Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (27)

25.

Бейър бавно се изкачи до тайния апартамент на Шейфър. Чувстваше ръцете и краката си натежали, лека болка прорязваше гърдите му. За момент бе загубил периферното си зрение. Спусна прашните щори на прозорците и се огледа.

Шейфър на няколко пъти се бе хвалил с описания на гаража и таксито по време на играта. Бе парадирал със съществуването на скривалището си и се бе заклел пред другите играчи, че то съществува и не е просто фантазия в ролева игра. Джефри открито ги бе предизвикал сами да се уверят в това и точно поради тази причина сега Бейър бе във Вашингтон.

„Е, Джефри, скривалището е истинско — съгласи се той. — Ти си закоравял убиец. Не си блъфирал изобщо, нали?“

В десет часа вечерта Бейър изкара таксито на Шейфър. Ключовете висяха на таблото, почти като предизвикателство. Така ли беше? Представи си, че разполага с една нощ да почувства точно това, което Шейфър бе изживял. Според Джефри половината от удоволствието бе в пред-играта — да провериш възможностите, да видиш нещата в цялост, преди да направиш първия си ход.

От десет вечерта до около единайсет и половина Бейър обикаля улиците на Вашингтон, но не вземаше пътници. Беше включил сигнализацията, че таксито не работи.

„Каква игра — мислеше си Бейър, докато караше. — Така ли го прави Джефри? Така ли се чувства, когато обикаля града?“

От замечтаното му състояние рязко го изтръгна един стар скитник със смачкана шапка, който изкара количка, пълна с консервени кутии и други опаковки, точно пред таксито. Сякаш не се интересуваше, че може да го блъснат. Бейър рязко натисна спирачките. Това го подсети за Шейфър. Линията между живота и смъртта се бе стопила напълно за Джефри. Така ли беше?

Бейър внимателно подкара таксито. Мина покрай някаква църква. Службата явно тъкмо бе свършила и тълпа от хора излизаше навън.

Спря таксито пред една привлекателна чернокожа жена, облечена в синя рокля и с обувки с висок ток. Искаше да разбере какво точно изпитва Шейфър — Смъртта. Не можеше да устои на това желание.

— Много ви благодаря — каза жената, като седна на задната седалка.

Изглеждаше толкова благопристойна и уважавана. Той крадешком я погледна в огледалото. Нямаше голям бюст. Но лицето й бе симпатично. Дълги шоколадови крака във фини чорапи. Опита се да си представи какво би направил Шейфър, но не можа.

Той се хвалеше, че убива хора в по-бедните райони на града, тъй като никой не се интересува от тях. Бейър подозираше, че това е самата истина. Знаеше доста за Шейфър, докато бяха заедно в Тайланд и Филипините. Знаеше най-дълбоките, най-тъмните му тайни.

Бейър откара привлекателната чернокожа жена до апартамента й и се развесели, когато тя му остави шейсет цента бакшиш към четирите долара, които показваше таксиметровият апарат. Точно петнайсет процента. Той взе парите и й благодари учтиво.

— Таксиметров шофьор англичанин — каза тя. — Много необичайно. Приятна вечер.

Продължи да обикаля с колата до два часа през нощта. Попиваше с очи гледките, играеше омайващата игра. И тогава се наложи отново да спре. Две млади момичета се оглеждаха за такси на един ъгъл. Този район се наричаше „Шоу“, а според знаците наблизо се намираше университетът „Хауърд“.

Момичетата бяха слаби, привлекателни и сексапилни с високите си токове и лъскави дрехи, които проблясваха в мрака. Едното бе със съвсем къса пола и Бейър видя горния край на черните й или тъмносини чорапи, когато спря, за да се качат.

„Сигурно са проститутки — любимата плячка на Шейфър“ — помисли си той.

Втората проститутка бе дори още по-красива и сексапилна от първата. Носеше бели сандали с дебела подметка, ластични къси панталонки и миниатюрно бюстие в преливащо синьо.

— Къде отиваме? — попита Бейър, когато момичетата изтичаха до таксито.

Отговори му момичето с късата пола.

— Ние отиваме в „Принстън плейс“. Това е в „Петуърт“, готин. После ти си отиваш, където решиш. — Тя отметна глава назад и се засмя закачливо.

Бейър се подсмихна. Започваше да схваща положението.

Момичетата се качиха и той не се сдържа да ги погледне в огледалото. Хитрушата с късата пола го улови, че ги зяпа. Почувства се като ученик, това му подейства опияняващо и изобщо не отдели поглед от нейния.

Тя небрежно го побутна с пръст. Той не спря да гледа. Не можеше.

Значи така се чувстваше Шейфър. Това бе Играта на игрите.

Не можеше да отлепи поглед от момичетата. Сърцето му биеше силно. Миниполичката носеше тясно прилепнало бюстие. Дългите й нокти бяха лакирани в бледо зелено и оранжево. На колана й висеше пейджър. Може би носеше пистолет в чантичката си.

Другото момиче му се усмихна смутено. Тя изглеждаше по-невинна. Така ли беше? Между младите й гърди се поклащаше верижка с надпис „Сладко момиче“.

Щом отиваха в „Петуърт“, сигурно бяха проститутки. Изглеждаха млади и съблазнителни; на шестнайсет — седемнайсет години.

Бейър си представи как прави секс с момичетата и този образ започна да завладява въображението му. Знаеше, че трябва да действа внимателно. Нещата можеха да излязат напълно извън контрол. Той играеше играта на Шейфър, нали така? И това много му харесваше.

— Имам предложение за вас — каза той на Миниполичката.

— Добре, готин — каза тя. — Стотачка за половин час. Плюс пътуването до „Петуърт“. Приемаш ли предложението ми?