Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (120)

118.

Веднага щом чухме изстрелите, се втурнахме към къщата. Аз тичах най-отпред. Трябваше да стигна до Шейфър преди тях. Трябваше да го хвана сам. Трябваше да говоря с него, да науча истината веднъж завинаги.

Видях, че той се измъква от една странична врата на къщата. Уайтхед сигурно беше мъртъв. Шейфър бе спечелил играта.

Той тичаше към морето, движеше се бързо и целенасочено. Изчезна зад една малка пясъчна дюна с формата на костенурка. Къде отиваше? Какво бе намислил сега?

После отново го видях. Изрита обувките си и свали панталона си. Какво правеше?

Чух Сампсън да ме настига.

— Не го убивай, Джон! Не и ако не се налага — извиках аз.

— Знам! Знам! — отвърна той.

Втурнах се напред.

Шейфър се обърна и стреля веднъж към мен. Разстоянието бе много голямо, за да стреля точно с пистолет, но той бе много добър стрелец и замалко не ме уцели. Знаеше как да си служи с пистолет, и то не само от няколко крачки разстояние.

Погледнах през рамо и видях, че Сампсън си сваля маратонките и панталона. И аз направих същото с дрехите си.

Посочих към морето.

— Сигурно има лодка някъде там. Една от онези.

Видях, че Шейфър навлиза в морето и се отправя към пътеката, осветена от луната.

Гмурна се и заплува с равномерен кроул.

Сампсън и аз вече бяхме по бельо, не бяхме кой знае каква гледка. И двамата се гмурнахме във водата.

Шейфър бе силен и добър плувец и вече се бе отдалечил доста. Плуваше потопил лице във водата, като го вдигаше само от време на време, за да си поеме въздух.

Русата му коса блестеше на лунната светлина. Една от яхтите, закотвени пред нас, бе неговата. Но коя?

Оставих само една мисъл в главата си: замахваш и риташ, замахваш и риташ. Чувствах се, сякаш намирах нова сила някъде вътре в мен. Трябваше да хвана Шейфър — трябваше да науча какво бе направил с Кристин.

Замахваш и риташ, замахваш и риташ.

Сампсън плуваше с всички сили зад мен, но постепенно започна да изостава.

— Върни се — извиках му аз. — Върни се за помощ. Аз ще се оправя. Накарай някой да отиде да провери онези яхти.

— Той плува като риба — извика Сампсън.

— Връщай се. Аз ще се оправя. Ще го настигна.

Още виждах главата и раменете на Шейфър, които блестяха в меката бяла лунна светлина. Той плуваше силно, с равен ритъм.

Продължавах да плувам, изобщо не поглеждах назад, не исках да знам колко далече съм стигнал. Отказвах да почувствам умора, да се предам, да загубя.

Плувах по-бързо, опитвах се да настигна Шейфър. Яхтите още бяха далече. Но той беше много силен. Никакви признаци на умора.

Мислено изиграх една игра. Престанах да гледам къде е. Концентрирах се върху собствения си замах. Не мислех за нищо, освен за ритъма си, ритъмът беше цялата вселена.

Тялото ми намери по-добър синхрон с водата и колкото по-дълбока ставаше, тя сякаш ми вдъхваше бодрост. Замахът ми ставаше по-силен и по-равномерен.

Най-после погледнах. Той започваше да се изморява. Или може би ми се искаше да видя точно това. Както и да е, гледката ми даде нови сили.

Ами ако наистина успеех да го настигна? После какво? Щяхме да се бием до смърт?

Не можех да го оставя да стигне до яхтата преди мен. Сигурно имаше оръжия на борда. Трябваше да го победя тук. Този път трябваше да победя. Коя бе неговата лодка?

Плувах още по-бързо. Казвах си, че и аз съм в добра форма. И наистина бях. Бях тренирал всеки ден от почти година — откакто Кристин бе изчезнала.

Отново погледнах и не повярвах на очите си.

Шейфър бе там! Само на няколко метра от мен. Още няколко замаха. Дали се бе изтощил? Или ме чакаше и събираше сили?

Най-близката яхта бе на не повече от сто — сто и петдесет метра.

— Кракът ми се схвана! — извика той. — Ужасно! — После Шейфър потъна.