Дийн Кунц
Сърцето ти принадлежи на мен (27)

Двайсет и седма глава

Раян преминава през психологическия тест с издути платна и вижда името си в списъка на чакащи сърце от АДТО.

След като научава диагнозата — кардиомиопатия — и разкрива пред Саманта своето състояние, той не е спохождан повече от сънищата, които го тормозят повече от седмица. Градът под морето, езерото с черна вода и населеният с демони палат са изключени от дневния ред на нощите му.

Нито пък го измъчват други кошмари. Спи непробудно всяка нощ и става сутрин отпочинал или поне в достатъчна степен отморен.

Когато остава самичък, вече не чува странни почуквания откъм прозорци, врати, канализации или плазмени телевизори, които да привличат настойчиво неговото внимание.

Усещането му, че е наблюдаван, че е обект на зловещ заговор, се изпарява заедно със сънищата и присъствието на почукващия фантом. В живота му нахлува свеж въздух, който издухва застоялата воня на безумие, за да му донесе облекчение, все едно е страдал от най-обикновена сенна хрема.

Никакви дежа ву повече. Той е убеден, че ако сега се върне в Денвър и успее да открие оня парк с трепетликите, същото онова място, дето е черквицата, то няма да има върху него същото въздействие, както тогава.

Що се отнася до това, че предварително знаеше какво ще завари вътре, как ще изглежда олтарът на „Света Джема“…

С годините е влизал не един път в католически храмове за сватби и погребения. Не си спомня никой от видените олтари, но предполага, че разпятието в една римокатолическа черква силно наподобява това в друга. Такова сходство може би се изисква от канона. Знаел е как изглежда разпятието в „Света Джема“, просто защото вече е виждал същото — или почти същото — по време на някоя от онези сватби или погребения.

Определя сегашните яснота на мисълта и спокойствие, заместили предишната параноя, като заслуга на медикаментите, предписани му от доктор Гупта, сред които има диуретик за предотвратяване на пристъпи, а също и препарат, който осигурява нормалния ритъм на сърцето. Кръвта се насища с кислород вече по-добре от преди, а трупаните до опасни равнища тогава токсини сега се изхвърлят от организма, както подобава.

Противно на всякакъв здрав разум, той бе допуснал, че в къщата му се подвизава злонамерен отровител, някакъв съвременен Медичи. По ирония на съдбата единственият отровител се оказва собственото му сърце, което, скрито в собствените му гърди, ограничава своите функции, замъглява съзнанието, подклажда кошмарни представи. Или поне той така мисли.

През октомври и ноември най-сериозният проблем за Раян се оказва нетърпението. Докато други чакащи получават нови сърца или умират, името на Раян се издига все по-нагоре в листата на чакащите. Но не достатъчно бързо.

Той нито за миг не забравя, че Самар Гупта му е определил максимум година живот. Една шеста от този срок е вече зад гърба му.

Когато гледа по телевизията репортажи за пътни произшествия с човешки жертви, Раян се пита дали пострадалите са подписали декларация, за даряване на органи след смъртта при получаване на шофьорските си книжки. Понякога мисълта за това, че повечето хора не го правят, предизвиква изблик на спонтанен гняв. Това не е честно от негова страна, тъй като през всичките тия години, докато е бил в отлично здраве, и през ум не му е минало да подпише подобна декларации.

А сега, просветен от адвоката си, завещава на здравеопазването всички свои органи, които могат — ако изобщо могат — да бъдат използвани от други след нанесеното от кардиомиопатията опустошение, или ако напротив, получи ново сърце и въпреки това умре.

През декември доктор Гупта трябва да добави още два медикамента към терапевтичния му списък, за да предотврати завръщането на плашещите и съсипващи симптоми.

Кардиологът използва някакви непонятни медицински термини, за да избегне думата деградация. Но за Раян няма и капка съмнение, че именно това се случва с неговия организъм.

Не че се чувства много по-различно, отколкото през септември, освен че сега се уморява малко по-бързо и спи малко повече, отколкото тогава.

