Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (29)

27.

Прибрах се у дома след огледа на местопрестъплението малко след три и половина сутринта. Легнах си, но нагласих будилника за шест и половина. Успях да се надигна, преди децата да излязат за училище.

— Някой се е прибрал много късно снощи — започна да ме дразни Джени още докато слизах по стъпалата на път за кухнята.

Продължих мълчаливо и видях, че тримата с Деймън и Нана закусват.

— Някой наистина има недоспал вид — отбеляза Нана, заела обичайното си място.

— Някой наистина си проси нещо — казах им тихо. — Слушайте сега, имам да ви казвам нещо важно, преди да тръгнете за училище.

— Не забравяйте добрите маниери. Внимавайте в клас дори урокът да е скучен. Удряйте първо с лявата ръка, ако се стигне до бой в училищния двор — помогна ми Джени с намигване.

Направих измъчена физиономия.

— Това, което се канех да ви кажа — продължих аз, — е, че трябва да бъдете особено мили с госпожа Джонсън днес. Снощи Кристин се съгласи да се омъжи за мен. Предполагам, това значи, че ще се омъжи за всички нас.

В този момент в кухнята настанаха бурни прегръдки и поздравления. Децата ме изпоцапаха целия с шоколадово мляко и мазнина от бекон. Не бях виждал Нана по-щастлива. Аз самият се чувствах точно така. Навярно по-щастлив и от тях.

В крайна сметка успях да се добера до работа онази сутрин. Бях постигнал известен напредък по случая с убийството на неизвестния мъж и рано във вторник сутрин научих, че човекът, чието тяло бе захвърлено на Алабама Авеню, бе трийсет и четири годишният Франклин Оденкърк. Работел в библиотеката на Конгреса към Службата за проучвания.

Не съобщихме новината на пресата, но изпратих съобщение до кабинета на главен детектив Питман веднага щом получих тази информация. Той все щеше да научи.

Щом открихме името на жертвата, информацията за него започна да пристига бързо и както обикновено, бе много тъжна. Оденкърк бил женен, с три малки деца. Връщал се с късен полет от Ню Йорк, където изнесъл лекция в Института „Рокфелер“. Самолетът се приземил навреме и Оденкърк бил на летището около десет. Какво се е случило с него след това, оставаше мистерия.

През останалата част от седмицата бях зает с това убийство. Посетих библиотеката на Конгреса и най-новата й сграда на Индипендънс Авеню. Говорих с петима-шестима колеги на Оденкърк.

Бяха любезни и готови да помогнат, като ми повтаряха, че всички харесвали Оденкърк, макар понякога да се държал високомерно. Не бе известно да е използвал наркотици или алкохол в големи количества. Не изневерявал на жена си. Не се бил замесвал в никакви сериозни спорове в офиса.

Работел към Отдела по образование и обществено благополучие и прекарвал дълги дни във величествената главна читалня. Нямаше очевиден мотив за убийството му, точно както се опасявах.

Престъплението грубо повтаряше схемата с убийствата на неидентифицираните жени, но разбира се, главният детектив не искаше и да чуе за това. Според него нямаше сериен убиец. Защо? Защото не искаше да прехвърли десетки детективи в „Саутийст“ и да започне обширно разследване, основавайки се на моя инстинкт и предчувствие. Бях чувал Питман да се шегува, че „Саутийст“ не е част от неговия град.

Преди да си тръгна от библиотеката, не се сдържах и се отбих отново в главната читалня. Бе наскоро ремонтирана и не бях ходил там след ремонта.

Седнах на една от масите и се загледах в удивителния купол над главата ми. По стените бяха поставени гербовете на четирийсет и осем щата, направени от цветно стъкло, в залата имаше бронзови статуи на известни личности, включително Микеланджело, Платон, Шекспир, Едуард Гибън и Омир.

Можех да си представя как бедният Франк Оденкърк работи в тази обстановка и това ме тормозеше. Защо бе убит? Дело на Невестулката ли бе това?

Смъртта бе ужасен шок за всички, които бяха работили с него, и двама-трима от тях почти се разплакаха, докато говорехме за убийството.

Не очаквах с нетърпение разговора с госпожа Оденкърк, но отидох в дома й във „Форест Хайтс“ късно в петък следобед. Крис Оденкърк си беше вкъщи заедно с майка си и родителите на съпруга си, които бяха пристигнали от Брайърклиф Манър, област Уестчестър, Ню Йорк. Разказаха ми същата история като тази, която бях научил в библиотеката на Конгреса. Никой от семейството не знаеше причина някой да убие Франк. Бил любящ баща, предан съпруг, загрижен син и зет.

В дома на Оденкърк научих, че убитият е бил облечен в зелен ленен костюм, когато тръгнал от дома си, че срещата му в Ню Йорк се проточила повече от очакваното и че пристигнал на летището в Ню Йорк два часа по-късно от предвиденото. Обикновено се прибирал с такси от летището във Вашингтон заради закъсненията на полетите.

Още преди да отида в дома на Оденкърк, бях изпратил двама детективи на летището. Те бяха обикаляли със снимката му, бяха разговаряли с персонала на летището, с техници, портиери, таксиметрови диспечери и шофьори на таксита.

Към шест отидох в кабинета на съдебния патолог, за да науча резултатите от аутопсията. Всичките снимки и схеми от местопрестъплението бяха подредени върху една маса. Аутопсията бе продължила два часа и половина. Всяка кухина в тялото на Франк Оденкърк бе обследвана и изстъргана, мозъкът му бе изваден.

Поговорих с патолога, докато довърши работата си. Казваше се Анджелина Торес и я познавах от години. Двамата бяхме започнали работа почти по едно и също време. Тя беше малко под метър и петдесет и вероятно тежеше към четирийсет кила с мокри дрехи.

— Дълъг ден, а, Алекс? — попита патоложката. — Изглеждаш разстроен и измъчен.

— И твоят ден не е бил по-кратък, Анджелина. Но изглеждаш добре. Не си пораснала, но иначе изглеждаш добре.

Тя кимна усмихната, после протегна тънките си ръце над главата. Изстена тихо. И аз се чувствах по същия начин.

— Имаш ли някакви изненади за мен? — попитах я, след като я оставих да се протегне и да си поохка на спокойствие.

Не очаквах нищо, но тя имаше какво да ми каже.

— Една изненада — каза Анджелина. — Бил е изнасилен след смъртта си. Някой е правил секс с него, Алекс. Нашият убиец явно си пада и по двата пола.