Дийн Кунц
Сърцето ти принадлежи на мен (2)

Втора глава

Атаката секва така внезапно, както е започнала. Бурният ритъм на сърцето се укротява. Синевата прогонва сивия цвят от небето. Натрапчивият мрак освобождава водата. Силата му се връща.

Не е забелязал, че Саманта е стигнала с вълната до брега и сега пак се приближава, легнала върху своята дъска.

Когато е вече съвсем близко, набраздилата челото й тревога се долавя и в гласа й:

— Раян?

— Наслаждавах се на мига — лъже той, проснат върху борда. — Ще хвана някоя от следващата серия.

— Откога си станал патица? — пита тя, с което има предвид, че клечи във водата като някое пернато, като ония безволеви и страхливи мераклии, които по цял ден киснат в сравнително спокойните води преди прибоя и наричат това сърфиране.

— Последните две в тази серия бяха по-големи от останалите — отвръща той. — Имам предчувствие, че следващата ще бъде поне два човешки боя. Струва си да изчакам.

Сам възсяда дъската и отправя поглед към хоризонта, търси първата от поредната серия вълни.

Ако предчувствието му е вярно, тя усеща, че я будалка, и се пита защо ли го прави.

С успокоен пулс и възвърнати сили, Раян престава да прегръща дъската, възсяда я и остава в очакване.

Докато чака, той си казва, че сполетялото го не е пристъп на физическа слабост, а по-скоро на нервна възбуда. В областта на самозаблудата той е твърде добър.

Няма причина да е нервен. Животът му е сладък, като намазана с масло филия, нарязана на удобни за консумация залъци.

Вперила поглед в далечината, Саманта проговаря:

— Жмичкин.

— Виждам я.

Морето се надига срещу утринното небе, тъмен нефрит и сребро, огромен воден вал се търкаля към прибоя.

Раян долавя аромат на сол, на сълзящ от водораслите йод, усеща солта с езика си.

— Яко — възхищава се Саманта.

— Голям звяр — съгласен е Раян.

Вместо да заеме позиция, тя пропуска вълната към него, седнала върху дъската с потопени във водата крака — жива стръв за акулите.

Ято чайки се устремява към брега, надало писък, сякаш да предупреди за библейското чудовище, което настъпва към брега, за да залее маси и пейки за пикник.

Решителният момент наближава, а у Раян се надига страх, че свързаната с предстоящия миг възбуда може да му докара нова… случка.

Гребе успоредно на вълната, изправя се на крака с разперени за равновесие ръце, с раздалечени пръсти на обърнатите надолу длани, качва се на хребета и поема по него също като върху гладка ивица лед. Бягащата вълна измества въздух и студен порив се плъзва по огънатото й лице, за да надигне обърнатите към него длани.

Сетне се оказва в тръбата, в тази къща от стъкло, зад завесата на пречупената вълна, носи се под нея, а страхът му се пръсва като балон, за да не остане и помен от него.

Като използва всеки познат трик, за да запази равновесие, той се изсулва от тръбата, миг преди тя да рухне, за да се озове отново на слънце, върху фино инкрустираната с пенливи петна водна повърхност. Денят е толкова истински, така правилен. Няма място за страх, напомня си той, защото само така може да се живее.

 

 

През цялата сутрин, чак до настъпването на следобеда, вълните се носят една подир друга. Бризът откъм брега се засилва, издухва воден дим от техните бърни.

Плажната кърпа не е място за трупане на тен. Тя е за отмора, за прогонване с масаж на тремора от пренапрегнатите мускули, за освобождаване на синусите от нахлулата в тях солена вода, за измъкване с помощта на гребен на водорасли и солени кристали от косите, за ободряващи реплики преди следващата серия.

Обикновено Раян остава на брега до късния следобед, когато бризът замира и вълните се слягат, когато жаждата за досег с вечността в лицето на океана се замества от най-банален физиологически глад.

Към два и половина обаче, проснат върху плажната кърпа за поредния отдих, Раян е обзет от приятно изтощение, също като след добре свършена работа. Има нещо особено сладостно в тази умора, нещо, което го кара да притвори очи и да остави слънцето да го приспи…

Докато се носи без усилие из бездна, леко осветена от облаци блещукащ планктон, някакъв глас се разнася над него:

— Раян?

— Ъ-ъ-ъ?

