Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (64)

62.

Изхвърчах през задната врата на кухнята, без да кажа и дума на Нана или децата. Нямах време да обяснявам къде отивам и защо. А и не знаех какво точно става. Наистина ли бях говорил с Невестулката?

Побързай! Тя може би ти звъни на онзи телефон точно сега! Говоря сериозно!

Побягнах с всичка сила по Пета улица, после по една странична алея, от която стигнах до Четвърта улица. Изминах бързо четирите пресечки на юг към река Анакостиа. Хората по улиците ме гледаха как тичам. Бях като торнадо, развилняло се неочаквано в „Саутийст“.

Видях металната козирка на уличния телефон от повече от една пресечка разстояние, докато наближавах „Бъджет Дръгс“. Едно младо момиче стоеше облегнато на покритата с графити стена на аптеката и говореше по телефона.

Извадих служебната си карта, докато изминавах последната пресечка до телефона.

Точно този телефон се използва много. В квартала има доста хора, които нямат телефони в домовете си.

— Полиция. Аз съм детектив от отдел „Убийства“. Освободете телефона! — казах на момичето, което изглеждаше на не повече от деветнайсет години.

Тя ме изгледа, сякаш изобщо не й пукаше, че някакъв полицай се опитва да получи достъп до телефона.

— В момента използвам този телефон, господине. Не ме интересува кой сте. Изчакайте си реда като всички останали. — Тя ми обърна гръб. — Сигурно ще звъните на гаджето си.

Грабнах слушалката от ръката й и прекъснах разговора й.

— Кой, по дяволите, си мислиш, че си! — изкрещя ми момичето с почервеняло от гняв лице. — Говорех с някого. Как си позволяваш това!

— Най-добре изчезни от очите ми. Това е въпрос на живот и смърт. Махни се от телефона. Веднага! Махни се от тук! — Виждах, че няма никакво намерение да си тръгне. — Има отвлечен човек! — изкрещях като побъркан.

Тя най-после се дръпна настрани. Изплаши се, че съм наистина побъркан, и може би беше така.

Стоях с телефонната слушалка в ръка, треперех, чаках обаждането. Не бях на себе си. Целият плувнах в пот.

Оглеждах се нагоре и надолу по улицата.

Нищо очевидно или подозрително. Никъде не се виждаше паркирано синьо-лилаво такси. Никой не ме наблюдаваше. Някой определено знаеше кой съм. Беше ми се обадил в хотела на Бермудите, беше ми се обадил у дома.

Гласът му още отекваше силно в главата ми. От седмици чувах този дълбок омразен глас.

Тя е в безопасност засега.

При нас е.

Това бяха думите, които чух преди шест седмици на Бермудите. Нито дума повече до тази вечер.

Сърцето ми биеше до пръсване, усещах го още по-силно в ушите си. Адреналинът прииждаше като бърза река в кръвоносната ми система. Обаждането бе подчертало, че трябва да бързам.

Един млад мъж се приближи до телефона. Погледна ръката ми върху слушалката.

— К’во става, мъжки? Трябва ми телефонът. Телефонът. Чуваш ли?

— Полицейска операция — изгледах го навъсено аз. — Моля ви, отдалечете се. Хайде!

— Не ми прилича на полицейска операция — измърмори той.

Мъжът се отдалечи, като поглеждаше през рамо, докато вървеше намръщен по Четвърта улица, но все пак не се опита да спори с мен.

Мъжът, който ми се бе обадил, обичаше да контролира всичко, мислех си, докато стоях безпомощен пред аптеката, в която постоянно влизаха и излизаха хора. Беше ме накарал да чакам толкова дълго след обаждането на Бермудите навярно за да демонстрира властта си над мен. Сега го правеше отново. Но какво искаше всъщност? Защо бе отвлякъл Кристин? При нас е — каза ми тогава и сега бе повторил същите думи. Наистина ли не действаше сам? Що за група представляваше? Какво искаха?

Останах пред телефона десет минути, петнайсет, двайсет. Чувствах се, сякаш полудявам, но бях готов да стоя там цяла нощ, ако се налага. Започнах да се чудя дали това бе телефонът, но знаех, че няма друг. Той го бе описал точно и ясно, беше спокоен, владееше положението.

За пръв път от седмици си позволих да се надявам, че Кристин може да е жива. Представих си лицето й, дълбоките й кафяви очи, в които грееше толкова топлота и любов. Може би, може би щяха да ми позволят да говоря с нея.

Отприщих на воля гнева си срещу неизвестния мъж. Но после пак се овладях, потиснах чувствата си, чаках с хладен разум.

Хората идваха и си тръгваха, влизаха и излизаха от аптеката. Неколцина искаха да използват телефона. Но само ме поглеждаха и тръгваха да търсят друг.

В девет без пет телефонът иззвъня. Веднага вдигнах слушалката.

— Алекс Крос — казах.

— Да, знам кой си. Това вече е изяснено. Ето какво трябва да направиш. Оттегли се напълно. Просто се оттегли. Преди да загубиш всичко, на което държиш. Може да стане съвсем лесно. Достатъчно си умен, за да го разбереш, нали?

После връзката прекъсна.

Заудрях телефона със слушалката. Проклинах силно. Управителят на аптеката излезе и ме изгледа.

— Ще се обадя на полицията — каза той. — Това е обществен телефон.

Не си направих труда да му обясня, че аз съм от полицията.