Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (42)

40.

Много по-късно същата нощ си приготвихме набързо яйца с лук, чедър и моцарела и отворихме бутилка хубаво „Пино Ноар“. Запалихме камината през август, като в същото време климатикът работеше на пълна мощност.

Седяхме пред огъня, смеехме се и говорехме, като планирахме едно кратко пътешествие. Избрахме Бермудските острови и Кристин попита не можем ли да вземем Нана и децата с нас. Чувствах се, сякаш животът ми се променя много бързо, отправен към нещо ново и много хубаво. Ако само извадя късмет и някак заловя Невестулката. Това можеше да бъде идеалният завършек на кариерата ми в полицията.

Прибрах се у дома късно, малко преди три. Не исках Деймън и Джени да се събудят сутринта и мен да ме няма. В осем на следващата сутрин вече бях на крак и слизах по стълбите, примамен от аромата на кафе и световноизвестните кифлички на Нана.

Деймън и Джени тъкмо се канеха да хукнат към „Съджърнър Трут“, където имаха сутрешни часове за напреднали. Приличаха на двойка ангелчета. Не ми се случваше много често да се чувствам толкова добре, така че реших да им съобщя всички новини.

— Как беше срещата ти снощи, тате? — попита Джени с хитра физиономия.

— Кой ти каза, че съм бил на среща? — направих й място да седне на коляното ми. Тя веднага си отхапа от огромната сладка кифла, която Нана бе сложила в чинията ми.

— Да кажем, че едно птиче ми го е подшушнало — изчурулика тя.

— Аха. Едно птиче, дето прави хубави кифлички — измърморих аз. — Срещата ми мина доста добре. Твоята как мина? И ти имаше среща, нали? Не си стоя вкъщи сама цяла вечер, нали?

— Твоята среща е минала доста добре? Та ти се прибра вкъщи, когато разнасяха млякото — разсмя се Джени.

Деймън също се кикотеше. Джени умее да ни разсмива всички, когато реши, прави го още от бебе.

— Джени Крос! — опита да я смъмри Нана, но после се отказа.

Нямаше смисъл да се опитва да накара Джени да се държи като типично седемгодишно дете. Тя бе прекалено умна, прекалено откровена, прекалено жизнена и забавна. Освен това в нашето семейство си имаме една максима: Който се смее, оцелява.

— Защо вие двамата първо не поживеете заедно? — попита Джени. — Нали така правят във филмите и по телевизията.

Усетих, че се усмихвам и се мръщя едновременно.

— Не ми пробутвай тези глупости, дето ги правят по телевизията или във филмите, момиченце. Там всичко объркват. С Кристин скоро ще се оженим и после ще заживеем всички заедно.

— Вече попита ли я? — възкликнаха всички.

— Да.

— И тя се съгласи?

— Защо всички изглеждате толкова изненадани? Разбира се, че се съгласи. Кой би отказал да стане част от това семейство?

— Урааа! — извика Джени с пълно гърло.

Бях сигурен, че се радва от все сърце.

— Урааа! — повтори и Нана. — Слава богу. О, слава богу!

— И аз така мисля — обади се и Деймън. — Време е да заживеем по-нормално.

Всички ми честитиха в продължение на няколко минути и накрая Джени каза:

— Трябва да тръгвам за училище, тате. Не искам да разочаровам госпожа Джонсън, като закъснявам, особено сега, нали така? Ето ти вестника.

Джени ми подаде „Уошингтън поуст“ и сърцето ми подскочи леко в гърдите. Това наистина бе хубав ден. Видях статията на Закъри Тейлър долу вдясно на първа страница. Не заемаше челно място, както заслужаваше, но поне бе на първа страница.

Възможен скандал около неразкрити убийства в „Саутийст“. Расови предразсъдъци в действията на полицията.

— Възможен скандал наистина — измърмори Нана и потърка брадичката си. — Геноцидът никога не умира, нали така.