Когато се погледне в огледалото, открива незначителни изменения. Леко подпухване. Понякога досадна нездрава руменина върху бузите, друг път — сивкавосини полумесеци под очите.

Започва да губи търпение не само по отношение на списъка на чакащите, но и със Саманта. Понякога му играе по нервите.

Преди всичко, тя видимо изпитва прекалено голямо доверие към системата, установена за съставяне на този списък и за разпределение на органите.

Ако самият Раян бе ръководил бизнеса, изхождайки от безпочвени предпоставки и толерирайки бюрократичното размотаване, характерно за тази специална медицинска структура, никога не би забогатял. Понеже тук е заложен самият човешки живот, той заявява най-отговорно, че тези цербери трябва да бъдат много по, а не по-малко отговорни, отколкото е бил той самият при изграждането на мрежата си за услуги.

Тя го слуша известно време, но после напомня собственото му обещание да разведрява периода на очакване с усилия да се отпусне и успокои. Обещал е да не се измъчва заради неща, които се намират напълно извън неговия контрол, и да ги остави да се развиват, както е било писано.

— Тревожиш ме, Дотком — казва тя един път. — Тая изнервеност, тия изблици на гняв. Не е добре. Не ти помагат с нищо. Пренапрегнат си.

 

 

Седмица подир седмица Раян разработва все по-хитроумни способи за запознаване с методики на алтернативната медицина, които биха могли да допълнят лечението на собствения му кардиолог, като се започне с добивани от спори на тропически растения вещества и се стигне до най-причудливи начини за психологическо въздействие.

С разбиране, здрав разум и чувство за хумор Саманта подлага на трезв анализ всяко от леченията, които той се готви да започне. Но макар да съзнава правотата й, в някои случаи нейният възкисел хумор му прилича на леден сарказъм, здравия разум приема за песимизъм, а проявеното топло съчувствие му се струва неискрено.

Раян подозира, че унилото настроение, честите пристъпи на безпокойство и силна възбуда са резултат от приеманите медикаменти. Като прочита списъка на техните странични ефекти, той намира в него потвърждение за своите подозрения.

— Много съжалявам, Сам — не спира да повтаря той, — но всичко идва от проклетите лекарства. Това вече не съм аз. Още малко, и ще се окосмя от главата до петите, ще започна да вия при пълнолуние.

Разбира, че я изтощава, че тя вече почти не работи върху своя роман. Започва да оставя повече време за себе си, въпреки желанието й да му принадлежи всяка минута, всеки час, всеки ден и всяка нощ, докато всичко това премине и той получи новото си сърце.

 

 

На 12 декември двамата вечерят в един ресторант, където скъп френски порцелан, кристал и колосани покривки, прислуга в бели ливреи създават не само уют, но и стил.

Тук няма и помен от онези скъпи „месарници“ на Нюпорт, които плюят на стила, но угаждат на богати самотници, дошли да изберат партньор за вечеря от предлагания край бара асортимент. Клиентелата е по-възрастна, по-кротка, с поне външни белези на изисканост, често пъти с присъщите за представителите на старите богаташи очарование и грация, които правят дори неподправено изисканите да изглеждат недодялани в сравнение с тях.

Между аперитива и предястието Раян разказва на Саманта за доктор Дугал Хоб, прочут кардиолог и сърдечносъдов хирург с кабинет в Бевърли Хилс.

— Мисля си дали да не се прехвърля при него — съобщава Раян.

Силно изненадана, тя пита:

— Не си ли доволен от доктор Гупта?

— Защо? Той е добър, но доктор Хоб е с такава блестяща репутация. Наистина е сред величията в своята професия.

— Това ще се отрази ли върху мястото ти в списъка на чакащите?

— Не. По никакъв начин.

— Какво мисли Фори Стафорд по въпроса?

— Не съм го обсъждал с него.

— Защо? Нали той те изпрати при доктор Гупта?

В който и да било ресторант двамата винаги избират разположена в ъгъл маса, за да си осигурят по-голямо уединение, но в дадения случай са седнали в самия център на заведението. Елегантната зала цяла блести — наслада за окото — навсякъде около тях.

