Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (12)

10.

Бях на сцената на местопрестъплението малко повече от два часа, много по-дълго, отколкото бих искал, всяка секунда там ми бе непоносима. Не можех да установя твърд модел за убийствата на неидентифицираните жени и убийството на Нина Чайлдс не ми помогна да постигна напредък. Защо я бе удрял толкова пъти и така брутално? Какво правеха там цветята? Възможно ли бе това да е дело на същия убиец?

Начинът, по който обикновено действам на сцената на местопрестъплението, е да се постарая да видя нещата от разстояние и в цялост. Трупът е отправната точка.

Със Сампсън обходихме цялата къща, мазето, после всеки етаж и дори се качихме на покрива. После обиколихме квартала. Никой не бе видял нищо необичайно, което всъщност не ни изненада.

Сега идваше най-лошата част. Двамата със Сампсън изоставихме печалната гледка и се отправихме към апартамента на Нина в „Бруклънд“, на изток от Католическия университет. Усещах, че работата пак ме засмуква, но не можех да направя нищо.

Бе непоносимо горещ ден, слънцето безжалостно приличаше над Вашингтон. Докато пътувахме, и двамата мълчахме замислени. Това, което ни предстоеше да направим, бе най-лошата страна от работата ни — да кажем на семейството за смъртта на любим човек. Не знаех как ще успея да го сторя този път.

Апартаментът на Нина бе в добре поддържана сграда от кафяви тухли на Мънроу стрийт. По прозорците имаше яркозелени сандъчета за цветя, в които цъфтяха миниатюрни жълти рози. Нищо лошо не би трябвало да се случи на човек, който живее тук. Всичко в тази сграда бе ярко и изпълнено с надежда, точно каквато бе самата Нина.

Чувствах се все по-разстроен и разтревожен заради бруталното, отвратително убийство и заради факта че отделът ни вероятно нямаше да проведе подобаващо разследване, поне не официално. Нана Мама сигурно щеше да го припише на теориите си за конспирации на белите господари и тяхното пренебрежение към хората в „Саутийст“. Често ми казваше, че чувства морално превъзходство пред белите хора, че никога, никога не би ги третирала така, както те се отнасяха с чернокожите във Вашингтон.

— Сестрата на Нина, Мари, гледа децата — каза Сампсън, докато напредвахме по „Мънроу“. — Тя е добро момиче. Имаше проблем с наркотиците едно време, но се оправи. Нина й помогна. Семейството е много сплотено. Прилича на твоето. Там ще бъде ужасно, Алекс.

Обърнах се към него. Както можеше да се очаква, той приемаше смъртта на Нина още по-тежко от мен. Но за него е крайно необичайно да проявява чувствата си.

— Мога да се оправя сам, Джон. Ти остани в колата. Аз ще отида да кажа на семейството.

Сампсън поклати глава и въздъхна шумно.

— Няма да стане така, мой човек.

Паркира нисана до тротоара и двамата слязохме от колата. Не ме спря, докато вървяхме към апартамента, и разбрах, че иска да бъда с него. Прав беше. Щеше да бъде ужасно.

Апартаментът на семейство Чайлдс заемаше първия и втория етаж. Входната врата бе алуминиева, с няколко орнамента за украса. Съпругът на Нина вече ни чакаше на вратата. Бе в работната си униформа: кални ботуши, син панталон, риза. Държеше едното бебе на ръце, красиво малко момиченце, което ме погледна, усмихна се и изгука.

— Може ли да влезем за момент? — попита Сампсън.

— Станало е нещо с Нина — изрече съпругът и рухна още там, на входа.

— Съжалявам, Уилям — казах внимателно. — Прав си. Вече я няма. Намерили са я тази сутрин.

Уилям Чайлдс заплака на глас. Изглеждаше силен мъж, но това нямаше значение. Притискаше учуденото малко момиченце към гърдите си и опитваше да овладее риданията си, но не успяваше.

— О, боже, не! О, Нина, Нина, скъпа! Как може някой да я убие? Как може някой да направи такова нещо? О, Нина, Нина, Нина!

Една симпатична млада жена се появи зад него. Сигурно бе сестрата на Нина, Мари. Пое бебето от съпруга на сестра си и малкото момиченце също се разплака силно, сякаш знаеше какво се е случило. Бях виждал толкова много семейства, толкова много добри хора, загубили свои близки по безмилостните улици на града. Знаех, че това никога няма да спре напълно, но чувствах, че положението трябва някак да се подобри. А то не се подобряваше.

Сестрата на Нина ни направи знак да влезем. Забелязах на масичката в антрето две книги, сякаш Нина току-що ги бе оставила. Апартаментът изглеждаше уютен и чист, с леки бамбукови мебели с бели възглавници. Чуваше се жуженето на климатика. На една масичка имаше порцеланова фигурка на медицинска сестра.

Все още прехвърлях в ума си подробностите от местопрестъплението, опитвах се да свържа случая с другите убийства на жени. Разбрахме, че Нина е била на благотворителна вечеря в събота вечер. Уилям бил извънредна смяна на работа. Семейството се обадило в полицията късно през нощта в събота. Двама детективи дошли в дома им, но така и никой не им съобщил нищо досега.

Подържах за малко бебето, докато сестрата на Нина затопляше шишето с млякото. Беше толкова тъжен и мъчителен момент. Това малко момиченце вече никога нямаше да види майка си, никога нямаше да научи колко добра и всеотдайна е била тя. Това ми напомни за собствените ми деца и тяхната майка, както и за Кристин, която се страхуваше, че ще умра, докато разследвам някое убийство като това.

По-голямото момиченце се доближи до мен, докато държах сестричката й. Тя бе на две-три годинки, не повече.

— Имам нова прическа — каза гордо и се завъртя леко.

— Наистина ли? Красива е. Кой ти направи тези плитки?

— Мама — отвърна момиченцето.

След около час двамата със Сампсън си тръгнахме. Пътувахме потънали в мълчание и покруса, също като на идване. След няколко пресечки Сампсън спря пред един порутен квартален бар, покрит с плакати за бира и газирана вода.

Въздъхна дълбоко, скри лице в дланите си и заплака. Никога не бях виждал Джон в такова състояние, през всичките години, в които бяхме приятели, още от деца. Поставих ръка на рамото му и той не се отдръпна. После ми каза нещо, което не бе споделял досега.

— Обичах я, Алекс, но я оставих да си отиде. Така и не й казах какво чувствам. Трябва да хванем този кучи син.