Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (87)

85.

Когато си тръгна от съдебната зала онази вечер, Шейфър бе на седмото небе. Чувстваше, че печели играта. Бе ужасно превъзбуден и това му харесваше и го измъчваше в същото време. Паркира колата си в тъмния гараж под блока на Бу Касади. Повечето хора с маниакални пристъпи не осъзнават, че проявяват характерни признаци по време на тези пристъпи, но Шейфър ги усещаше. Необузданите върхове и спадове не идваха от нищото, те се натрупваха постепенно.

Оценяваше иронията и опасността, че се е върнал в сградата. На местопрестъплението и така нататък. Искаше му се да отиде в „Саутийст“ тази вечер, но бе прекалено рисковано. Не можеше да тръгне на лов за жертви. Не и сега. Беше си наумил нещо друго: следващите няколко хода от играта.

Бе необичайно, макар и не нечувано, обвиняемият в процес за предумишлено убийство да се разхожда свободно по улиците, но това бе едно от условията, които бе поставил, преди да се откаже от имунитета си. Какъв избор оставаше на прокуратурата? Никакъв. Ако не се бяха съгласили, нямаше изобщо да се стигне до дело.

Шейфър влезе в асансьора заедно с един от обитателите на сградата, когото бе виждал няколко пъти, и се качи до етажа на Бу. Позвъни на вратата. Изчака. Чу стъпки по паркета вътре. Започваше действие първо от представлението тази вечер.

Знаеше, че тя го наблюдава през шпионката, точно както той бе наблюдавал Алекс Крос в нощта, когато Патси Хамптън получи каквото си заслужаваше. Беше се виждал с Бу няколко пъти, след като го освободиха от ареста, после я бе отрязал.

Когато спря да се вижда с нея, тя превъртя. Започна да му се обажда на работа, после и вкъщи, постоянно звънеше и на телефона в колата му, така че той се принуди да промени проклетия номер. Тя определено му напомняше за ненормалната героиня на Глен Клоуз от филма „Фатално привличане“.

Чудеше се дали още има власт над нея. Бе сравнително умна жена и това бе същината на проблема й. Мислеше прекалено много, обмисляше всичко по два пъти, по три пъти. Повечето мъже, особено тъпите американци, не си падаха по това, от което Бу се вбесяваше още повече.

Шейфър притисна лице към вратата, почувства хладното дърво с бузата си. Започна представлението.

— Страхувах се да те видя, Бу. Не знаеш какво ми беше. Едно подхлъзване, едно нещо, което да използват срещу мен, и с мен е свършено. А още по-лошото е, че аз всъщност съм невинен. Знаеш, че говорих с теб през цялото време, докато пътувах от вкъщи до тук онази вечер. Знаеш, че не съм убил детективката. Елизабет? Бу? Моля те, кажи нещо. Поне ме наругай. Излей гнева си… докторе?

Не се чу отговор. Това доста му хареса. Накара го да я уважава повече. Какво толкова, тя бе по-прецакана от самия него.

— Знаеш много добре какво е състоянието ми. Само ти разбираш кризите ми. Нуждая се от теб, Бу. Знаеш, че съм маниакалнодепресивен, биполярен, както и вие, психиатрите, да наричате състоянието ми. Бу?

После Шейфър се разплака, което едва не го накара да се разсмее. Ридаеше шумно и сърцераздирателно. Приведе се и хвана главата си в ръце. Знаеше, че е много по-добър актьор от доста от скъпо платените некадърници, които виждаше във филмите.

Вратата на апартамента бавно се отвори.

— Ооо — прошепна тя. — Бедничкият Джеф страда? Какъв срам.

Каква кучка — помисли си той, но трябваше да говори с нея.

Тя щеше да свидетелства на процеса утре. Той имаше нужда от нея точно тази вечер и имаше нужда от помощта й в съдебната зала.

— Здравей, Бу — прошепна той.