— Ще се обадя на Фори — казва Раян. — Просто досега не ми е останало време.

— Дотком, не е ли това промяна заради самата промяна? Калабалък да става?

— Нищо подобно — обмислил съм го най-сериозно.

Асистиран от помощник, келнерът пристига с предястията и ги сервира с достатъчно салтанати, та да подчертае съвършенството на обслужването, но все пак, без да стига до циркаджилък.

Започват да се хранят и Раян променя темата:

— Толкова си красива тази вечер. Всички се прехласват по теб. В центъра на вниманието си.

— Е, нали сме седнали насред залата — няма как иначе. А и подозирам, че мнозина от присъстващите знаят кой си, така че аз свиря втора цигулка в случая.

Оставя го да поговори още малко безсмислици, но в края на краищата се връща към важното:

— Говори с Фори, преди да напуснеш доктор Гупта.

— Добре. Но никой не се е представил по-добре от Дугал Хоб. Аз му направих даже проучване.

— Какво проучване?

— Поръчах го на една изключително надеждна агенция за сигурност. Да проверя дали не са го съдили за непозволени професионални действия, дали има лични проблеми от каквото и да било естество.

Синьо-зелените очи не потъмняват, но в настроението й настъпва колосална промяна.

— Пуснал си по петите му частни детективи, така ли?

— Моят живот е заложен на карта, Сам. Желанието ми да попадна в най-добрите ръце е разбираемо и напълно оправдано.

— Фори ти е приятел и ти намери най-добрите ръце. Той ти желае само доброто.

— Срещу доктор Хоб никога не е подавано оплакване, да не говорим да му е предявяван съдебен иск.

— А срещу доктор Гупта?

— Не знам.

— Убедена съм, че няма.

— Не знам. Обаче виж какво, личният живот на доктор Хоб е безупречен, финансовото му състояние е повече от блестящо, бракът му е железен, неговите…

Тя оставя приборите върху масата и го прекъсва с думите:

— Плашиш ме.

— С какво? — вдига вежди Раян.

— Чуваш ли се какви ги дрънкаш? Опитваш се да вземеш нещата в свои ръце, да поемеш отговорността, но ти по принцип нямаш нищо общо с всичко това.

Той посреща възмущението й с глуповато изражение.

— Обяснимо е. Живей за действие. Това не е само остроумно название на компания. То е житейска философия. Да поемаш нещата в свои ръце е навик, от който е много трудно да се откажеш.

— А да се довериш на някого е навик, който много трудно се създава, Раян, особено при такива като нас с тебе, като се има предвид потеклото ни.

— Права си. Добре. Признавам.

— Можем да направляваме своята съдба, но не и да й заповядваме. Не можеш да установиш контрол над смъртта. Ти се нуждаеш от ръководен екип. Подобни решения можеш да вземаш само след най-задълбочени консултации.

— Тъкмо в този момент се занимавам именно с това.

Тя не откъсва поглед от неговия, но не отговаря.

— Добре — казва Раян. — Имаш право. Няма да предприема каквото и да било, преди да се посъветвам с Фори и доктор Гупта. И с теб.

Тя отпива глътка каберне. Оставя чашата. Оглежда лъскавата зала, като принуждава другите гости да сведат поглед към чиниите си.

Насочила отново вниманието си върху Раян, Саманта казва:

— Виж какво, миличък, трябва да имаш доверие в хората, които се грижат за теб. Това се отнася с особена сила до мен, понеже те разбирам напълно, познавам те така издълбоко — и те обичам.

Покъртен до дъното на душата си, той казва:

— И аз те обичам.

— Ако ме познаваше така, както аз теб, можеше и да не ме обичаш.

— Няма начин. Откъде го измисли?

— Точно така си е. Човекът е толкова сложно, толкова безразсъдно същество — изключително рядко се случва да познаваш някого истински, до дъно, и въпреки това да го обичаш. Не искам десерт. А ти?

