Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (106)

104.

Онази вечер Шейфър отново си говореше сам. Не можеше да се спре и колкото повече опитваше, толкова по-зле ставаше, все повече се суетеше и си говореше сам.

— Да вървят всичките по дяволите — Джоунс, Крос, Люси и децата, Бу Касади, безгръбначните играчи. Да вървят на майната си. Четиримата конници имаше цел. Това не бе просто игра. В нея имаше много по-дълбок смисъл.

Къщата в „Калорама“ беше празна, прекалено тиха тази вечер. Бе огромна и абсурдна, както може да бъде само една американска къща. „Оригиналният“ архитектурен детайл, двойната дневна стая, шестте камини, отдавна умрелите цветя от цветарския магазин „Астър“, непрочетените книги в кожени подвързии в златисто и кафяво, керамичните съдове на Люси. Повдигаше му се от всичко.

Прекара следващия час и нещо, опитвайки се да се убеди, че не е луд — по-конкретно, че не е наркоман. Наскоро бе прибавил един доктор от Мериленд към източниците си на лекарства. За съжаление незаконно издадените рецепти му струваха цяло състояние. Не можеше да издържи дълго така. Литият и халдолът трябваше да контролират резките промени на настроението, които бяха съвсем реални. Торазинът бе за острото чувство за тревожност, което също бе адски истинско. И нарканът бе за променливите настроения. Безбройните инжекции лорадол бяха за нещо друго, някаква болка, която не помнеше откога има. Знаеше, че има основателни причини да пие и ксанакс, компазин, бенадрил.

Люси вече бе отлетяла за Англия и бе взела децата със себе си. Бяха заминали точно една седмица след края на процеса. Баща й бе истинската причина за отпътуването им. Той бе дошъл във Вашингтон, бе говорил с Люси по-малко от час и тя си опакова багажа и потегли като послушното момиче, каквото винаги е била. Преди да тръгне, Люси има смелостта да каже на Шейфър, че го е подкрепила на процеса единствено заради децата и баща й и че сега „дългът“ й е приключил. Тя не вярваше, че е убиец, на каквото мнение беше баща й, но знаеше, че й е изневерявал, и не би могла да понесе това нито минута повече.

Боже господи, как презираше малката си женичка. Преди Люси да си тръгне, той й изясни, че истинската причина тя да изпълни „дълга“ си бе, за да не разкрие той на пресата нейния неприятен навик да пие наркотични лекарства, което несъмнено би направил, а и все още не бе късно.

В единайсет часа трябваше да излезе, вечерната му разходка. Чувстваше се непоносимо напрегнат и се измъчваше от клаустрофобия. Чудеше се дали ще може да се контролира още една нощ, още една минута дори. Кожата му го стягаше и бе развил десетки дразнещи малки тикове. Не можеше да спре да потропва с проклетия си крак!

Заровете прогаряха дупка в джоба на панталона му. Мислите му препускаха в десетки опасни посоки, всички много лоши. Искаше, нуждаеше се да убие някого. Чувстваше се така от дълго време и това бе мръсната му малка тайна.

Другите конници знаеха историята, знаеха дори как бе започнала.

Някога Шейфър бе обикновен английски войник, но бе прекалено амбициозен, за да остане в армията. Беше прехвърлен в МИ6 с помощта на бащата на Люси. Той смяташе, че в МИ6 има повече възможности за издигане в кариерата.

Първото назначение на Шейфър бе в Банкок, където той се запозна с Джеймс Уайтхед, Джордж Бейър и накрая с Оливър Хайсмит. Уайтхед и Бейър няколко седмици обработваха Шейфър, като го подготвяха за една специална задача: той трябваше да стане атентатор, техният личен убиец за особено неприятни мокри поръчки. През следващите две години той извърши три убийства в Азия и откри, че наистина харесва чувството за власт, което убийствата му даваха. Оливър Хайсмит, който ръководеше Бейър и Уайтхед от Лондон, веднъж му каза да деперсонализира акта на убийството, да мисли за него като за игра и Шейфър направи точно това. Той никога не спря да извършва убийства.

Шейфър включи компактдиск уредбата в ягуара. Силно, за да заглуши безбройните гласове, които вилнееха в главата му. Старите рокери Джими Пейдж и Робърт Плант подеха дует в колата му.

Излезе на заден ход от алеята пред къщата си и пое надолу по „Трейси Плейс“. Натисна газта и вдигна почти сто и десет в разстоянието от дома си до Двайсет и четвърта улица.

Време за ново самоубийствено каране? — запита се той.

Червени светлини примигнаха от страната на Двайсет и четвърта улица. Шейфър наруга патрулната кола, която се зададе след него.

По дяволите!

Спря ягуара до тротоара и изчака. Мозъкът му крещеше.

— Тъпанари! Шибани изроди! И ти също си тъпанар! — каза си, шептейки високо. — Прояви малко самоконтрол, Джеф. Овладей се. Хайде, стегни се! Веднага!

Патрулната кола спря плътно зад него. Видя, че вътре седят двама полицаи.

Единият от тях слезе бавно и се приближи до ягуара от страната на шофьора. Ченгето ходеше наперено като някакъв шибан американски филмов герой. На Шейфър му се искаше да го отнесе с един изстрел. Знаеше, че може да го направи. Имаше полуавтоматичен пистолет под седалката. Докосна дръжката му и се почувства по-добре.

— Шофьорската книжка и регистрацията на колата, сър — каза ченгето с непоносимо самодоволен вид.

Някакъв изкривен глас се обади пискливо в главата на Шейфър:

Застреляй го веднага. Всички ще се побъркат, ако застреляш полицай.

Той подаде поисканите документи и някак успя да докара страхлива усмивка.

— Вкъщи ни свършиха памперсите. Наложи се едно спешно посещение на денонощния супермаркет. Знам, че карах много бързо. Заради бебето. Вие имате ли деца?

Полицаят не каза нито дума, никаква проява на любезност. Написа глоба за превишена скорост. Направи го съвсем бавно.

— Заповядайте, господин Шейфър. — Патрулният полицай му подаде фиша за глобата и каза: — А, между другото, ние те наблюдаваме, боклук такъв. Следим всяка твоя крачка. Не си се измъкнал от това, че уби Патси Хамптън. Само си мислиш, че си се измъкнал.

Един чифт фарове светна и изгасна, светна и изгасна от страната на улицата, където преди няколко минути се бе намирала полицейската кола.

Шейфър се взря в тъмнината като присви очи. Позна колата, черно порше.

Крос беше там и го гледаше. Алекс Крос нямаше да се откаже.