Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (19)

17.

Очарователната Сара Мидълтън влезе в кабинета му и успя да си придаде мило изражение, почти се усмихна. Шейфър се почувства като укротител на змии, който гледа мишка.

Тя имаше естествено чуплива червена коса, сравнително хубаво лице и страхотна фигура. Днес носеше костюм с много къса пола, червена копринена блуза с остро деколте, черни копринени чорапи. На Шейфър му бе ясно, че се опитва да си намери съпруг във Вашингтон.

Пулсът му се ускори. Тя го възбуждаше винаги щом я видеше. Сега не изглеждаше нервна и неуверена както напоследък, което навярно означаваше, че е объркана и се старае да не го показва. Шейфър опита да се постави на мястото на Сара. Така ставаше още по-забавно, макар че му бе трудно да си представи, че е изплашен и несигурен, както несъмнено се чувстваше тя.

— Добре, че заваля — каза Сара, после, още преди да е довършила изречението си, се сви.

— Сара, заповядай, седни — каза той. Опитваше се да има съвсем делови вид. — Аз лично мразя дъжда. Това е една от многото причини никога да не съм поемал назначения в Лондон.

Той въздъхна театрално, заслонил очи с длани. Запита се дали Сара е забелязала колко дълги са пръстите му и дали си е мислила, че това е знак за голям размер на едно друго място. Можеше да се обзаложи, че не греши. Човешкото мислене бе предсказуемо, макар че жени като Сара никога не биха си признали това.

Тя се прокашля леко, после постави длани върху коленете си. Кокалчетата на пръстите й бяха побелели от напрежение. О, как му харесваше видимото й смущение. Изглеждаше готова да изскочи от кожата си. По-добре да изскочи от тази тясна пола и блузката.

Той протегна пръстите на дясната си ръка, въодушевен от усещането за власт в ролята, която играеше.

— Сара, мисля, че имам лоши новини — доста неприятни, в интерес на истината, но нищо не може да се направи.

Тя нервно се премести към ръба на стола си. Наистина бе много добре сложена горе. Той вече усещаше как се втвърдява.

— Какво има, господин Шейфър? Какво искате да кажете? Мислите, че имате лоши новини? Или наистина имате такива?

— Ще трябва да се разделим с теб. Аз трябва да го направя. Бюджетни съкращения, за съжаление — каза той. — Знам, че сигурно ти изглежда крайно несправедливо и неочаквано. Особено след като дойде тук чак от Австралия, за да постъпиш на тази работа, и то преди по-малко от шест месеца. Но секирата пада неочаквано.

Усети, че тя едва удържа сълзите си. Устните й трепереха. Очевидно не бе очаквала това. Изобщо не бе предполагала. Беше сравнително умна и сдържана жена, но сега не можеше да се овладее.

Отлично. Бе успял да я накара да рухне. Съжали, че няма камера в този момент, за да заснеме изражението на лицето й и да си го пуска отново и отново, когато е сам.

Видя мига, в който тя се предаде, и му се наслади. Гледаше как очите й се навлажняват, видя големите сълзи, които започнаха да се стичат по бузите й, размазвайки грима й.

Чувстваше властта си и усещането бе точно толкова хубаво, колкото се бе надявал. Малка незначителна игра наистина, но толкова приятна. Обичаше да предизвиква такъв шок и болка.

— Горката Сара. Горката, горката — промърмори той.

После Шейфър направи най-жестокото, най-непростимото нещо. Също и най-скандалното и опасно. Стана от бюрото си и отиде до нея да я утеши. Застана зад гърба й и се притисна към раменете й. Знаеше, че това е последното нещо, което жената би пожелала, да усети докосването му, да почувства възбудата му.

Тя се напрегна и се отдръпна от него като от огън.

— Копеле — изрече тя през зъби. — Мръсен перверзник!

Сара излезе от кабинета му, разтреперана и обляна в сълзи, като тичаше с несигурна стъпка заради високите си токове. Шейфър бе щастлив. От садистичното удоволствие не само да нарани някого, но и да съсипе тази невинна жена. Запомни изумителния образ завинаги. Щеше да го извиква в съзнанието си отново и отново.

Да, наистина бе мръсен перверзник.