Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (118)

116.

Карахме по-бързо, отколкото бе безопасно, по тесния виещ се път към дома на Джеймс Уайтхед. Не беше далече.

Подминахме една табела, на която пишеше „Малардс Бийч — Сан Антонио“.

И Сампсън, и аз мълчахме, потънали в мислите си. Постоянно мислех за Кристин, не можех да спра образите, които нахлуваха в съзнанието ми.

Тя е при нас. Още ли бе вярно?

Не знаех и само Шейфър или вероятно Уайтхед можеше да ми каже отговора. Исках да ги заловим и двамата живи, ако е възможно. Всичко на този остров, екзотичните аромати и гледки ми напомняха за Кристин. Опитвах се, но не можех да си представя добър завършек на всичко това.

Отправихме се към плажа и скоро подминахме няколко частни къщи и няколко много големи имения с дълги виещи се алеи, които се простираха на повече от сто метра от пътя.

В далечината виждах светлините на други къщи и предположих, че сме близо до дома на Джеймс Уайтхед. Беше ли Войната още жив? Или Шейфър вече бе дошъл и заминал?

Гласът на Джоунс прозвуча по радиостанцията:

— Това е неговата къща, Алекс. Къщата от стъкло и камък точно отпред. Не виждам никого.

Спряхме край посипаната със счупени мидени черупки алея, която водеше към къщата. Беше тъмно, непрогледно тъмно. Никъде в къщата или двора не светеха лампи.

Изскочихме от колите. Бяхме осем души, включително двама детективи от Кингстън — Кениън и Антъни, които изглеждаха много нервни.

Не ги винях. Чувствах се точно по същия начин. Невестулката се бе развилнял и вече знаехме, че е склонен към самоубийствени постъпки. Джефри Шейфър бе убиец маниак, склонен към самоубийство.

Със Сампсън изтичахме през малката градина, в която имаше басейн и плаж от едната страна, а от другата се простираха широка ливада и след нея морето.

Видяхме как хората на Джоунс се разпръсват около къщата.

Шейфър влезе в хотела със стрелба — помислих си аз. — Сякаш не го е грижа дали ще оцелее, или не. Но мен ме е грижа. Трябва да го разпитам. Трябва да открия какво знае. Трябват ми всички отговори.

— Къде е оня шибаняк Уайтхед? — попита Сампсън, докато бързахме към къщата.

Край водата беше тъмно, подходящо място, от което Шейфър да атакува. Тъмни сенки се простираха от всяко дърво и храст.

— Не знам, Джон. Беше в хотела за малко. Той е играч, така че сигурно дебне Шейфър. Това е краят на играта. Един от тях ще спечели.

— Той е тук — прошепнах аз. — Усещам го.

Определено усещах присъствието на Джефри Шейфър. Бях сигурен. И фактът, че го усещах, ме изплаши почти колкото и той самият.

От тъмната къща проехтяха изстрели.

Сърцето ми се присви и в главата ми се появи най-невероятната и противоречива мисъл:

Само Джефри Шейфър да не умре.