Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (33)

31.

„Никой не го е еня за нас.“

Казаното бе ужасяващо и абсолютно вярно. Точно това бе в корена на разследването на убийствата на неидентифицираните жени и търсенето на Невестулката. Думите на Евита доста добре обобщаваха циничната философия на Джордж Питман за бедните квартали на града. Това бе причината в шест и половина вечерта да се чувствам скапан и вцепенен. Бях убеден, че серията от убийства се разраства.

От друга страна, не бях прекарал почти никакво време със собствените си деца през последните няколко дни, затова реших, че е време да се прибера у дома. По пътя се отдадох на мисли за Кристин и това почти веднага ми подейства успокояващо.

Още откакто бях малко момче, много често ме спохождаше един и същи сън. Стоя сам на студена, пуста планета. Страх ме е, но повече от всичко се чувствам самотен и нещастен. После при мен идва една жена. Хващаме се за ръце, прегръщаме се и изведнъж всичко се оправя. Тази жена беше Кристин и нямах никаква представа как бе излязла от съня ми, за да се озове в истинския свят.

Когато спрях на алеята, Нана, Деймън и Джени тъкмо излизаха от къщата.

Какво става? — зачудих се аз.

Накъдето и да бяха тръгнали, и тримата изглеждаха много издокарани. Джени и Нана бяха с най-хубавите си рокли, а Деймън — със син костюм, бяла риза и вратовръзка. Синът ми почти никога не облича костюма си, защото бил „за погребения“ или защото с него приличал на маймуна.

— Накъде сте поели всички? — попитах аз, като се измъкнах от старото порше. — Какво става? Да не сте решили да ме напуснете?

— Нищо особено не става — отвърна Деймън, като избягваше погледа ми.

— Деймън го приеха в Хора на вашингтонските момчета! — гордо избърбори Джени. — Не искаше да ти каже, докато не стане сигурно. Е, сега вече е сигурно. Деймън е хорист.

Брат й я тупна по ръката. Не силно, но достатъчно, за да й покаже, че не е доволен, че е разкрила тайната му.

— Хей! — извика сестра му и вдигна юмруци като полупрофесионален боксьор, в какъвто се превръщаше под вещите ми грижи.

— Хей, хей! — намесих се аз като рефер в боксов мач. — Никакво боксиране извън ринга. Знаете правилата. Кажете сега каква е тази история с хора?

— Деймън се яви на прослушване за Хора на момчетата и го приеха — обясни Нана и лицето й грейна по посока на Деймън. — Справи се съвсем сам.

— Значи можеш и да пееш? — усмихнах му се и аз. — Леле, леле.

— Той става за „Бойс ту мен“, тате. За „Бойс ту бойс“, по-скоро. Има кадифен глас. Съвсем чист.

— Така ли, малка многознайке? — усмихнах се на момиченцето си.

— Точно така — продължи да бъбри Джени и потупа Деймън по гърба.

Виждах, че е невероятно горда с него. Тя бе най-големият му почитател, макар че той още не го осъзнаваше. Някой ден щеше да го разбере.

Деймън не успя да сдържи усмивката си, после сви рамене и придоби сериозен вид.

— Нищо особено. Пея сносно.

— Хиляди момчета кандидатстваха — продължи Джени. — Това е голямо нещо, най-голямото в малкия ти живот, братко.

— Стотици — поправи я Деймън. — Не хиляди, а няколкостотин. Сигурно просто съм имал късмет.

— Няколкостотин хиляди! — избърбори Джени и бързо се дръпна, преди Деймън да я плесне отново. — Ти си роден с късмет!

— Може ли да дойда на репетицията? — попитах. — Ще се държа прилично. Ще пазя тишина. Няма да те излагам.

— Ако можеш да отделиш време — не пропусна да ме уязви Нана. Тя определено не се нуждаеше от уроци по бокс. — С твоята натоварена програма. Ако имаш време, тръгвай с нас.

— Разбира се, татко — кимна Деймън.

Така че тръгнах с тях.