужи меса?

— Да. Точно такова нещо имам предвид.

— Ти католик ли си, Раян?

— Не, докторе. Но нещо от този род имам предвид.

— Бих могъл да поговоря с един човек — признава най-накрая Хоб. — Той разполага с цялото досие на донора. Би могъл да им постави въпроса. На близките.

— Ще бъда безкрайно благодарен. Представа нямате колко много.

— Може би ще приемат да изпратят снимка. Дори да съобщят малкото име. Но ако близките не пожелаят да споделят фамилното име или откажат контакт с теб, това ще ти бъде ли достатъчно?

— Снимката би донесла невероятно… облекчение. Каквото могат да направят. Ще бъда благодарен за всичко.

— Цялата работа е крайно необичайна — отбелязва Хоб. — Но трябва да призная, че не се случва за първи път. Тогава се получи. Всичко е в ръцете на близките.

Жената с лилиите иска да тормози Раян, да опъне нервите му като струни, преди да забие острието в сърцето му. Преди следващата проява на насилие може би ще му отпусне поне денонощие време, за да осмисли плитката рана в очакване на следващата.

Мракът и дъждът са й съюзници. Само след двайсет и четири часа те ще бъдат отново на линия.

— Още нещо, докторе. Снимката и каквото още близките са готови да споделят с мен — трябват ми колкото е възможно по-бързо. Дванайсет часа или още по-бързо — това би било идеално.

Ако последното е подразнило по някакъв начин Дугъл Хоб, той не го показва. След кратка пауза отговаря:

— Тези кризи на духа траят с години, понякога цял живот. Обикновено не налагат подобна спешност.

— Този случай е различен — заявява Раян. — Благодаря за помощта и разбирането, докторе.