Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (97)

95.

Елизабет „Бу“ Касади бе към трийсет и седем-осем годишна, слаба и много привлекателна, с лъскава кафява коса, която носеше дълга още от момиче. Тя бе редовен клиент на магазините „Нойман Маркъс“, „Сакс“, „Нордстрьом“, „Блумингдейл“ и множество шикозни специализирани бутици във Вашингтон. И това си личеше.

Бе получила прякора Бу като бебе, защото постоянно се смеела, винаги щом чуела този звук. Скоро се научила да го произнася и сама — „бу, бу, бу, бу“. В училище, а после и в колежа запазила прякора си, защото според приятелите й понякога била доста странна.

За важната си поява в съда бе избрала втален костюм с панталон, с идеална кройка и падащ много меко. Дрехите й галеха окото с приятната комбинация от цвят на кафе и кашмирено кремаво. Изглеждаше като човек с успешна професионална кариера.

Джулс Халпърн я помоли да каже името и занятието си за протокола. Той се държеше дружелюбно, но делово, малко по-сдържано, отколкото с другите свидетели.

— Доктор Елизабет Касади. Работя като психотерапевт — отговори тя спокойно.

— Доктор Касади, от къде познавате полковник Шейфър?

— Той е мой пациент повече от година. Посещава ме в офиса ми на Уудли Авеню хиляда двеста и осем веднъж или два пъти седмично. Увеличихме броя на посещенията му след опита му за самоубийство.

Халпърн кимна.

— По кое време са обичайно часовете му?

— Обикновено са рано вечер. Понякога варират заради служебната ангажираност на господин Шейфър.

— Доктор Касади, бих искал да насоча вниманието ви към вечерта на убийството на детектив Хамптън. Джефри Шейфър имаше ли уговорен час при вас?

— Да, имаше. За девет часа. От девет до десет. Мисля, че може би пристигна малко по-рано онази вечер. Но часът бе уговорен за девет.

— Възможно ли е да е пристигнал още в осем и половина?

— Не, не е възможно. Ние говорихме по мобилните си телефони от момента, когато той тръгна от дома си в „Калорама“, докато стигна до сградата, където живея. Изпитваше огромна вина, че мрачното настроение го е връхлетяло така скоро след партито за рождения ден на дъщерите му.

— Разбирам. Имаше ли прекъсване в разговора ви с полковник Шейфър?

— Да, но съвсем кратко.

Халпърн поддържаше бързия ход на разпита.

— Колко време измина между момента, когато прекъснахте разговора си по телефона, и пристигането му в офиса ви?

— Две или три минути — най-много пет. Колкото да паркира и да се качи до моя етаж. Не повече.

— Когато пристигна в офиса ви, Джефри Шейфър изглеждаше ли неспокоен?

— Не, изобщо. Всъщност изглеждаше сравнително весел. Току-що бе направил едно успешно празненство за рождения ден на близначките си. Чувстваше, че се е справил добре, той обожава децата си.

— Беше ли задъхан, напрегнат, изпотен? — попита Халпърн.

— Не. Както казах, беше спокоен и изглеждаше добре. Спомням си го съвсем ясно. След нахлуването на полицията си направих записки, за да не пропусна или забравя нещо — обясни тя и погледна към масата на обвинението.

— Значи сте си направили записки в името на акуратността?

— Да, точно така.

— Доктор Касади, забелязахте ли кръв някъде по дрехите на полковник Шейфър?

— Не.

— Така. Не сте видели кръв по Шейфър. А когато детектив Крос пристигна, забелязахте ли кръв по него?

— Да, видях тъмни петна или струйки кръв по ризата му и по сакото му. Също и по ръцете му.

Джулс Халпърн замълча, за да отлежи тази мисъл в главите на съдебните заседатели. После зададе последния въпрос:

— Имаше ли полковник Шейфър вид на човек, който е убил някого?

— Не, определено не.

— Нямам повече въпроси — обяви адвокатът.

Даниел Уестън пое кръстосания разпит от името на обвинението. Той бе на двайсет и девет години, интелигентен, с бърза мисъл, изгряващата звезда на прокуратурата — освен това бе известен и като безмилостната томахавка на прокуратурата.

Дан Уестън бе и привлекателен, рус и едър. Той се приближи до Бу Касади. Двамата образуваха впечатляваща двойка; точно това бе визуалната представа, която той се опитваше да внуши.

— Госпожо Касади, вие не сте били психиатър на господин Шейфър, нали?

Тя се намръщи леко, но накрая успя да се усмихне неуверено.

— Не, психиатрите са хора с медицинско образование. Вие несъмнено знаете това.

— А вие не сте с медицинско образование?

Тя поклати глава.

— Не. Защитила съм докторат по социология. Вие сигурно знаете и това.

— Вие психолог ли сте? — попита Уестън.

— Психологът обикновено има магистърска степен по психология, понякога и докторска степен по психология.

— Вие имате ли степен по психология?

— Не. Аз съм психотерапевт.

— Разбирам. Къде сте учили за психотерапевт?

— В Америкън Юнивърсити. Завърших с докторат по социална дейност.

Даниел Уестън продължи да напада Касади. Въпросите му следваха почти мигновено отговорите й.

— Този ваш „офис за психотерапия“ във „Фарагът“ как е обзаведен? Какви мебели има в него?

— Канапе, бюро, лампа. Няма много мебели. Но има доста саксии с цветя. Пациентите ми намират атмосферата подходяща, както и много релаксираща.

— Няма ли кутия с книжни салфетки край канапето? Мислех, че това е задължително? — вметна Уестън с крива усмивка.

Свидетелката вече бе видимо раздразнена, може би дори смутена.

— Аз възприемам работата си много сериозно, господин Уестън. Същото се отнася и до пациентите ми.

— Някой познат ли ви препоръча Джефри Шейфър като клиент?

— Всъщност се запознахме в Националната галерия… На изложбата на еротични рисунки на Пикасо. Тя бе много широко отразена от пресата.

Уестън кимна и по устните му пробяга усмивка.

— Аха. Ясно. Вашите сеанси с Джефри Шейфър еротични ли бяха? Обсъждали ли сте сексуални теми на тях?

Джулс Халпърн бързо скочи:

— Възразявам! Това е тайна между лекар и пациент. Поверителна информация.

Младият прокурор сви рамене и отметна с ръка русите си къдрици.

— Ще оттегля въпроса. Няма проблем. Вие действате ли като сексуален сурогат?

— Не. Както заявих по-рано, аз съм психотерапевт.

— Вечерта, когато е била убита детектив Хамптън, вие с Джефри Шейфър обсъждахте ли…

Джулс Халпърн отново скочи бързо.

— Възразявам. Ако прокуратурата задава въпроси за поверителните разговори на пациента…

Уестън вдигна двете си ръце отчаяно. Той се усмихна на съдебните заседатели с надеждата те да споделят чувствата му.

— Добре, добре. Да видим. Ще изнеса въпроса си от така наречената сфера лекар — пациент и ще ви попитам съвсем просто. Вие, госпожо Касади — като жена, имали ли сте сексуална връзка с Джефри Шейфър — като мъж?

Елизабет „Бу“ Касади сведе глава и се взря в скута си.

Даниел Уестън се усмихна, въпреки че Джулс Халпърн направи възражение и съдия Феско го прие. Уестън чувстваше, че е изяснил истината.