Това изказване привлича до такава степен неговото внимание, че отначало не осмисля внезапната промяна на темата. Все едно е преминала от английски на някакъв сибирски диалект.

След малко съумява да проговори:

— Не-не, и аз не ща.

— Може би по едно двойно еспресо след виното.

— Добра идея.

Тя не обелва дума повече относно доктор Хоб или във връзка със сложната безразсъдност на човешкия вид — преминава към по-ведри теми.

Докато пият кафето, го дарява с влюбена усмивка, която го окрилява. Със светнали в очите отблясъци на свещите, казва:

— Знаеш ли, Жмичкин, даже да ме натикаш в най-отдалечения ъгъл на залата, аз пак мога да те скалпирам или да ти разбия носа.

 

 

Малко повече от денонощие след това, на 14 декември, останал сам у дома в очакване на съня — а той му убягва вече доста време — под успокояващата светлина на нощната лампа, която изобщо не гаси напоследък, Раян е изправен неочаквано пред свързан с дишането проблем.

Вдишването не му носи облекчение, все едно поетият въздух отива навсякъде другаде, само не в белите дробове, макар да съществува възможността самата му представа за дълбоко вдишване да е плод на изкривено въображение. Мигновено усеща, че се задушава, залива го страхът на давещия се и няма начин да спре напиращата паника.

Когато се надига от матрака получава такъв световъртеж, че леглото му заприличва на панаирджийска люлка и той рухва тежко върху възглавниците, зинал за въздух, потънал внезапно в изобилна, гореща пот.

В този миг разстоянието, което го отделя от телефона върху нощното шкафче, му изглежда като светлинна година. Той го вижда, но не разполага с достатъчно знания в науката на Айнщайн, за да добие смелост и да се впусне в това епично пътешествие.

Кризата трае само няколко минути. А когато отново започва да диша без затруднения, остава с впечатлението, че никога по-рано не му се е случвало да вкуси толкова сладък въздух.

Известно време не се осмелява да помръдне, от страх да не предизвика с движенията си нов пристъп, може би по-тежък. Когато най-накрая сяда в леглото, спуска крака на пода и се изправя, забелязва, че коленете му са силно отекли.

Макар да взема най-съвестно и редовно всичките си лекарства, организмът очевидно задържа вода.

За първи път от дълги месеци насам установява, че някой отново почуква тихичко по прозорец или врата.

Паниката се е уталожила, но страхът е още тук. Избилата го пот е станала ледена.

Извръща се, за да потърси източника на звука, наостря уши в негова посока. Прави няколко стъпки натам, сетне още няколко в другата посока, като час по час спира и се ослушва.

Минава от спалнята в дневната, връща се отново, а после влиза сред черните гранити, златистия оникс, неръждаемата стомана и огледалните стени на своята баня. Почукването продължава в това царство на отраженията, силно, както навсякъде.

Отначало Раян мисли, че звуците идват отдолу, че тяхната вездесъща природа — винаги еднаква височина, постоянен тембър от стая в стая — предполага източникът да се намира под подовата настилка. Колкото и невероятно да изглежда, той е подвижен и го следва по петите.

Но сетне си спомня, че всички подове имат замазка от специален олекотен бетон, чиято основна функция е именно да изолира звука. Няма дюшемета или паркет, няма никакви кухини, които да приютят неговия мъчител.

Поглежда към тавана, едничката друга плоскост, която е обща за целия апартамент, и си спомня за помещението отгоре. Обмисля вероятността някакъв безумен — и при всички случаи с извратено чувство за хумор — образ да е предпочел тази по-висока обител пред реквизитните складове на операта и сега въпросният фантом да го дебне с помощта на електронни прибори, за да бъде винаги над него и да го тормози неотстъпно със своето чук-чук–чук — и само това, и все това, до безкрай.

