Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (74)

72.

Във „Фарагът“ се беше случило нещо лошо. Докато тичах по „Уудли“, звукът на сирените се засилваше. Чувствах се замаян, залитах. Не можех да се съсредоточа. Осъзнах, че това бе един от малкото случаи през изминалите години, когато бях на прага да изпадна в паника.

Пред жилищния блок още не се виждаха полицейски коли или линейки. Щях да бъда пръв на местопрестъплението.

Двамата портиери и няколко души по домашни халати се бяха струпали пред входа на подземния гараж. Не можеше да е заради Кристин. Просто не можеше. Прекосих квадрата трева до тях. Невестулката тук ли бе, във „Фарагът“?

Струпаните хора ме забелязаха и ме изгледаха също толкова изплашено, колкото се чувствах и аз. Сигурно съм бил страшна гледка. Спомних си, че бях падал няколко пъти, докато тичах през зоопарка. Сигурно имах вид на луд или на убиец. По ръцете ми имаше кръв, кой знае още къде.

Извадих портфейла си и го отворих, за да им покажа полицейската си карта.

— Полиция. Какво се е случило? — извиках аз. — Аз съм детектив от полицията. Казвам се Алекс Крос.

— Има убит човек, детектив Крос — каза един от портиерите накрая. — Елате насам, моля.

Последвах портиера по стръмната бетонна алея на гаража.

— Убитата е жена — каза той. — Почти сигурен съм, че е мъртва. Обадих се на 911.

— О, боже! — задавих се аз.

Стомахът ми се присви. В ъгъла на гаража бе паркиран джипът на Патси Хамптън. Вратата му бе отворена и светлината струеше навън.

Почувствах ужасен страх, болка, шок, докато бързах към джипа. Патси Хамптън бе отпусната на предната седалка. Разбрах, че навярно е мъртва.

Тя е при нас. Ето какво бе означавало това съобщение. Боже господи, не. Убили са Патси Хамптън. Казаха ми да се оттегля. За бога, не!

Голите й крака бяха изкривени и пъхнати под кормилото. Горната половина на тялото й бе сведена напред под почти невъзможен ъгъл. Главата на Патси бе килната назад и докосваше облегалката на съседната седалка. Русата й коса бе зацапана с кръв. Сините й очи гледаха безизразно.

Патси бе облечена с бяла плетена спортна блуза. В гърлото й имаше дълбоки прорези, яркочервената кръв все още се процеждаше от раната. Патси бе гола от кръста надолу. Не се виждаха никакви дрехи в колата. Възможно бе да е била изнасилена.

Предположих, че е била удушена с нещо като тел и че е мъртва едва от няколко минути.

Няколко от жертвите в „Саутийст“ бяха удушени с въже или тел. Невестулката обичаше да действа с ръцете си, да бъде близо до жертвите си, навярно да вижда и усеща болката им — може би дори докато ги изнасилва и се гаври с тях.

Видях нещо като стърготини от боя край дълбоките грозни рани на шията. Стърготини от боя?

Още нещо ми се видя странно: радиото на джипа бе отчасти издърпано, но бе оставено да виси. Не разбирах защо някой си е губил време с радиото, но това не ми изглеждаше важно сега.

Подадох глава навън от джипа.

— Има ли някой друг ранен? Проверихте ли?

Портиерът поклати глава.

— Не. Не мисля. Ще ида да огледам.

Сирените най-после отекнаха в гаража. Видях мигащите сини и червени светлини. Някои от обитателите на сградата също бяха влезли в гаража. Защо им бе да идват и да виждат ужасната гледка на местопрестъплението.

В този момент в съзнанието ми проблесна една ужасяваща мисъл. Грабнах ключа на джипа от таблото и се втурнах към багажника. Натиснах бутона за отваряне и вратата му се отвори. Сърцето ми биеше до пръсване. Не смеех да погледна вътре, но когато най-после надникнах, се оказа, че багажникът е празен.

Боже, боже, боже! При нас е! И Кристин ли е тук? Къде?

Огледах гаража. Близо до входа забелязах спортната кола на Джефри Шейфър, черния ягуар. Той бе тук, във „Фарагът“. Явно Патси го бе последвала.

Изтичах до ягуара. Опипах капака, после и ауспуха. И двата бяха още топли. Колата бе в гаража отскоро. Вратите бяха заключени. Не можех да вляза насила. Бях прекалено добре запознат с процедурите за провеждане на обиск.

Огледах вътрешността на колата. На задната седалка се виждаха ризи на телени закачалки, явно взети от химическо чистене. Закачалките бяха бели и се сетих за стърготините край раните в гърлото на детектив Хамптън. Дали не я бе удушил със закачалка? Шейфър ли бе Невестулката? Той още ли бе в сградата? Ами Кристин? И тя ли бе тук?

Казах няколко думи на патрулните полицаи, които бяха пристигнали току-що, първите дошли на местопрестъплението след мен. Извиках ги да дойдат с мен.

Услужливият портиер ми каза на кой етаж е апартаментът на психоаналитичката на Шейфър. Номерът на апартамента бе 10Д — на последния етаж. Както и всички други сгради във Вашингтон, „Фарагът“ отговаряше на ограничението да не е по-висока от капитолийския купол.

Взех асансьора с двамата униформени полицаи. Нямаха трийсет години и бяха здравата изплашени от видяното. Аз бях на границата да избухна в ярост. Знаех, че трябва да бъда внимателен. Трябваше да действам професионално и някак да овладея емоциите си. Ако последваше арест, щеше да се наложи да отговоря на някои въпроси, първият, от които щеше да бъде какво изобщо съм правел тук. Питман веднага щеше да ме захапе.

Докато се качвахме с асансьора, размених няколко думи с полицаите, най-вече за да се успокоя малко.

— Добре ли сте, детектив Крос? — попита ме единият.

— Добре съм. Нищо ми няма. Възможно е убиецът да е все още в сградата. Жертвата бе детектив от полицията, една от нашите. Тук бе, защото следеше един човек. Заподозреният има връзка с една жена, която живее горе.

Лицата и на двамата полицаи се напрегнаха. За тях бе достатъчно лошо да видят убитата жена в колата, но като научиха, че тя е била детектив и е следяла заподозрян, съвсем се разстроиха. А сега трябваше да се сблъскат с убиец на полицай.

Слязохме от асансьора и се отправихме към апартамент 10Д. Аз вървях най-отпред и натиснах звънеца. Видях нещо, което приличаше на капки кръв по мокета в коридора близо до вратата. Забелязах и кръвта по ръцете си и видях, че двамата полицаи също се взират в кръвта.

Никой не отговори на звъненето, така че ударих силно с юмрук по вратата. Дали вътре всичко бе наред?

— Полиция, отворете! Полиция!

Чух вик на жена вътре. Извадих глока си и освободих предпазителя. Бях достатъчно бесен, за да убия Шейфър веднага. Не знаех дали ще мога да се спра.

Униформените полицаи също извадиха пистолетите си от кобурите. Само след няколко секунди бях готов да отворя с ритници вратата и да вляза, независимо че нямах разрешение за обиск на апартамента. Пред очите ми бе лицето на Патси Хамптън, мъртвите й празни очи, грозните рани в гърлото й.

Най-после вратата на апартамента бавно се отвори.

Появи се руса жена — навярно доктор Касади. Бе облечена в скъп светлосин костюм с множество златни копчета, но беше боса. Изглеждаше изплашена и ядосана.

— Какво искате? — попита тя. — Какво, по дяволите, става тук? Знаете ли какво правите? Прекъснахте терапевтичен сеанс.