Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (26)

24.

Джордж Бейър бе Глада от Четиримата конници. Той играеше играта от седем години и я обожаваше. Поне до неотдавна, когато Джефри Шейфър започна да става неконтролируем.

Глада нямаше впечатляваща физика — бе висок към метър и седемдесет и тежеше осемдесет и пет килограма. Имаше голям корем, оплешивяваше и носеше очила. Но знаеше също така, че външността му заблуждава и бе постигнал много за сметка на хора, които го подценяваха. Хора като Джефри Шейфър.

По време на дългия полет от Азия до Вашингтон изчете отново съдържащото четирийсет страници досие на Шейфър. Досието му каза почти всичко за Шейфър, както и за героя, който Шейфър играеше — Смъртта. На летище „Дълес“ той нае тъмносин форд седан, като се представи с фалшиво име. През трийсетте минути път до града все още се чувстваше разсеян и замислен.

Но беше и напрегнат: притесняваше се за всички конници и особено за самия себе си. Той бе този, който трябваше да се противопостави на Шейфър, и се тревожеше, че може би Шейфър е започнал да полудява и може да навлече неприятности на всички тях.

Джордж Бейър бе от разузнаването — от МИ6 — и познаваше Шейфър от там. Сега идваше във Вашингтон, за да провери от първа ръка какво прави Шейфър. Другите играчи подозираха, че Шейфър е минал границата, че вече не играе според правилата на играта и че представлява сериозна опасност за всички тях. Тъй като Бейър бе работил няколко години във Вашингтон и познаваше града, бе решено той да отиде там.

Бейър не искаше да го виждат в посолството на Масачузетс Авеню, но бе поприказвал с няколко приятели, за които знаеше, че ще си мълчат относно разговора с него. Научи, че. Шейфър наистина е толкова зле, колкото конниците се опасяваха. Изневеряваше на жена си с различни жени и го правеше без необходимата дискретност. Имало някаква психоложка, която била също така сексуален терапевт и Шейфър бил забелязван да посещава апартамента й по няколко пъти седмично, често в работно време. Носели се слухове, че пие много и че взема наркотици. Бейър подозираше последното. Навремето двамата с Шейфър бяха приятели и докато траеше назначението им във Филипините и Тайланд, бяха изпробвали доста наркотици. Разбира се, тогава бяха по-млади и глупави — или поне това се отнасяше за Бейър.

Неотдавна вашингтонската полиция бе изпратила оплакване до посолството относно някакъв инцидент заради безразсъдно шофиране на Шейфър. Възможно бе той да е бил под въздействието на наркотични лекарства. В момента не му възлагаха почти никакви задачи и ако не бяха връзките на тъста му, генерал Дънкан Къзинс, отдавна биха го уволнили и биха го изпратили в Англия. Каква ужасна каша бе забъркал Шейфър.

„Но това не е най-лошото, нали Джефри? — мислеше си Джордж Бейър, докато караше към един квартал в североизточен Вашингтон, известен като «Екингтън Плейс». — Има още много, нали, момчето ми? Много по-лошо е, отколкото си мислят в посолството. Това навярно е най-големият скандал в дългата история на тайните служби и ти си точно в центъра му. Но разбира се, аз също съм замесен.“

Когато спря на един светофар, Бейър заключи вратите на колата. Този район му се стори доста подозрителен, както и много други части на Вашингтон напоследък. Каква тъжна, напълно побъркана страна е станала Америка. Какво идеално убежище за Шейфър.

Глада оглеждаше внимателно улиците, докато продължаваше да се движи през западналия район. В Лондон нямаше място, което да се сравни с това. Редица след редица от двуетажни тухлени апартаменти, много от тях в отчайващо окаяно състояние. Не толкова градска разруха, колкото урбанистична апатия.

Видя леговището на Шейфър напред и спря до тротоара. Беше му известно точното местонахождение на апартамента от подробните разкази на Шейфър в играта. Знаеше адреса. Сега трябваше да научи още едно нещо: убийствата, които Шейфър твърдеше, че е извършил, фантазии ли бяха, или истински? Наистина ли бе хладнокръвен убиец, развихрил се тук, във Вашингтон?

Бейър отиде до вратата на гаража. Отне му само минута да се справи с ключалката и да влезе.

Бе чувал толкова много за колата на кошмарите, лилаво-синьото такси, което Шейфър използваше за убийствата. Сега Бейър стоеше пред него. Таксито бе съвсем истинско. Джордж Бейър поклати глава. Шейфър наистина бе убил всички онези хора. Това вече не бе игра.