Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (56)

54.

За втори път в живота си разбирах какво е да бъдеш жертва на ужасно престъпление, а не детектив, който го разследва. Не бях на себе си. Имах нужда да свърша нещо полезно по разследванията, или да се върна към работата си на доброволец в „Сейнт Антъни“ — каквото и да е, само да отвлече мислите ми от случилото се.

Трябваше да се потопя в работа, но знаех, че съм загубил способността си да се концентрирам, нещо, което винаги съм възприемал като съвсем естествено. Случайно попаднах на информация за две шокиращи убийства в Мериленд и тя ме разтревожи без някаква конкретна причина. Не се опитах да науча повече. А би трябвало.

Не бях аз, бях се загубил. Продължавах да прекарвам безкрайни часове в мисли за Кристин. Спомнях си времето, прекарано с нея, виждах лицето й, където и да ходех.

Сампсън се опита да ме извади от това вцепенение. Не ме оставяше на мира. Двамата обикаляхме улиците на „Саутийст“. Пуснахме слуха, че търсим лилаво-синьо такси. Ходехме от врата на врата в „Шоу“, където бяха намерени Тори Пювър и Марион Кардинъл. Често се случваше да обикаляме до десет-единайсет вечерта.

Не ми пукаше. Все едно, не можех да спя.

Сампсън бе загрижен за мен. Той ми бе приятел.

— Би трябвало да работиш по случая „Оденкърк“, нали така? А аз не би трябвало изобщо да работя. Шефът ще побеснее, ако научи. Тази идея доста ми харесва — мърмореше Сампсън, докато се влачехме по Ес стрийт късно вечерта.

Той живееше в този квартал от години. Знаеше къде кой се събира.

— Джамал, да знаеш нещо, което и аз трябва да знам? — извика той на един младеж с козя брадичка, седнал в сенките на каменен парапет.

— Нищо не знам. Просто разпускам. Малко да се разхладя. А ти к’во правиш?

Сампсън се обърна пак към мен.

— По дяволите, накъдето и да погледнеш по улиците, все виждаш търговци на крек. Чудно местенце да извършиш убийство и никой да не те види. Чувал ли си се с полицаите от Бермудите наскоро?

Кимнах и очите ми се впериха в една точка право пред мен.

— Патрик Бъсби каза, че историята с изчезването на Кристин вече е изпаднала от първите страници на вестниците. Не знам дали това е хубаво, или лошо. Сигурно е лошо.

Сампсън се съгласи.

— Така не се чувстват под напрежение. Ще ходиш ли пак там?

— Не веднага. Но да, трябва да се върна там. Трябва да науча какво се е случило.

Той ме погледна в очите.

— Тук ли си, или си се отнесъл някъде? Тук ли си, готин?

— Да, тук съм. През повечето време. Преживявам. — Посочих една тухлена сграда наблизо. — От там се вижда предният вход на блока на момичетата. От всеки от онези прозорци. Да се захващаме за работа.

Сампсън кимна.

— С теб съм.

Имаше нещо в обикалянето на улиците, което ми действаше успокоително онази вечер. Говорихме с всички в сградата, които си бяха вкъщи, около половината от обитателите й. Никой не бе видял лилаво-синьо такси на улицата; никой не бе видял и Тори и Марион. Или поне така казваха.

— Виждаш ли някаква връзка? — попитах, докато слизахме по стръмното стълбище. — Какво виждаш? Какво пропускам, по дяволите?

— Нищо, Алекс. Нищо не пропускаш. Невестулката не е оставил улики. Никога не оставя.

Стигнахме до входната врата и срещнахме възрастен мъж, който носеше три торби с покупки от „Стоп енд шоп“.

— Ние сме детективи от полицията — казах му. — Две млади момичета са били убити в сградата отсреща.

Мъжът кимна.

— Тори и Марион. Знаех ги. Искате да научите за мъжа, дето гледаше сградата ли? Седя там почти цялата нощ. В скъпа лъскава черна кола. Май беше мерцедес. Мислите ли, че той е убиецът?