Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (6)

4.

Подкара бързо на изток, а не към вашингтонското летище „Дълес“. Чувстваше се, сякаш някаква колосална тежест е паднала от раменете му. Боже, как мразеше това идеално английско семейство и още повече клаустрофобичния им живот тук, в Америка.

Собствената му фамилия в Англия също бе „идеална“. Имаше двама по-големи братя, и двамата отлични студенти, младежи за пример. Баща му бе военен аташе и семейството бе обикаляло по целия свят, докато Шейфър навърши дванайсет. После се върнаха в Англия и се установиха в Гилдфорд, на около половин час от Лондон.

Озовал се там, Шейфър се зае да разширява опита си в момчешките пакости, с които се занимаваше от осемгодишен. В центъра на Гилдфорд имаше няколко исторически забележителности и той ентусиазирано се зае да ги обезобрази до една. Започна с болницата „Абът“, където умираше баба му. Написа неприлични изрази по стените. После се прехвърли на гилдфордската крепост, кметството, частната гимназия и градската катедрала. Пишеше още и още мръсни думи и рисуваше огромни пениси в ярки цветове. Нямаше представа защо му харесва толкова да съсипва красиви неща, но го правеше. Страхотно му харесваше — особено това, че не го хващаха.

В крайна сметка го изпратиха в училището „Ръгли“, където лудориите продължиха. После постъпи в колежа „Сейнт Джон“, където се концентрира върху философията, японския език и това да изчука възможно най-много хубави жени. Всичките му приятели останаха като гръмнати, когато постъпи в армията на двайсет и една години. Езиковите му познания бяха отлични и бе изпратен в Азия, където пакостите се издигнаха на ново ниво и където започна да играе играта на игрите.

Спря пред един денонощен супермаркет във „Вашингтон Хайтс“, за да си купи кафе — три кафета всъщност. Без сметана, с по четири захарчета във всяко. Почти изпи първото още по пътя към касата.

Касиерът индиец го изгледа подозрително и Шейфър се изсмя срещу брадатото лице на чекиджията.

— Наистина ли мислиш, че ще открадна някакво шибано кафе за седемдесет и пет цента? Жалък нещастник. Тъп арабин.

Хвърли парите и излезе, преди да е убил касиера с голи ръце, което никак нямаше да го затрудни.

От супера подкара към североизточната част на Вашингтон, към един квартал, населен с хора от средната класа, наречен „Екингтън“. Когато се озова на запад от университета „Голодет“, започна да разпознава улиците. Преобладаваха апартаменти на два етажа с винилови фасади или на червени тухлички, или в отвратително яркосиньо, от което винаги го побиваха тръпки.

Спря пред един от апартаментите на „Ъпланд Теръс“, близо до Втора улица. Този имаше и гараж отстрани. Предишният наемател бе украсил фасадата на тухлички с две бели бетонни котки.

— Здрасти, мацки — каза Шейфър. Почувства облекчение, че е тук. Емоциите му започваха да бушуват, изпадаше в превъзбудено, маниакално състояние. Харесваше му това чувство, не можеше да му се насити. Беше време да поиграе на играта.