— Спиш ли?

Има усещането, че продължава да спи, когато отваря очи и вижда надвесеното над него лице: красиво до такава степен, че в него има нещо митично — този лъчист поглед на погълнали лазура от лятното небе и изумруденозеленото на водната шир очи, с тази златна грива и описан около нея слънчев ореол — същинска олимпийска богиня в отпуск.

— Беше заспал — казва Саманта.

— Прекалено много усилия. Изстискан съм като лимон.

— Ти ли, бе? Че кога се е случвало подобно нещо?

Раян сяда върху кърпата и отвръща:

— Всичко си има първи път.

— Наистина ли искаш да тръгваме?

— Не съм закусвал. Пропуснахме и обяда с този сърф.

— Имам шоколадови пръчици в чантата.

— Нищо друго, освен една огромна телешка пържола, не е в състояние да ме върне към живота.

Двамата понасят хладилната чанта, плажната кърпа и сърфовете към форда. Натикват ги отзад.

Все още прегрял от слънцето, с разтреперани от продължителното сърфиране колене, той едва не помолва Саманта да кара.

Тя го поглежда на няколко пъти изпитателно, сякаш усетила, че кратката дрямка на плажа е свързана със случилото се сутринта, когато се носеше като патица из водата, с готово да се пръсне сърце. Не му се иска да я тревожи. А и няма никаква причина за тревоги.

Онова бе само по-силен пристъп на възбуда. Но ако погледнем истината в очите, повечето хора страдат от подобни явления в наше време, като се имат предвид съдържанието на вечерните новини и песимистичните прогнози за бъдещето.

Вместо да подаде ключовете на Сам, Раян кара две преки до жилището й.

 

 

Саманта се къпе първа, докато Раян вари пресен чай, охлажда го с лед и накисва в него резенчета лимон.

Уютната кухня има огромен прозорец, зад който се кипри масивно калифорнийско пиперово дърво. Елегантните му клони, окичени с увиснали, подобни на папрат островърхи листа, разделени на множество лъскави разклонения, сякаш изпълват целия свят, създават илюзията, че жилището е нещо като детска къщичка в короната на дърво.

Приятното изтощение, което обзема Раян на плажа, сега се е изпарило и в тялото му напират нови жизнени сокове.

Обмисля възможността да се любят със Саманта. Появило се един път, желанието набъбва неудържимо.

Подсушената с хавлия коса на Саманта е все още влажна, когато тя се връща в кухнята, облякла тюркоазни панталони и ослепителнобяла блуза, с бели кецове на краката.

Ако и нея я мъчеха подобни щения, би се явила босонога, само с копринена роба отгоре.

Седмици наред либидото й е равно на неговото. Забелязал е, че желанието й е най-неутолимо в периоди, когато пише усилено и е най-малко склонна да обсъжда предложенията му за женитба.

Подобна готовност за целомъдрена сдържаност е признак за това, че сериозно обмисля дали да приеме годежния пръстен, сякаш перспективата да се превърне в съпруга прави секса да изглежда твърде сериозно занимание, свято дори, в което не бива да се впускат с и без повод.

Раян посреща с ентусиазъм тези нейни настроения, защото смята, че те увеличават шансовете Сам да приеме неговото предложение. На двайсет и осем, тя е с шест години по-млада от него — цял живот изпълнен със секс е пред тях.

Налива й чаша леден чай и отива на свой ред под душа. Започва с вода, приблизително толкова студена, колкото е и чаят.

 

 

Под лъчите на залязващото слънце дърветата хвърлят издължени сенки по плочестия двор на ресторанта.

Раян и Саманта си разделят салата с каперси и мързеливо отпиват от първата си чаша вино, без да бързат с поръчката на предястия.

Гладката, олющена кора на дърветата е червена на цвят, което изпъква особено ярко под процеждащата се през клонака светлина на гаснещия слънчев лик.

— Тереса обичаше цветовете им — обажда се Сам, като има предвид сестра си.

— Какви цветове?

— На тези дървета. В късна пролет нацъфтяват целите в малки букетчета.

— Бели и розови — сеща се Раян.

— Тереса казваше, че са като гирлянди от камбанки, окачени от самодиви, за да огласят въздуха под напора на вятъра.

Преди шест години Тереса получава много сериозна черепна травма в резултат на катастрофа. Впоследствие умира.

