Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (109)

107.

Играта всъщност не бе завършила, но се бе променила значително след процеса във Вашингтон.

Беше пет и половина следобед в Лондон и Завоевателя чакаше пред компютъра си. Беше изплашен и трескаво възбуден от това, което се случваше: Четиримата конници отново започваше.

В Манила, Филипините, беше един и трийсет през нощта. Глада бе готов да получи съобщението, новото начало на играта, която обожаваше.

И Войната чакаше новини от Четиримата конници в голямата си къща в Ямайка. Той също бе вманиачен по това как ще свърши играта и кой ще бъде победителят.

Във Вашингтон бе дванайсет и половина и Джефри Шейфър караше бързо от посолството към търговския център „Уайт Флинт Мол“. Чудеше се дали го следят и предположи, че е възможно. Алекс Крос и другите полицаи бяха някъде там, дебнеха да го хванат. Още не ги бе забелязал, което означаваше единствено, че са се заели още по-сериозно със задачата.

Направи неочакван завой надясно, премина през кръговото движение и се изстреля по Небраска Авеню по посока на Америкън Юнивърсити. Промъкна се по задните пътища край университета, после излезе на „Уисконсин“ и се отправи бързо към търговския център.

Влезе в „Блумингдейл“ и откри, че универсалният магазин е почти празен. Боже, и без това презираше американските магазини. Напомняха му за Люси и децата. Мина с бавна стъпка през щандовете за мъжки стоки. Избра си няколко прекалено скъпи спортни ризи „Ралф Лорън“ и два чифта тъмни панталони.

Преметна някакъв костюм „Джорджо Армани“ върху едната си ръка и се отправи с купчината дрехи към пробната. Там подаде дрехите на дежурния продавач, несъмнено, поставен да пази от крадци.

— Размислих — каза той.

— Няма проблем, сър.

Шейфър побягна по тесния коридор, който водеше към задния изход. Стигна със спринт до стъклените врати и изскочи на паркинга отзад. Видя знаците на „Бруно Чиприани“ и „Лорд енд Тейлър“ и разбра, че се движи в правилната посока.

Един „Форд Торъс“ бе паркиран близо до пожарния кран. Шейфър скочи в него, запали го и подкара по „Роквил Пайк“ към „Монтроуз Кросинг“, на около километър и половина разстояние.

Смяташе, че сега вече никой не го следи. Подмина „Монтроуз“ и продължи на север до търговския център „Федерал Плаза“. Щом стигна там, влезе в „Сайбър Ексчейндж“, където продаваха нов и втора употреба софтуер и много компютри.

Очите му се стрелнаха във всички посоки и той видя точно това, което му трябваше.

— Бих искал да опитам новия „Ай Мак“ — каза той на продавача, който се доближи до него.

— Разбира се. Ако ви трябва помощ, извикайте ме — каза продавачът. — Лесно е.

— Да, мисля, че ще се оправя. Ще се обадя, ако изникне проблем. Но почти съм решил да си го купя.

— Отличен избор.

— Да, отличен, отличен.

Мързеливият продавач го остави сам. Компютърът беше свързан с Интернет. Шейфър почувства прилив на маниакална възбуда, но също и нотка на тъга, докато пишеше съобщението си до другите играчи. Беше обмислил всичко предварително и знаеше какво трябва да се каже и какво — да се направи.

Поздрави и привети. Това велико и безпрецедентно приключение, което трае вече осем години — „Четиримата конници“, вече отива към края си. Вие представихте доводите си логично и аз приемам със съжаление заключението, до което сте достигнали. Играта стана прекалено опасна. Така че ви предлагам да й направим един незабравим край. Мисля, че една среща лице в лице е подобаващ завършек. Това е единственият край, който мога да приема.

Предполагам, че това е неизбежно, обсъждали сме го много пъти преди. Знаете къде свършва играта. Предлагам ви да започнем да играем в четвъртък. Повярвайте ми, ще пристигна за големия финал. Ако се наложи, мога да започна играта без вас, но не ме карайте да го правя…

Смъртта.