Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (113)

111.

Шейфър не бързаше особено да размаха черно-бялото флагче за финала. Бавно и спокойно обмисляше всеки възможен сценарий. Беше забелязал брега на Ямайка на хоризонта още преди няколко часа. Беше долетял до Пуерто Рико и там бе наел малка яхта. Искаше да има възможност да пътува и по море, и по въздух.

Сега спокойно изчакваше падането на нощта. Беше настъпил известният син час в морето, точно слез залез-слънце, когато морето е необичайно спокойно и красиво. Освен това е някак магично и леко нереално. Шейфър беше направил около петстотин лицеви опори на палубата и дори не се бе задъхал. Виждаше десетината пътнически кораба, пуснали котва край Очо Риос. Навсякъде около него бе пълно с малки яхти като неговата.

Спомни си, че беше чел някъде, че остров Ямайка бил лична собственост на Христофор Колумб. Харесваше му мисълта, че някога е имало време, когато човек е можел да взема това, което е пожелаел, и често го е правел.

Тялото му бе стегнато и твърдо, имаше загар от трите дни на слънце, докато пътуваше с яхтата. Косата му бе изсветляла още повече. Вече от почти седмица бе поставил под контрол пиенето на лекарствата. Всичко бе въпрос на воля и той се бе справил с предизвикателството. Искаше да спечели.

Шейфър се чувстваше като бог. Не, той беше бог. Контролираше всяка стъпка в собствения си живот и в този на още няколко души.

„Предстоят изненади“ — помисли си той и бавно напръска тялото си с охлаждащи струйки вода.

Предстояха изненади за всички, които все още искаха да бъдат в играта.

Неговата игра.

Неговият план.

Неговият край.

Защото това не беше просто игра; никога не е било просто игра. Другите играчи би трябвало досега да са го осъзнали. Те разбираха какво са направили и защо трябва да има разплата. Точно това бе смисълът на Четиримата конници още от самото начало: Краят на играта е разплата и разплатата е моя… или тяхна? Кой знае със сигурност?

Баща му бе научил него и братята му да плават, вероятно това бе единственото полезно нещо, което той беше направил за Шейфър. Всъщност в морето намираше покой. Това бе истинската причина да дойде до Ямайка с яхта.

В осем часа заплува към брега, като подмина няколко от по-малките платноходки и моторни лодки. Физическото усилие бе почти като противодействие на тревожността и нервите. Бе силен плувец, умееше да се гмурка, бе добър и в почти всеки друг вид спорт.

Нощният въздух бе спокоен и благоуханен. Морето бе плоско като огледало. Нито вълничка не смущаваше повърхността.

Е, скоро щеше да има доста вълни.

Една кола го чакаше точно до крайбрежния път, черен форд мустанг, лъскав и блеснал под лунната светлина.

Шейфър се усмихна, когато го видя. Играта напредваше прекрасно.

Глада го чакаше, за да го посрещне.

Не, Глада бе там поради друга причина.

Джордж Бейър го чакаше на брега, за да го убие.