Саманта я споменава рядко. Когато говори за Тереса, тя се затваря в себе си и преди да е казала кой знае колко, погребва спомена в продължително мълчание.

А сега, загледана в надвисналите клони, изразът на очите й напомня за оня копнеж, с който очаква следващата серия прииждащи вълни, яхнала сърфа си.

Раян не се притеснява от тези мълчания на Саманта, за които подозира, че са неизменно свързани с мисли за сестра й, дори когато не споменава името й.

Двете са еднояйчни близначки.

За да вникне по-лесно в съзнанието й, Раян прочита куп писания, посветени на разделени от някаква трагедия близнаци. Става ясно, че в ред случаи мъката на оцелелия е примесена с неоправдано от нищо чувство за вина.

Според някои капацитети неразривната връзка между еднояйчни близнаци, особено ако са сестри, не може да бъде прекъсната дори от смъртта. Някои даже твърдят, че продължават да чувстват присъствието на другия и го сравняват с фантомната болка на опериран, който продължава да усеща отрязания си крайник.

Мълчаливата умисленост на Саманта позволява да й се възхищава и да я изучава неприкрито, което не е възможно, когато усеща неговото внимание.

Впил поглед в нея, Раян застива от чувство на преклонение, неспособен е да вдигне чашата си дори, или най-малкото загубва интерес към нейното съдържание. Единствено очите му се движат, погледът им обхожда контура на лицето й, грациозната линия на шията.

Целият му живот представлява постоянен стремеж към съвършенство, каквото вероятно в самия него не съществува.

Понякога му се струва, че го доближава, докато изписва алгоритмите на поредния софтуер. Но тези мъдри дигитализации си остават хладни като математическо уравнение. И най-изисканата софтуерна конструкция е предмет на банална прецизност, а не на съвършенство, след като не е в състояние да предизвика ярка емоционална реакция.

В лицето на Саманта Рич той открива красота, която е толкова близка до съвършенството, че той започва да си внушава увереност в успешния край на своя поход.

Вперила поглед в дървото, но съсредоточила вниманието си далеч отвъд червената геометрия на неговите форми, Сам промълвява:

— Остана цял месец в кома след катастрофата. Когато дойде в съзнание… не беше вече същата.

Раян замълчава. За първи път тя споменава за комата. Сиянието на това лице под ласката на късното слънце отнема способността му да проговори.

— Продължиха да я хранят през тръба направо в стомаха.

Малкото хвърлени от листата върху лицето на Саманта сенки са вплетени в златото на косите й, обрамчват челото, сякаш самата природа е положила венец върху главата й.

— Лекарите казаха, че е в състояние на перманентна вегетация.

Погледът й се спуска по клоните и спира върху кръстовидния отблясък, хвърлен върху масата от пронизал винената й чаша слънчев лъч.

— Изобщо не им повярвах. Тереса бе все още вътре в онова тяло, превърната в негова пленница, но все така същата Тереса. Не исках да й махат хранителната тръба.

Погледът й среща неговия и той се вижда принуден да реагира.

— Но го направиха, въпреки всичко? — пита Раян.

— И я умориха от глад. Разправяха, че нищо нямало да усети. Предполагало се, че мозъчното увреждане не позволява на организма да изпитва болка.

— Но ти си убедена, че е страдала.

— Знам, че е така. През онзи последен ден, през последната нощ аз бях до нея и държах ръката й в своята. Усещах погледа й върху лицето си, макар че тя изобщо не отвори очи.

Раян не знае какво да каже.

Саманта взема чашата с вино, което кара кръстът да се превърне в стрела и тя потрепва известно време върху масата, също като стрелка на компас, напрегнала сили да открие точната посока на севера в очите на Раян.

— Много неща съм простила на майка си, но никога няма да й простя стореното на Тереса.

Саманта отпива от чашата, а Раян се обажда:

— Но аз мислех, че тя също е била тогава в колата…

— Така е.

— Останал бях с впечатлението, че е загинала по време на същата катастрофа. Ребека. Нали така се казва?

— Тя е мъртва. За мене. Ребека е погребана в един апартамент на Лас Вегас. Ходи, приказва и диша, но за мен е мъртва.

Бащата на Саманта е напуснал семейството преди близначките да проговорят. Саманта не пази абсолютно никакъв спомен за него.