Тази абсурдна мисъл владее съзнанието му само миг, защото Раян изведнъж осъзнава едно просто нещо: източникът на звука се крие вътре в самия него. Макар да не е класическото туп–туп, туп–туп на сърдечната помпа, звукът наподобява нейния ритъм. Злокобен тътен, роден от заболяването на неговото сърце, не облечени пръсти по дървена врата, нито пък тлъсто насекомо по прозоречно стъкло, а роден от кръв и мускули звук; и ако този път не отшуми, както е ставало в миналото, ако звукът се задържи достатъчно продължително време, на това почукване ще се отзоват. Не Раян, а Смъртта.

Влиза под душа, горещ, колкото може да изтърпи, с надеждата да прогони студа от своите кости. Тихичкото почукване идва и си отива, идва и си отива, но той не избърсва запотеното стъкло на вратата, за да зърне ухилената мутра на някой натрапник.

В дрешника, просторен колкото нормална стая, докато се облича, почукването може да идва иззад вратичката на всеки от шкафовете, от вътрешността на чекмеджетата, иззад плоскостта на което и да било стъкло на тройното огледало, но на Раян вече не му е нужно да търси източника.

Поръчаната за осем часа суперлимузина пристига навреме. Шофьорът се представя с името Нарака, макар Раян да не разбира това собствено име ли е, или фамилия.

Когато потеглят от къщата, онова вътрешно почукване секва и нито един път не се възобновява през целия път от Нюпорт до Бевърли Хилс.

Преди два дни и преди вечерята със Саманта Раян си е насрочил час по спешност при доктор Дугал Хоб. След разправията със Саманта решава да отмени срещата, но си казва, че може да отложи решението за последния момент — за днес сутринта.

С оглед на плашещия инцидент с дишането от тази нощ и осъзнатия със закъснение вътрешен характер на източника на звука, който от толкова отдавна го тормози с почукванията си, Раян стига до заключението, че един разговор с Хоб би бил твърде уместен.

Не казва нищо на доктор Гупта или Фори Стафорд. Не казва дори на Саманта.

Единствен негов съветник е собственият му инстинкт за самосъхранение, който казва, че консултацията с Хоб е не просто препоръчителна, но дори решаваща за спасяването на неговия живот, тъй както животоспасяващо би било едно термоизолирано стълбище за попаднал в пожар из високите етажи неудачник.

 

 

Доктор Дугал Хоб не държи кабинет в някой от лъскавите небостъргачи по булевард Уилшир, какъвто е обичаят на мнозина модни лекари. Неговата клиника заема цяла триетажна сграда, разположена на тиха улица в самия край на деловата част от Бевърли Хилс.

Елегантната неокласическа постройка — бяла, с черен покрив, заобиколена от стари магнолиеви дървета, чиито гигантски саблевидни листа хвърлят сенки по стените прилича повече на жилищна, отколкото на служебна сграда. Дискретна бронзова табелка край парадния вход съобщава: Д. ХОБ, д-р МЕД.

Във фоайето има три врати, на една, от които пише ПРИЕМНА.

Намира се в чакалнята с под от бразилски махагон, застлан със скъп персийски килим, табриз от деветнайсети век, който блести като изтъкан от злато. Удобни кресла и елегантни масички показват, че тук пациентите са приемани като гости.

Раян не може да определи каква е тихо звучащата класическа музика, но я намира за успокояваща.

Сестрата от рецепцията, привлекателна жена над четирийсетте, не е навлякла хирургична манта или безформен анцуг, които са почти задължителни в съвременните медицински канцеларии, а носи бежов плетен костюм с дизайнерска кройка.

Както тя, така и сестра Лаура, които снемат анамнезата на Раян в неголяма приемна, се изразяват с изискан език и оставят впечатление за висок професионализъм, ефикасност и топлота в отношението към болния.

Раян има усещането, че се е измъкнал от бурни води, за да почувства покоя на добре защитено слънчево пристанище.

Лаура е около трийсетгодишна и носи на шията си овален медальон, провесен на златна верижка със сложна плетка. Върху емайлираната му повърхност е изобразена излитаща червено-златна птица с разперени криле.

Раян хвали красотата на медальона, а сестра Лаура отговаря:

— Това е феникс. От началото на деветнайсети век. Подарък от доктор Хоб за третата ми годишнина. — Забелязала озадачената му физиономия, тя се изчервява и бърза да изясни недоразумението: — Докторът е моят свекър. А пък Андреа — госпожа Барнет от рецепцията, му е сестра.

