Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (104)

102.

Шейфър не можеше да повярва. Беше допуснал много сериозна и може би неустоима грешка. Резултатът не бе какъвто бе очаквал и сега целият му свят се разпадаше. На моменти си мислеше, че не би могло да бъде по-зле дори да беше отишъл в затвора за хладнокръвното убийство на Патси Хамптън.

Шейфър знаеше, че това не е просто параноя или лудост. Няколко от тъпите чекиджии в посолството наблюдаваха всяка крачка, която той правеше извън кабинета си. Изглежда, че го осъждаха и открито го презираха, особено жените. Кой ги бе настроил срещу него? Някой със сигурност бе отговорен за това.

Той бе белият, английският О’Джей Симпсън. Някаква странна черна овца. Виновен, макар доказано невинен.

Така че Шейфър стоеше почти постоянно в кабинета си със затворена, а понякога и заключена врата. Вършеше малкото си останали задължения с нарастващо чувство на раздразнение и отчаяние и с усещане, че всичко е абсурдно. Полудяваше от мисълта, че е в капан, че е презряна гледка за всички в посолството.

Играеше си на компютъра и чакаше подновяването на Четиримата конници, но другите играчи го бяха отрязали. Те настояваха, че е прекалено опасно да играят, дори да общуват и никой от тях не искаше да разбере, че сега е идеалното време за игра.

Шейфър се взираше през прозореца към Масачузетс Авеню безкрайно дълги отрязъци от време през деня. Слушаше токшоутата по радиото. Ставаше все по-ядосан. Трябваше да играе.

Някой чукаше на вратата на кабинета му. Рязко обърна глава и почувства режеща болка в тила си. Телефонът започна да звъни. Вдигна слушалката и чу гласа на заместничката, която бяха сложили на мястото на предишната му секретарка.

— Господин Андрю Джоунс иска да ви види.

Андрю Джоунс? Шейфър беше шокиран. Джоунс бе важна клечка в Службата за сигурност в Лондон. Шейфър изобщо не знаеше, че той е във Вашингтон. За какво, по дяволите, бе дошъл? Андрю Джоунс бе високопоставен суров тъпанар, който не би се отбил просто да си побъбрят на чай и бисквити.

Не трябва да го карам да чака дълго.

Джоунс чакаше и изглеждаше нетърпелив, почти яростен. Какво ставаше? Стоманеносините му очи гледаха студено и пронизващо; лицето му бе сурово като на английски войник на служба в Белфаст. Но пък яркочервената му коса и мустаци му придаваха добродушен, почти весел вид. В Лондон му викаха Андрю Червения.

— Хайде да влезем в кабинета ти. Затвори вратата след себе си — каза Джоунс тихо, но властно.

Шейфър излизаше от първоначалната си изненада, но започваше да се ядосва.

За кого се мислеше този надут задник, та да нахълтва така в кабинета му? С какво право идваше тук? Как смееше? Змиорка такава! Тъп лакей от Лондон!

— Можеш да седнеш, Шейфър — каза Джоунс. Още една безцеремонна заповед. — Ще говоря кратко и по същество.

— Разбира се — каза Шейфър. Остана прав. — И аз те моля да говориш кратко и по същество. Сигурен съм, че и двамата сме доста заети.

Джоунс запали цигара и си дръпна продължително, после бавно изпусна дима.

— Това е незаконно, тук, във Вашингтон — заяде се Шейфър.

— Ще получиш заповед да се върнеш в Англия до трийсет дни — каза Джоунс, като продължи да пуши. — Ти ни опозори тук, във Вашингтон, както и в Лондон. Разбира се, таблоидите в Англия те направиха мъченик, жертва на бруталната и неефективна американска полиция и съдебната им система. Предпочитат да разглеждат случая като доказателство за корупцията и наивността на Щатите. Което в случая са пълни глупости, както и двамата знаем.

Шейфър се усмихна.

— Как смееш да идваш тук и да ми говориш така, Джоунс? Аз бях несправедливо обвинен в ужасно престъпление, което не съм извършил. Бях оправдан от американския съд. Забрави ли?

Джоунс се намръщи и го изгледа.

— Само защото най-важните доказателства не бяха допуснати на процеса. Кръвта върху панталона ти. Кръвта на бедната жена в канала на банята на любовницата ти. — Той издуха дима през ъгълчето на устата си. — Знаем всичко, жалък глупак такъв. Знаем, че си закоравял убиец маниак. Така че ще се върнеш в Лондон и ще останеш там — докато не те хванем за нещо. Което ще стане, Шейфър. Ако се наложи, ще го инсценираме. Повдига ми се дори да стоя в една и съща стая с теб. Законно си избегнал наказанието си този път, но сега те наблюдаваме много внимателно. Ще те пипнем някъде, някой ден, скоро.

Шейфър придоби развеселен вид. Не можа да сдържи усмивката си. Знаеше, че не трябва, но не устоя на изкушението на играта.

— Може да опиташ, непоносим, лицемерен боклук. Разбира се, можеш да опиташ. Но се нареди на опашката. А сега, ако обичаш, чака ме работа.

Андрю Джоунс поклати глава.

— Е, всъщност не те чака никаква работа, Шейфър. Но ще се радвам да напусна тази стая. Вонята тук е непоносима. Кога за последен път си се къпал? — Той се засмя презрително. — Боже господи, напълно си се забравил.