С мисълта, че Сам трябва да се хване като удавник за сламка за онази малка част от семейството, която й е останала, Раян е почти готов да я призове да прости на майка си. Но замълчава, тъй като разбира Саманта и й съчувства.

Нейните дядо и баба, както и неговите — всички отдавна покойници — са от поколението, което победи Хитлер и спечели Студената война. Силата на техния дух и високата нравственост преминават в много по-малка степен — ако изобщо преминават — у следващото поколение.

Родителите на Раян, а и тези на Саманта, принадлежат към онази част от следвоенната генерация, която отхвърля тежестта на традициите и отказва да носи отговорност. Понякога има чувството, че той е родителят, а те — децата.

Независимо от последиците от собственото им поведение и вземаните от тях решения, те не изпитват никакво чувство за вина. Всяка предоставена им възможност за изкупление биха приели като обида. Майката на Сам сигурно е същата.

Саманта отпуска чашата върху масата, но този път слънцето не й обръща внимание.

След известно колебание и след като е налял вино на двамата, Раян проговаря:

— Странно е, че нещо така прекрасно, каквото са цветовете на това дърво, може да събуди един лош спомен.

— Извинявай.

— Няма за какво.

— Какъв хубав ден. Не исках да го развалям. И ти ли си така страховито гладен?

— Мога да излапам цял вол.

Но си поръчват само филе миньон — никакви рога, никакви копита.

Когато залязващото слънце подпалва западния хоризонт, в листата на голямото дърво започват да блещукат дълги вериги миниатюрни лампички. Върху всяка маса има свещ в кехлибареножълта чаша от кристално стъкло с полирани фасетки и сега помощник-келнерите ги запалват.

Съвсем обикновеният на пръв поглед вътрешен двор изведнъж добива магически вид, а Саманта застава в центъра на вълшебната приказка.

Преди да им сервират вечерята, тя успява да си възвърне по-ведрото настроение от изминалия ден и той се присъединява към нея.

След първата хапка телешко тя вдига тост.

— За твое здраве, Дотком. — Това е друг прякор, който използва, когато реши да се пошегува за сметка на репутацията му на бизнес гений и компютърен цар.

— Защо за мое? — пита той.

— Днес най-после слезе от пантеона и показа, че си в най-добрия случай само полубог.

Той се преструва на дълбоко възмутен и отвръща:

— Нищо подобно не съм правил. Продължавам да държа лостовете, с които карам слънцето да изгрява сутрин, а луната — вечер.

— Днес избираше по-кротички вълни, а още към два и половина грохна на плажа.

— Не ти ли минава през ум, че може да е от отегчение? Вълните днес не бяха никакво предизвикателство за мен.

— Мина ми, разбира се, за около две секунди, но ти закърти така внезапно, че май вълните са били нещо повече от предизвикателство.

— Не съм спал. Медитирах.

— Ти и Рип Ван Уинкъл.

След като уверяват грижливия сервитьор, че стековете им са били превъзходни, Саманта го пита:

— Кажи сега сериозно — всичко наред ли беше днес сутринта?

— На трийсет и четири съм, Саманта. Вероятно не мога да поря вълните като едно време.

— Ами, видя ми се малко посивял.

Той вдига длан към косите си.

— Къде?

— Хубавото ти лице.

Раян се усмихва.

— Красиво ли го намираш?

— Не можеш да караш твоите трийсет и шест часови сеанси пред компютъра, а след това да пориш океана като национален шампион.

— Не съм тръгнал да мра, Сам — просто остарявам величествено.

 

 

Събужда се в непрогледен мрак, усетил ритмичното полюляване на океана под себе си. Объркан, решава, че е легнал ничком върху дъска за сърф отвъд линията на прибоя, а някой е загасил и последната небесна звездица.

Бързото и остро пулсиране на сърцето му го плаши.

Когато опипва повърхността под себе си, Раян осъзнава, че е в леглото си, а не върху сърф. Ритмичните полюлявания не са истински, а рожба на въображението, съзнанието му е сънливо и размътено.

— Сам — обажда се Раян, но си спомня, че тя не е до него, че е самичък в собственото си легло.

Опитва да посегне към нощната лампа… но не може да вдигне лявата си ръка.

Когато прави опит да седне в леглото, болка пронизва гърдите му.