Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (13)

11.

Усещах, че съм в началото на ново разследване на серия от убийства. Не го желаех, но не можех да спра този ужас. Трябваше да направя нещо за убитите жени. Не можех просто да стоя безучастен и да не правя нищо.

Въпреки че бях разпределен в Седми район като старши детектив, работата ми като свръзка с ФБР ми даваше някои допълнителни правомощия и свободата от време на време да работя, без да ме контролират или да ми се месят прекалено. Мислите ми препускаха трескаво и вече бях забелязал някои връзки между убийството на Нина и поне някои от другите неразкрити престъпления. Първо, във всеки от случаите у жертвата нямаше никакви документи за самоличност. Второ, много от телата бяха изоставени в сгради, където да не бъдат открити бързо. Трето, нито един свидетел не бе забелязал никого, който да бъде евентуално заподозрян. Единственото, което обикновено научавахме, бе, че е имало много коли или хора по улицата, където бяхме открили поредната жертва. Това ми подсказваше, че убиецът знае как да се смеси с тълпата и вероятно е чернокож мъж.

Към шест същата вечер най-после се отправих към къщи. А уж това бе почивният ми ден. Трябваше да свърша някои неща у дома и се опитвах да балансирам между изискванията на работата и семейния живот възможно най-добре. Сложих си веселата физиономия и влязох в къщата.

В кухнята Деймън, Джени и Нана пееха „Сядай, че люлееш лодката“. Този звук бе истинска музика за ушите ми, а и за други важни части от моята анатомия. Децата изглеждаха щастливи. Много може да се говори за невинността на детството.

Чух Нана да казва:

— Хайде сега „Мога да кажа на света“. — И тримата запяха един от най-красивите спиричуъли, които знам.

Гласът на Деймън ми се стори особено силен. Не бях забелязал това преди.

— Чувствам се, сякаш съм влязъл в някоя от историите на Луиза Мей Олкът — казах им и се разсмях за пръв път през този дълъг ден.

— Приемам това като голям комплимент — каза Нана.

Тя беше към края на седемдесетте или в началото на осемдесетте си години, но не казваше — нито показваше — точната си възраст.

— Коя е Луиза Мей Олкът? — попита Джени и се нацупи.

Тя е здравомислещ малък скептик, но рядко стига до цинизъм. По това прилича и на баща си, и на баба си.

— Провери довечера, мъниче. Ще ти дам петдесет цента, ако ми кажеш верния отговор — казах й.

— Дадено — ухили се Джени. — Можеш да ми платиш отсега, ако искаш.

— Това и за мен ли важи? — попита Деймън.

— Разбира се. Ти провери коя е Джейн Остин — казах му. — Така, какви бяха тези божествени песни? Много ми харесаха, между другото. Просто искам да знам какъв е поводът.

— Пеем, докато приготвяме вечерята — отвърна Нана, като вирна нос, а очите й грейнаха. — Ти свириш джаз и блусове на пианото, нали. Ние пък понякога си пеем като ангели. Не е необходима специална причина. Добре е за душата, а и за храната навярно. Няма да навреди.

— Е, не спирайте да пеете заради мен — подканих ги, но те вече бяха спрели.

Лошо. Нещо ставаше, поне това се досетих. Една музикална мистерия, която трябваше да разреша в собствения си дом.

— Нали не сте се отказали от бокса след вечеря? — попитах предпазливо. Чувствах се уязвим, защото не ми се искаше да ми откажат урока по бокс, който се бе превърнал в ритуал за нас.

— Разбира се, че не — каза Деймън и се намръщи, сякаш съм откачил, като изобщо задавам такъв въпрос.

— Разбира се, че не. Пфу. Защо да го правим? — обади се и Джени и отхвърли глупавия въпрос с махване на ръка. — Как е госпожица Джонсън? — попита тя. — Днес чували ли сте се?

— Все още настоявам да разбера какъв бе поводът за пеенето — отвърнах на въпроса й с въпрос.

— Аз имам ценна информация. Ти също. Каквото повикало, такова се обадило — заяви тя. — Какво ще кажеш?

Малко по-късно реших да се обадя на Кристин. Напоследък нещата помежду ни сякаш вървяха така, както преди да се заема със случая с господин Смит. Поговорихме известно време, после я поканих да излезем в петък.

— Разбира се. С удоволствие, Алекс. Как да се облека?

Поколебах се.

— Ами, аз винаги харесвам как си облечена — но все пак си облечи нещо специално.

Тя не ме попита защо.