Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (53)

51.

Много хора стояха на верандата, други се бяха скупчили пред къщата, когато таксито пристигна. По цялата улица имаше паркирани коли.

Забелязах леля Тиа. Балдъзата ми Чила и Нана стояха на верандата с децата. Там беше и Сампсън с една приятелка на име Мили, адвокат в Министерството на правосъдието.

Някои от тях започнаха да махат с ръце, когато таксито спря пред къщата, и разбрах, че всичко е наред. Не се бяха събрали заради нова неприятност. Но какво значеше всичко това?

Видях племенницата си Наоми и съпруга й, Сет Тейлър, които бяха дошли чак от Дъръм, Северна Каролина. Джером Търман, Раким Пауъл и Шон Мур също стояха на моравата пред къщата.

— Хей, Алекс, радваме се да те видим — прогърмя плътният глас на Джером, когато минах край него на път за верандата.

Оставих пътната си чанта на земята и започнах да се ръкувам и да се прегръщам с хората наоколо, от всички страни ме потупваха по рамото и ме целуваха.

— Дошли сме тук заради теб — каза Наоми. Тя се приближи и ме прегърна силно. — Да те подкрепим и да ти кажем, че те обичаме. Но ще си тръгнем, ако предпочиташ да си сам.

— Не, не, радвам се, че сте тук — казах аз и целунах племенницата си и по двете бузи. Преди известно време самата тя бе станала жертва на отвличане в Дъръм, Северна Каролина. Отидох да помогна с каквото мога, Сампсън също. — Радвам се, че двамата със Сет сте тук. Радвам се да видя всички. Не можете да си представите колко добре ми дойде това.

Прегръщах роднини и приятели, баба си, двете си прекрасни деца и осъзнах какъв късметлия съм да има толкова много добри хора в живота ми. Бяха дошли и две учителки от „Съджърнър Трут“. Бяха приятелки на Кристин и се разплакаха, когато се доближиха до мен. Искаха да знаят дали има някакъв напредък и дали биха могли да помогнат с нещо.

Казах им, че сме открили свидетел на отвличането и сега сме по-обнадеждени. Учителките се зарадваха на новината, която всъщност не бе толкова добра, колкото я представих аз. Не бяхме открили нищо повече в резултат от разказа на свидетеля. Никой друг не бе видял белия пикап, с който бе изчезнала Кристин.

Към девет часа Джени ме издърпа в един ъгъл на задния двор. Току-що бях прекарал половин час с Деймън в мазето, където си поговорихме по мъжки и потренирахме малко боксови движения.

Деймън ми каза, че му е трудно да си спомня лицето на Кристин, да си спомня как точно е изглеждала. Успокоих го, че това става с много хора и че не е нещо лошо. Прегърнахме се продължително.

Джени търпеливо бе изчакала своя ред да си поговори с мен.

— Нали сега е мой ред? — попита тя.

— Разбира се, миличка.

Джени хвана ръката ми и ме поведе към къщата. Мълчаливо ме заведе на горния етаж — но не в нейната стая, а в моята.

— Ако се почувстваш самотен тук тази вечер, можеш да дойдеш при мен, наистина — каза тя, след като внимателно затвори вратата.

Толкова е мъдра и така добре преценява нещата. И тя, и Деймън са невероятно добри деца. Нана казва, че имат „добър характер, който се развива правилно“. Поне засега.

— Благодаря ти, миличка. Ще дойда в стаята ти, ако тук стане непоносимо. Много си досетлива и добра.

— Така е, тате. Ти ми помогна да стана такава и сега се радвам. Имам един много важен въпрос за теб. Трудно ми е, но трябва да ти го задам.

— Казвай — насърчих я аз, смутен от сериозния й поглед. Все още не можех да се съсредоточа напълно и не знаех дали ще успея да отговоря на трудните въпроси на Джени. — Слушам те, сладката ми. Казвай направо.

Беше пуснала ръката ми, но сега отново я хвана и я стисна силно с двете си мънички длани.

— Тате, Кристин мъртва ли е? — попита ме тя. — Можеш да ми кажеш, ако е така. Моля те, кажи ми самата истина. Искам да знам.

Едва не се разплаках, седнал там, на ръба на леглото, с Джени. Сигурен съм, че тя не подозираше колко дълбоко ме бе ранил нейният въпрос, нито колко ми бе трудно да й отговоря.

Висях на ръба на тъмна пропаст, едва не полетях в нея, но след малко успях да се измъкна, овладях се и си поех дълбоко дъх. После се опитах да отговоря на честния въпрос на малкото си момиченце.

— Още не знам — казах й. — Това е истината. Все още се надяваме да я намерим, миличка. Засега сме намерили само един свидетел.

— Но може и да е мъртва, така ли, тате?

— Нека ти кажа какво знам за смъртта — казах на Джени. — Най-важното нещо, което знам. Всъщност единственото важно.

— Отиваш си и после си завинаги с Исус — промълви Джени.

От начина, по който го каза обаче, не бях сигурен дали наистина вярва в това. Прозвуча като една от истините на Нана или пък го беше чула в църквата.

— Да, тази мисъл може да е голяма утеха, малката ми. Но аз си мислех за нещо друго. Може и да е същото, но гледната точка е различна.

Очите й се впериха в моите напрегнато.

— Можеш да ми го кажеш, тате. Моля те. Искам да го чуя. Наистина.

— Не е нещо лошо, но помага винаги, когато някой умре. Помисли си за това. Идваме на тоя свят толкова лесно — отнякъде, от Вселената, от Бог. Защо да е по-трудно, когато напускаме този свят? Идваме от някое добро място. И отиваме пак на някое добро място. Разбираш ли какво ти казвам, Джени?

Тя кимна и продължи да се взира в очите ми.

— Разбирам — прошепна тя. — Това е нещо като баланс. — Замълча за малко, докато обмисли думите ми, после заговори. — Но, тате, Кристин не е мъртва. Просто го знам. Тя не е мъртва. Още не е отишла на някое добро място. Така че не губи надежда.