Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (125)

123.

Една по-възрастна жена с дълга и рошава сиво-бяла коса излезе през вратата, когато стигнах до очуканите небоядисани стъпала. Очите й бяха зачервени.

— Ела с мен — въздъхна тя. — Ела тук. Не ти трябва оръжие.

За пръв път от много месеци си позволих да изпитам поне мъничка надежда, макар да нямах никаква причина — освен слуха, че тук държат някаква жена против волята й.

Бютитюд? Има ли нещо общо с благословия и щастие? Може ли да е Кристин?

Старата жена заобиколи с несигурна походка къщата и продължи през храсти, дървета и папрат, избуяли отзад. На около шейсет-седемдесет метра навътре в сгъстяващата се гора тя спря пред пет-шест малки бараки. Бараките бяха от дърво, бамбук или ръждясала ламарина.

Пак тръгна и спря до предпоследната барака.

Извади ключ, закачен на кожена каишка за китката й, вкара го в ключалката на вратата и го завъртя.

Бутна вратата навътре и ръждясалите й панти изскърцаха шумно.

Надникнах вътре и видях проста, чиста, подредена стая. Някой бе написал Бог е моят пастир с черно мастило на стената.

Вътре нямаше никого.

Нямаше я Бютитюд.

Нямаше я Кристин.

Отпуснах клепачи. Отчаянието ме обгърна.

После очите ми бавно се отвориха. Не разбирах защо ме бяха довели в тази празна стая, в тази стара барака в гората. Сърцето ми отново се разкъса на две. Това някакъв капан ли беше?

Невестулката? Шейфър? Той тук ли беше?

Някой пристъпи иззад малкия параван в единия ъгъл на стаята. Почувствах се, сякаш летя в свободно падане, и устата ми ахна.

Не знаех какво бях очаквал, но не и това.

Сампсън протегна ръка, за да ме подкрепи. Почти не усетих докосването му.

Кристин бавно пристъпи в снопа слънчева светлина, който струеше от единствения прозорец на бараката. Бях си мислил, че никога вече няма да я видя.

Беше много по-слаба, косата й бе сплетена на плитки и много по-дълга, отколкото я помнех. Но тя имаше същите мъдри, красиви кафяви очи. Отначало никой от нас не успя да проговори. Това бе най-необикновеният момент в живота ми.

Сякаш бях замръзнал на място и всичко се развиваше в забавен кадър. В малката стая изглеждаше неестествено тихо.

Кристин държеше едно бледожълто одеяло и сега забелязах бебешка главичка да се подава едва-едва между завивките. Тръгнах към нея, въпреки че краката ми трепереха и заплашваха да се пречупят. Чух как бебето гука тихо в завивката си.

— О, Кристин, Кристин! — успях да промълвя.

Сълзите извираха в очите й, а също и в моите. И двамата пристъпихме напред и аз някак непохватно я прегърнах. Малкото бебе спокойно гледаше нагоре към лицата ни.

— Това е нашето бебе, сигурно той спаси живота ми. Прилича на теб — каза Кристин.

Целунахме се нежно, беше толкова сладко и вълшебно усещане. Прегръщахме се дълго, цяла вечност. Разтопихме се един в друг. Никой от двамата не вярваше, че това става наистина.

— Нарекох го Алекс. Така ти беше тук през цялото време — каза ми Кристин. — Беше с мен постоянно.