— Не мислех, че една лекарска практика може да се организира като семеен бизнес — отбелязва Раян.

— Те са много задружно семейство — отвръща младата жена. — И са направо чудесни. Блейк, съпругът ми, е завършил медицинския факултет в Харвард.

— Кардиология ли?

— Сърдечносъдова хирургия. Когато приключи задължителната болнична практика, ще се присъедини към Дугал — доктор Хоб — в клиниката.

Като си мисли за пълното безразличие към сплотеността на семейството и у двамата му родители, у Раян се надига чувство на завист към клана Хоб.

Вместо да го покани направо в кабинета за прегледи, Лаура завежда новия пациент най-напред в личните селения на светилото.

— Ще дойде всеки момент, господин Пери.

Отново го обзема усещането, че се намира в частен дом, а не в кабинета на лекар, макар върху една от стените да са изложени дипломите на доктора и куп други доказателства за професионалните му постижения.

Уилсън Мот го е снабдил с най-подробно досие на лекаря, така че Раян няма нужда да чете грамотите.

Доктор Хоб го заварва да се възхищава на лакираното в черешов цвят бюро в стил Бидермайер, украсено с абаносови инкрустации.

Малко под метър и осемдесет висок, стегнат и мускулест, без да е масивен, обут в черни мокасини, със сиви вълнени панталони и червена жилетка, в бяла риза и без вратовръзка, с вида си Хоб не се стреми да внушава сила, но въпреки това Раян усеща, че заедно с него в кабинета навлиза някаква природна стихия.

Гласът му е ясен баритон, но Хоб говори тихо, с подкупващ акцент, който би могъл да идва от Каролините. Косата му е гъста и прошарена, но с нищо не напомня лъвска сребърна грива; кафявите очи са прями, но не нахални; чертите — приятни, без да са красиви. И все пак Раян остава с усещането, че с присъствието си Хоб е запълнил всичко наоколо.

Разполагат се в срещуположни кресла от двете страни на еднокрака маса, също в стил Бидермайер, фурнирована с неописуемо красивите шарки на орехова дървесина, за да се — както казва доктор Хоб — „опознаят един друг“.

Още в самото начало на разговора Раян установява, че доктор Хоб прави толкова силно впечатление, понеже още от първото съприкосновение с него той изглежда като скромен, да не кажем свит човек, макар неговите ненадминати хирургически умения да са ви подготвили за среща с капацитет с навирен нос, дори арогантен, и защото създава усещането, че е истински загрижен за вас, мотивиран от съчувствие, което внушава, без да си прави реклама или да ласкае пациента.

— Последни три месеца — казва Раян — бяха ужасни, разбира се, силно демотивиращи, но не става дума само за страха и пристъпите на депресия, с които все по-трудно съумявам да се справя. Става дума за крайната необичайност, очевидната неуместност на случващото се, усещането, че нещо в самия ми живот никак не е наред, при това извън заболяването. Непрекъснато си мисля, че някой ме манипулира, че вече не съм господар на собствените си постъпки, че предоставяните ми медицински грижи не са онези, от които имам нужда. Разбирам, че за човек на моята възраст не е трудно да се поддаде на параноя при създалите се обстоятелства при подобна диагноза. Понеже дойде така внезапно, имам предвид. Аз съм едва на трийсет и четири години и главата ми никак не ще да уври и да приеме мисълта за близка смърт.

— Няма да допуснем това — обажда се доктор Хоб, като се привежда напред в креслото. — Просто няма да позволим.

Добре запознат неблагоприятните прогнози, Раян не смята, че една толкова категорична декларация, каквато е току-що направената от Хоб, може да се приеме буквално, обаче той я приема именно така. Вярва, че Дугал Хоб няма да го остави да умре и се изпълва с толкова всеобхватно чувство на облекчение, с такава дълбока благодарност, че погледът му се премрежва и за момент остава безсловесен.